Лондон, 2008

[Амбър Стейлинг]

Поредното напразно изгубено време за мен. да се мъкна по богаташки, уж важни неща, не беше мой тип. мразех претъпканите места с нахални, превзети хора.
Разбрах къде е най-близкият парк, за да се разгодя там. Самотата ми беше най-добрата приятелка, сякаш бяхме едно цяло. Само обикновените предмети, които бяха изключение в самотата ми.
Не беше кой знае колко късно, за това успях да се изтръгна от неприятната компания и да се озова сама в тъмния парк. На места светеха лампи, но какво по-интересно от това, да надникнеш в тъмните храсти.
Чу се изщракването на поредната светкавица - нещо напълно обикновено за мен. Направих още няколко стъпки и погледнах в храстите.
Чу се друг шум.
- Ехо - чу се и гласът ми.

[Диего]

Диего бе в Англия. Красива страна с нужното му прикритие. Тук никой не го познаваше. Можеше да започне нов живот, след като бе успял да намери изход от спомените в миналото. Намираше някакво очарование в пустите и тъмни паркови алеи, а тук имаше такива в изобилие. Имаше множество паркове и те всички имаха своите тайни алеи, които даваха идеалното прикритие, но Диего не бе тук, за да се крие. Не бе в ролята на ловец. Поне не и тази вечер. Беше просто наблюдател на закъсняващите минувачи. Една ярка светлина бе привлякла вниманието му и когато излезе на по-светлата алея едва не предизвика лека катастрофа с едно момиче, минаващо по същия път.
- Простете. - извини се той и пристъпи назад, давайки път на младата девойка. Тя не бе като другите, които редовно срещаше. В повече случаи Диего бе единак, но при лов винаги се сблъскваше с човешката близост. Огледа момичето, очаквайки неговата реакция и съвсем се убеди, че тя бе от забранените според неговите принципи. Винаги изследваше хората и ги подреждаше според принципите си, сякаш в момента набелязваше присъстващите в следващото си меню. А тя нямаше да е сред тях, защото бе от познатите. Беше от онези, които имат за какво и кого да живеят и за които някой винаги ще се интересува.

[Амбър Стейлинг]

Не бях чест посетител на тъмните алеи в Лондон. Случи се сега, когато ми беше скучно на това събиране. Търсех си някой друг модел, който да стане централен обект на моите снимки. Надявах се този модел да няма нищо против.
- Няма проблем - отговорих, като се усмихнах неловко.
Сблъсъкът ми с непознатия накара мислите ми отново да се завъртят около това, каква да бъде следващата ми снимка. Гледайки мъжа пред себе си, вече знаех кой ще бъде моделът ми.
Огледах го, като се опитах да прикрия това, беше доста неловка ситуацията и без това.
Не се сдържах и вдигнах бързо фотоапарата. Леко се приведох назад и снимах. Светкавицата го освети и изчезна.
- Съжалявам - усмихнах се. - Това е навик.
Естествено и този път нямаше да изтрия снимката.
Колко глупаво звучеше, да призная нещо, което някои хора смятаха за досадно. И с риск отново да прозвучи по този начин, допълних:
- Глупаво, нали?
Каква реакция да очаквам сега от непознатия? Дали да се срамувам или не?
Изсумтях:
- Не се представих. Амбър.
Подадох ръка, както повеляваха всички закони за изискано поведение.

[Диего]

Диего остана изненадан. В един момент едва не се бе блъснал в момчето, а в другия тя вече го снимаше. Странни обичаи и навици имаха тукашните. Естествено това бе едно от първите ми впечатления за англичаните, но никога не можеше да бъде напълно сигурен, че момичето е от Англия, дори и след като усети лекия акцент, който я издаваше.
- Всички си имаме някой страностти. - отговори той със съвсем спокоен тон. Дори при някой страносттите бяха в пъти повече, но реши да запази това допълнение за себе си. Дори му бе трудно да запази каквото и да било спокойствие, след като реакциите на момичето се сменяха толкова бързо.
- Диего. - представи се накрая и той, осъзнавайки, че пропускаше нещо и пое ръката й, за да се здрависат. Част от морала, която никога не бе спазвал, но сега постепенно започваше без да открива каква бе разликата между сега и преди. Май самата трудност с раздялата на минало и настояще бе оказала влияние и той съвсем не откриваше промените в себе си.
- Не е ли малко късно за фотографски разходки? - попита Диего и за първи път се усмихна. Усмивките не бяха част от ежедневието му, но понякога просто бе склонен на тях. В миг дори осъзна, че парковете в Лондон сигурно бяха доста по-сигурни от всички останали, които бе видял. Тук хората се разхождаха спокойно, макар и малко на брой. Явно наистина бе доста по-безопасно, но все пак за една хубава снимка не се ли желаеше хубава светлина, а Диего се съмняваше, че оскъдната светлина, която парковите лампи предоставяха щеше да е достатъчна за хубавото качество на снимката. И все пак той не гореше от желание да се вижда ясно. Харесваше си мистерията, която в послени години бе станала част от живота му и нямаше желание целия свят да научава за повторното му съществуване.

[Амбър Стейлинг]

Да, беше си странно за едно момиче де се разхожда само в парка, но не толкова колкото звучеше. Въпреки че бях сама, не се чувствах самотна. Не бях единственият късен посетител на парка, и чувството, че закъснелите минувачи постоянно ме гледат странно, още повече ми напомняше, че не съм сама. Поради което се налагаше да внимавам да не си позволявам прекалени своеволия със снимките, не беше добра идея да ядосам някой.
- За някои снимки наистина е нужна светлина - гласът ми наруши тишината, която трая едва секунда - две. - Но за някои е по - добре да си останат в тъмнина, за да запазят скритата си мистерия, известна само на тях.
Усмихнах се дружелюбно, а в същия момент се чудех дали не прекрачих прага на прекалената философия. Но допълних:
- Все пак има значение какъв човек си.
И действително беше така. Имаше хора, които мразят мрака, предпочитат да виждат далеч пред себе си, да бъдат сигурни в това, което виждат. Аз също не обичах тъмнината, но имаше моменти, в които обичах да стоя без да мога да видя на крачка пред себе си, сякаш търсех изгубеното си аз в тъмнината, и се стараех да няма чести такива прояви.
- И, както забелязвам, не само аз обичам вечерните разходки.

[Диего]

Значи той бе точния човек за вечерни снимки. Не харесваше светлината и определено предпочиташе снимките да съдържат малко повече мистерия. Диего се засмя, когато откри този факт. Рядко нещо можеше да го разсмее, но почти винаги нещо в разсъжденията му го караха да мисли по-позитивно.
- Тогава си попаднала на точния човек за вечерни снимки. - каза той без да се замисля много над смисъла да тези думи и дали нямаше да се пробуди още повече фотографския й интерес. Просто се нуждаеше да сподели това, защото отчасти искаше да покаже, че наистина си харесва мистерията, а и от части нямаше желание да изпадат в поредната неловка тишина.
- Във вечерните разходки има нещо красиво. Няма изобилие от хора и всичко е толкова спокойно, че почти забравяш в какъв голям и забързан град може да живееш. - съгласи се с последните думи на Амбър и се загледа в дървета. Май повече говореше за някой по-оживен град, защото Лондон бе сравнително спокоен град дори през деня, но Диего можеше да говори много на тази тема. Можеше да каже кои градове са най-натоварени и шумни, можеше да открие толкова много ползи от вечерните разходки или пък да открие недостатък на нещо, което не харесва. Вместо това предпочете да не задълбава в собствените си разсъждения и да забрави тези мисли.
- Но ти защо си тук точно по това време, след като има толкова много други места, където може да се отиде? - попита с интерес, защото тази мистерия толкова го измъчваше, а и не бе лоша идея да опознае от части това момиче.

[Амбър Стейлинг]

Луната осветяваше небето, но светлината `и не се забелязваше тук - между тези лампи, които осветяваха само алеите, но някои части си оставаха тъмни.
Попаднала на точния човек. Значи ще се възползвам.Това ме изненада, но същевременно ме и зарадва. Не всички обичаха да ги снимаш и не всички даваха. Но с неговото позволение, някакво дяволско пламъче заигра в мен и се отрази по същия начин на лицето ми. И така очите ми започнаха по-изкъсо да следят движенията му, в очакване на удобен момент да "запечатам" лицето му на още една снимка.
- Трябва да ти кажа, - започнах със сериозен глас. - Че сега си направи най-лошата услуга.
Направих една сериозна физиономия, която не трая дълго. Засмях се с глас. Отстъпих крачка назад и и го снимах в профил на фона на мрака, който го поглъщаше и забулваше в мистерия още повече.
Усмихнах се предизвикателно. После допълних:
- Красива нощ...
Замислих се за кратко какво да отговоря, нямаше какво да крия.
- Сама съм...защото нямаше какво да правя.Това беше първото място, за което се сетих.
- Но ти също си сам, както забелязвам...Е, защо?
Беше негов ред да отговорих.
Прегледах снимките, които направих, чакайки отговора му.

[Sponsored content]