Октомври 2008, Виена

[Дориан Рейд]

Раздразнителност, гняв, невиждана ярост, пореден скандал ...
Дориан крачеше с дългото сако, събиращо спомени, емоции и чувства и разрошваше наскоро скъсената си коса. Както настроението му, така и той самият, бе обгърнат от виенския мрак. Минаваше полунощ, ала времето нямаше значение. Нищо нямаше значение. Нещо наруши мрачната картинка - единственото осветление в тази тъмна уличка, идващо от близката кръчма. Без да се поколебае, Дориан изневери на себе си и влезе вътре. Запъти се към бара без да отразява нищо и никого. Седна на стола и студено се обърна към бармана :
- Уиски.
Барманът го погледна. Нищичко не каза, просто взе бутилката.
- Още !
Каза заповедно Дориан, след като прецени, че тази доза няма да му стигне. Барманът само се подсмихна и доля. Младият мъж отпи от чашата си, после пак зарови пръсти в косите си. Сякаш му липсваха, явно не бе готов за промяна. По-късно обаче тази прическа щеше да стане повече част от него, отколкото каквото и да било друго нещо.
- Сам ли си, красавецо ?
Гласът идваше някъде отдясно. Добре изглеждаща червенокоса жена, малко над 25 му се усмихваше предизвикателно, а като че впитата в нея къса рокля говореше достатъчно. Дориан обърна чашата си на екс и без звук, без дума, без стон или емоция хвана жената за ръка и я заведе в колата си.
...
Минаха няколко часа преди младият мъж да се прибере вкъщи. Беше силно пиян. Достатъчно, че да има неблагоразумието да се прибере и недостатъчно, че да зареже угризенията.
Влезе тихо и отвори вратата, а тя го чакаше будна.

[Кейтлийн Грейсън]

Стоях близо до един час преди полонощ. Но него го нямаше. Първоначално си помислих, че просто се е запилял някъде, където искаше само да отдехне за малко то всичко , което правеше през деня, но след кратки размишления, някакви натрапчиви размисли, се усъмних силно в това. Не исках да ставам досадното гадже, ревнуваща всяка и всичко , тази, която постоянно дебнеше своята жертва къде е отишла и си го искаше единствено за себе си. Вярно, може би преди бях мъничко такава и сега беше останало частица от това в мен, но аз се опитвах да не съм такава. Имаше малко ревност , която ме завладяваше и искаше да се промъкне в мен, но аз все не й обръщах вниманието, което може би заслужаваше, поне малко.
Още половин час. Чувствах се странно, сякаш не трябваше да го чакам и , че изглеждах безумно глупаво, както всъщност се и чуваствах.
Стоях облегната на стената. Леглото беше горещо, завивките бяха паднали на пода. В ръката ми леко се поклащаше дебела бяла книжда, чиято корица беше особено заинтригуваща, както и самото съдържание. Бях преполовила книгата.
Започнах да играя с долната си устна, продължавайки да чета, но защо мислите ми бяха само в Дориан?
Той все още не знаеше за ангелското в мен, не че имах голямо и силно намерение да му кажа, но все някога щеше да се случи, може би той щеше да забележи нещо.
След полунощ.
Свърших книгата, не разбрах какво се случи.
Той влезе и ме заля леки полъх на...хм...уиски?!Влизането беше тихо, едва доловимо, но все пак аз вдигнах рязко глава. Оставих книжката до себе си на така горещото легло и се наддигнах в седнало положение. Краката ми тупнаха на студения под. Той стоеше още на вратата, която не беше затворена. Чу трясване и вратата се беше затворила, понеже Дориан я беше бутнал леко , съвсем леко. Въпреки слабото движение, звукът беше по-силен отколкото се очакваше, всъщност.
-Ако беше решил да пиеш, поне и мен да беше поканил! - Гласът ми въобще не звучеше ядосано, а противоположно на това, звучеше съвсем тихо, някак смирено, леко непознато.-Дай някакво обяснение. Надявам се да не е налудничево.-продължих накрая.

[Дориан Рейд]

Кейтлийн започна да говори, а на Дориан му призля. Не от изпитото количество алкохол, далеч не. Защо го беше направил ? Той бе здравомислещ, може би най-здравомислещият човек на земята. Какво се случи ? Вярно, двамата с Кейт имаха свади, ала той я обичаше, наистина я обичаше. Просто не беше типично за него, нито едно от събитията днес не бяха типични - изключен телефон, долнопробна кръчма, пропита от миризма на още по-долнопробен алкохол, случайна срещната ... Господи, случайна срещната !
Може би желанието му да се напие бе породен от денят днес. Дориан и екипът му бяха пожертвали много, за да хванат един изрод, а сега той бродеше на свобода и кой знае ... може би пак убиваше. Тези адвокати бяха такива лешояди ! Как е възможно да бъдеш човек, след като оневиняваш най-виновните ? Как можеш изобщо да спиш спокойно, след като знаеш че благодарение на теб някой някъде убива ... безчувствен ще да си повече и от убиеца ! Ами съдиите - корумпирани кретени, точно като спортните.
Всичко това, плюс проблемите вкъщи, се бе насъбрало твърде много на Дориан, ала той дори и не смееше да се оправдава. Съзнаваше какво е сторил, дори и полумъртъв в момента. Отвътре умираше, а и алкохолът в кръвта също не помогна. Той не можеше да погледне приятелката си в очите. Прииска му се да заплаче, да изчезне, ала можеше. Просто излезе от стаята, влизайки в банята. Хвърли палтото си на земята и без да затваря вратата, се наведе над мивката и започна да се облива със студена вода. Какъв глупак беше ! Най-малко искаше да нарани Кейт, ала вече я бе поставил пред свършен факт. Почувства се ненужен, ала той самият се нуждаеше от нещо. Машина на времето, толкова ли бе трудно да изобретят една ?!

[Кейтлийн Грейсън]

'Къде изчезна?' беше първият ми въпрос, който се изрази ясно в главата ми, но след това отговорът дойде с водата. Чух как пуска мивката, може би се опитваше да изтрезнее малко . Дориан не каза нищо, нищо, което исках да чуя. Дори и една дума. Очите му така и не срещнаха моите, а той попринцип воинаги ме гледаше там. Няколко причини се разкриха в главата ми, малко след върпоса. Нито първата причина, нито втората причина ми харесаха особено. Имах беглото чувство ,че това , което си мислех...Че той го е направил, без въобще да се замисля над всичко това, въпреки че той винаги мислеше, поне така бях останала с впечатление. И силно се надявах това впечатление да си остане у мен. Само че сега започнах да се съмнявам в мислите си, които се въртяха буйно и просто не се спираха , за да си вземат въздух или да ми кажат какво сега да правя.
Течащата вода спря. Станах бързо и по боси ходила се затичах леко към затворената врата на спалнята. Отворих я бавно, ослушвайки се. Излязох и все така боса отидох до банята. Мраморните плочки там бяха много студени или поне така ми се строриха тогава. Студът леко проникваше през тънката ми кожа и вече го чувствах навсякъде, а може би и за това през гърба ми преминаха тръпки.
-Хей.-Гласът ми прозвуча съвсем леко по-висок, един тон по-висок от миналия път. Точно сега исках да ми каже, какво ставаше.
Той вдигна лицето си над мивката, погледна в голямото огледало, върху което имапше една целувка с червило. Червилото беше плътно и тъмно червено с лек отблясък. Целувката естествено беше направена от мен, в момент на някакво щастливо настроение, в което очевидно тогава бях изпаднала. Подпрях се на стената до вратата и започнах още повече да се надявам да каже. Вече започвах да си мисля , че знаех какво трябваше да ми каже. Рядко пиенето не е спохождано от нощта.

[Дориан Рейд]

Все така подпрян на мивката, Дориан повдигна глава и погледна в огледалото. В едното му ъгълче имаше целувка, останала във времето благодарение на червилото на Кейт. Онова прекрасно червено червило, което го подлудяваше. Още една частичка, караща го да я обича ... По дяволите ! Защо ... нещастник. Тя не го заслужаваше, ала всичко това бяха глупави оправдания, клишета ...Мамка му, Дориан, точно така ли трябваше да се прояви импулсивността ти ? Вземи я, заминете двамата за Париж, за Лондон - ей така, без багаж, само ти тя и любовта. А сега ... сега всичко бе свършено и то заради най-голямата глупост на света. Заради нещо, което той самият ненавиждаше, презираше. Деяние, което винаги го е отвращавало, проява на слабост, на всичко, в което се е борил да не се превръща ... И сега какво ? Край. Просто край.
Разгневен, бесен, но и натъжен от собствената си глупост, Дориан събори на земята шишенцата с козметика на рафтчето в банята. "Колко изтъркано" - Каза той сякаш на себе си и седна на пода, подпирайки главата си с ръце. Известно време просто стоеше така ... премисляше, обмисляше ... улица без изход. Повдигна глава към любимата си, която го гледаше ужасена. Какво й причини, глупако.
Той се изправи и се приближи до нея. Понечи да я целуна, да я докосне, ала така и не го направи. Чувстваше се сякаш ще я омърси, а тя бе най-чистото, нежно и прелестно създание на света. Не. Не би го допуснал.
- Аз ... трябва да си вървя ... аз ... обичам те ... съжалявам.
Излезе през вратата без да каже нищо. След секунди се върна. Господи, как копнееше да я прегърне, но ... как ? Твърде мръсен бе за нея.
- Господи, съжалявам. Никога не съм ...

Той млъкна. Нямаше какво да каже. Всичко щеше да е излишно, нечестно, оправдание някакво ...
Просто си тръгна и забърза по стълбите, доколкото му позволяваше алкохола.

[Sponsored content]