Бисби, Аризона, 2008-ма година

[Helen Grave]

Бисби със сигурност не бе определението ми за развиващ се мегаполис, който може да предложи най-доброто образование и да подсигури светлото бъдеще, от което се нуждаеше всяко едно шестнадесетгодишно девойче. Това бе градче с твърде малък брой население, което не можеше да привлече хората с цел в живота си. Липсата на подходящите услуги значително намаляваше интереса не само на туристите. Повечето местни отдавна са се изнесли и то с нетърпение. Всички се стремяха към големите градове, които биха ги задоволили от финансова гледна точка, защото професиите на това място варираха от човек по поддръжка на чистотата в училище до продавач в магазина на ъгъла или, ако изкараш късмет, може да си запазиш място в единствения хипермаркет, който от своя страна се намираше на три километра от самия град. Нима това се наричаше улеснение или бе с цел всички да се опекат живи под яркото слънце, което грееше жестоко през по-голямата част на годината в Аризона?
Разбира се, Бисби не бе устроен като малко китно градче за усмихнати възрастни дами и млади майки с деца в изобилие. Това бе административен център на тази част от щата, за чието име не си и направих труда да запомня. Причината да не го харесвам бе, че не исках да се намирам тук. Сама и далеч от любимите си хора. Начинът ми на живот бе различен - не включваше непоносима жега, постоянна тишина и депресираща самота. Имах нужда от весела глъч, гушкане и разнообразие. Нищо от това не бе включено в учебната ми програма за този срок. Да завършва гимназия бе желанието на баща ми, но тъй като не можехме да си позволим пребиваване в развитите градове, бях принудена да се задоволя с обграждащата ме околна среда и неприятелски настроените погледи на съучениците ми, които не одобряваха навиците и нрава ми.
И сега, докато стоях на една от пейките в двора на гимназията и въртях недокоснатият си плик с обяд в ръце, изобщо не ми бе приятно да ставам свидетел на нескритата неприязън излъчваща се от тях. Как можеш да се държиш така с някого, с когото дори не си си направил труда се запознаеш? Мозъкът ми не побираше чистата злоба, с която бях обградена. Все още имах петно на блузата от шоколадово кексче, с което ме бяха замерили за "добро утро". Колко мило от тяхна още от сутринта да съсипят деня ми.
Когато звънецът би аз бях единствената, която не се изправи покорно и не се насочи към класните стаи. Наместо това изчаках и последният досадник да се прибере и бързо се изнизах през огромната входна врата на училището. Веднага след като стъпих на "невраждебна" територия се затичах колкото сила имах надолу по улицата, въпреки че тежката раница на гърба ми ми пречеше и ме забавяше. Мисълта, че ще се отърва от последния час бе толкова прекрасна, че на няколко пъти подскочих в изблик на дългоочаквана радост.
Накрая, скапана от изгарящото слънце и физическа умора, се спрях и тупнах на единственото озеленено място в това градче - малката градинка на центъра. Дишането ми бе учестено и ме бе налегнал нечуван мор - сигурно отстрани приличах така сякаш имаше опасност за живота ми. Но не обръщах внимание на малко хора, които се бяха осмелили да излязат навън и да се изложат под ярките лъчи на безмилостното, аризонско слънце. Разрових се в чантата си с последна надежда да съм запазила шише с достатъчно вода в него. За щастие намерих такова и, въпреки че водата бе придобила температурата на урина, беше единственото ми спасение след спринта, който ударих от гимназията до тук.
Когато приключих с частичното задоволяване на прежаднялия си организъм забелязах момиче на няколко метра от мен, което ме наблюдаваше, само че не можех да разбера дали с любопитство или задоволство. Слънчевите лъчи обливаха червеникавата й коса, която на свой ред изглеждаше сякаш светеше с всичките си топли, наситени отблясъци. Усмихнах й се, за да не си помисли, че съм получила слънчев удар. Все пак се бях проснала насред тревата, пиеща вода с невиждана скорост и дишаща като Дарт Вейдър с двустранна(ако можеше да бъде такава) астма.

[Карина Деймос]

Бисби, Аризона.
'Защо по дяволите, Карина, ти се натресе точно тук?! Защо!' чудеше се Карина, докато превърташе каналите на телевизра си. Вече трета седмица тя пребиваваше тук, в къщата на някакво липсващо семейство, което изглежда беше заминало за някой по-голям и стойностен град от Бисби, Аризона. Семейство "Х", нека така да ги наречем, живееха в къща, изплюта от последните страници на някой любовен роман. Тяхната обител беше на два етажа, боядисана в ненатрапчиво жълто, което с времето е започнало да прилича на бежово, а пред нея се издигаше една нежнобяла ограда, която на фона на грубия пейзаж и жаркото слънце изглеждаше като дантела. На няколко метра от къщата се намираше, да познахте, кучешката колибка, над чиято вратичка беше написано със мастиленосиня боя името "Боби". Малко встрани имаше и едно дърво, в чиито клони се бе сгушила една малка дървена къщичка, пълна с комикси и играчки камиончета. На един от клоните бяха преметнати две дебели конопени въжета, леко изтънели от използване, които бяха кръстосани и след това плътно завързани около една гума. Перфектната люлка за едно седемгодишно хлапе. Карина беше влязла в тази къща, сякаш живееше там, а глупавото, доверчиво семейство "Х" бе оставило ключовете на входната врата. Когато видя този жест на доверие, Карина се засмя невярващо, завъртя ключа и се настани в изоставеното жилище.
Проблемът на Бисби, Аризона беше, че градът бе прекалено малък, за да не се забележи новото попълнение, обикаляйки безцелно улиците. Още на първия ден, тя не веднъж видя хора, които ѝ обръщаха гръб и започваха веднага да си шепнат за нея, след като минеше покрай тях. Беше достатъчно трудно да живее тихо и незабелязано в къща, която не е нейна, та камо ли в малък град като този. Хората бяха свикнали на познатото, затова и тук нямаше много млади, с които Карина можеше да завърже сносен разговор. Повечето хора бяха на средна възраст и работеха, каквото им падне в това градче. На хората им липсваха възможности за реализация, затова си събираха багажа и се измъкваха от този прикрит затвор, докато той не пусне корени в тяхните мозъци. Изглежда така и бяха направили семейство "Х". И понеже на Карина не ѝ пукаше дали те ще се върнат или не, тя просто бе проснала багажа си на пода в голямата спалня и най-удобно се бе настанила в това чуждо жилище.
Рутината на този малък град ѝ бе изкарала от нерви. Тук всички живяха един и същи живот и ако един бе отчаян, то тогава целият град би бил отчаян. По тази проста причина тя не бе сключвала сделки от известно време и това ѝ се отразяваше отрицателно. Енергията, която една душа даряваше на могъщ демон като Карина, и даваше сили да се бори с еднообразието, а на място, където еднообразието бе белязало всичко със своя белег това бе мъчително.
Така че, тя реши всеки ден да прекарва следобяда си в различна част на деня. Вземаше една книга от библиотеката и се наместваше удобно на някоя пейка, наблюдаваше как хората проваляха живота си, като се задържаха тук, наблюдаваше децата, които гледаха с неприязън на познатата площадка, както и тийнейджърите, които бяха на ръба на нервна криза поради липсата на повече от едно кафене. И това всичко я забавляваше. Днес, тя избра центъра. В жегата, там щеше да има малко хора, понеже всичкото това просторанство бе на открито, оставено като жертва на жестокото слънце. Карина се скъта и седна на единствената пейка, която бе под сянката на дърво и заби поглед в страницата на поредната книжка.
По едно време тежки, уморени стъпки, може би бяг я накара да вдигне очи от четивото си. Ендо момиче, русо, високо и слабо, се просна на малкото зеленина, търсейки свежест. беше захвърлила раницата си настани и дишаше тежко, сякаш имаше грип. Изглеждаше толкова не на място. Само по физиономията ѝ се разпознаваше, че ненавиждаше този град почти толкова, колкото и Деймос. Русата ѝ коса обрамчваше тази физиономия, придавайки ѝ меки и нежни черти, неприсъщи за местните момичета. Непознатата извади от раницата си едно шише вода и жадно отпи от нея. След това въздъхна и отпусна глава назад, изпъвайки тялото си като струна. Затвори за миг очи, а когато ги отвори отново само след секунда, тя бе закотвила погледа си върху въпросната демонка.
Карина стана грациозно и бавно се приближи към русокоската. На лицето ѝ се разтегли усмивка, която повече изразваше съчувствие към непознатата, че е заклещена тук, отколкото щастие да я види.
- Май Бисби не ти се нрави, а? - попита Карина и подаде ръка на момичето. То я пое и се изправи бързо. Карина направи знак към онази пейка, закътана между сенките на дърветата и двете бързо се настаниха там. - Нека позная, избяга от училище?
Дея погледна чантата с досада и я изрита настрани. Двете се засмяха и се отпуснаха изтощено назад към облегалката.

[Helen Grave]

Отпуснах глава назад и с облекчение въздъхнах, наслаждавайки се на сянката, която предоставяха едни от малкото дървета принудени търпеливо да понасят горещината и жарката слънчева светлина. На това забравено от Бога място, растения по-различни от кактуси бяха в смешно малко количество и аз се чувствах като арктически пингвин сред недружелюбната околна среда. Не че идвах от по-различно място. Австралия съвсем не се славеше със зимните си пейзажи и снежни бури, но през по-голямата част от времето не се намирах там и така и не бях свикнала с климатичните условия. Е, сега имах "невероятния" шанс да наваксам пропуснатият ад и да се отдам на продължителни изтезания, които ме задължаваха всеки ден да използвам слънцезащитен крем, който обаче не можеше да ме предпази от досадните слънчеви алергии, които получих в първите си няколко седмици и бе необходимо да посетя дерматолог, за да ми предпише нужният лечебен крем. Малките пъпчици по гърба определено не са най-приятната гледка, на която можеш да се наслаждаваш, докато се оглеждаш в огледалото. Аз наистина положих голям труд, за да се отърва от временното заболяване и похарчих значителна част от скромното си състояние, но, честно казано, не изпитвах носталгия по изпарилите се пари, по простата причина, че в Бисби нямаше достатъчно места, на които да ги похарчиш. А и не си падах шопинг маниачка, освен ако не съм в много добро и приповдигнато настроение, за да изтърпя непоносимите цифри върху етикетите. Момичета като мен бяха рядкост в моловете, освен ако нямаше тотална ликвидация на стоката и всичко бе намалено с повече от петдесет процента. Тогава, може би, бих рискувала да надникна иззад витрините.
Скоро се разсеях от летящите си в най-различни посоки мисли и обърнах внимание на момичето до мен, което най-любезно ме бе довело до тази недокосната от слънчевата светлина, "девствена" пейка.
- Просто направих услуга на себе си и на съучениците си, като лиших часът по Математика от присъствието си. Ако обетованите земи от другата страна на училищната ограда изглеждаха по-различно от пустинята Сахара в период на суша, щях да съм напълно удовлетворена.
Засмях се, а след това случайно долових един важен детайл от външния вид на непознатата- липсата на присъщия за местните тен.
- Не си от тук, предполагам? Ако си пълнолетна и сама, имаш прекрасната възможност да се отървеш от това прокълнато място по всяко едно време.
Ако аз бях навършила осемнадесет и не зависих от ничие настойничество, сигурно вече щях да се къпя във водите на Антарктическия океан и да съм си построила собствено иглу на Северния полюс. И, разбира се, нямаше да съм сама или пък заобиколена само от мургави хлапета с кисели физиономии(не че аз бях норвежка принцеса, но лекият ми загар бе нищожен в сравнение с кореняците аризонци). Вече се виждах с Джошуа, радваща се на малките бели мечета, които сме осиновили от учтиво ескимоско семейство. Ах, въображаемият ми полярен живот се очертаваше същински рай!
- Казвам се Елена, между другото, но ме наричай просто Ели. Цялото ми име е позволено само за представители на силния пол. Звучи по...кхъм. Не знам.
Разсмях се гласно. Не беше странно да си правя подобни шеги засягащи мъжкото съсловие, въпреки че вече си имах сериозно(много) гадже. Просто характерът ми бе малко по-разкрепостен от нормалното. Това на моменти пречеше, защото в очите на повечето странично наблюдаващи се явявах като психично нестабилен гражданин от чужда планета и цивилизация. Не разбирах стоическото държание на повечето хора. Лошо ли е да си емоционален и да притежаваш до известна степен "криви" разбирания? Аз изобщо не се срамувах от същността си. Може би бях такава каквато съм заради странният си начин на живот и необикновените хора, които ме отгледаха в необикновени условия. Едва ли се връзвах за нормална в повечето представи. Едва ли бях такава и в моите собствени, но те не бяха от значение.

[Карина Деймос]

Карина пое ръката на Елена и двете се здрависаха.
- Повярвай ми, не знам дори защо останах тук. Можех сега да съм се изпънала на пясъка на някой плаж по Средиземноморието, да си пийвам студено мартини и да зяпам хубави момчета с маслинен тен да бягат полуголи по брега, но уви... - момичето се обърна любопитно към Карина и изглежда я прецени с поглед. Погледна очите ѝ, погледна нежната ѝ кожа с цвят на крем брюле, погледна косата ѝ, чудейки се какво приказва тази непозната. - От Италия съм. В момента съм на нещо като околосветско пътешествие. До бреди три седмици бях в Кайро. Предпочитам да съм там сега, но, си казах "Какво пък? Няма да е толкова лошо." Най-голямата ми грешка през последния месец. Карина, между другото. Карина Деймос. Но ме наричай както си искаш, нямам претенции.
Деймос се усмихна ведро на новото момиче и килна врата си налява и надясно, карайки прешлените, намиращи се там, да пукат толкова силно, че подплашиха врабчето, което се бе престрашило да се доближи до двете момичета.
Карина си припомни думите на Елена за училище. Помнеше как преди и тя трябваше да ходи на училище, да си представя, че не знае тези неща, защото за разлика от обикновените хора, тя наистина се бе родила научена, е поне най-важните неща. Усвояваше материала прекалено лесно, за да ѝ бъде поне малко интересно в училище. Помнеше как трябваше да поддържа дадена роля - родена в Канзас, преместила се наскоро... Милиони подобни сценарии, един от друг по-нелепи и скучни. Не можеше да повярва как хората изпускаха живота и прекарваха цели дванайсет години, пилеейки времето си в тази скучна и мрачна сграда. А хората там винаги се комплексираха от това, което виждаха и на което ставаха свидетели. Богатите и надутите ставаха по-богати и надути, а завистливите завиждаха все повече. Карина просто не можеше да търпи такива тълпи, пълни със толкова стереотипни хора, че на нея просто ѝ се искаше да щракне с пръсти и всички да избухнат в огън. А тя това го можеше.
Елена обаче не изглеждаше като другите. Не само външно, макар че сега на сянка косата ѝ придоби малко по-тъмен цвят от преди, когато тя бе изкъпана в слънчева светлина, която се отразяваше в порцелановата ѝ кожа и отдалеч изглеждаше сякаш тя гореше. Сега на сянка тя бе брюнетка с приятно бледа кожа и весел прасковен загар, със сини изкрящи от умора очи и със една незагасваща усмивка. Но имаше нещо в момичета, което веднага накара Карина да я хареса. Нещо в държанието ѝ напълно се отдалечаваше от скучните тукашни момичета, които само обсъждаха новодошлите със досадния си акцент. Изглежда всички си приличаха - тук нямаше различни хора, защото различното се смяташе за лошо. Всички тук бяха с леко кафеникава кожа, кафяви очи, кафяви коси. Може би се различаваха една от друга само по чертите на лицата им. Сякаш колкото пъти минеше по главната улица, виждаше едни и същи хора, просто в различни дрехи.Но пък за сметка на това Елена изглеждаше толкова различна от всички останали, че компенсираше сивото еднообразие.
- Знам как е, училище. Затова нашите избраха да ме обучават вкъщи задочно, понеже често пътувахме из света да търсим нови и нови съставки за пица. - Елена отново погледна с любопитство, блестящо в очите ѝ, Карина, а тя от своя страна се засмя гръмко. - Баща ми е италиянец, майстор пицар. Ако има такава дума.
Тя се облегна назад и подпря лактите на пейката. Уморена от жестокото слънце, демонката едва помръдваше крайниците си, макар че тук не бе чак толкова топло, колкото всъщност беше там долу, но това е друга тема. Важното беше, че това малко сиво градче бе дори по-скучно от Ада, колкото и глупаво и невярно да звучи, защото Ада без приготовленията за поредния Апокалипсис беше просто една гореща дупка с блуждаещи мъртви души.
Карина кръстоса крака, изчаквайки Елена да каже нещо.

[Helen Grave]

Нима току що си бях намерила клетница, с която да споделям унищожителната носталгия по разнообразното и темепратурно поносимото ежедневие?
Не се и изненадах, че Бисби не й е родно място. Нито начинът й на държане, нито външният й вид пасваха с тукашните жители. Едва ли някой от тях някога щеше да получи по-различен тен на кожата от млечен шоколад или дори натурален, ако си беше позволил да посещава солариум. Само идеята за допълнително излагане на лъчи, изкуствени или не, беше потресаваща и ме побиваха тръпки, докато си представях толкова нещастна съдба.
Другото хубаво беше, че Карина не притежаваше онзи преценяващ, ехиден поглед, под който бях подложена през първата си половина от деня. Всички мои съученици ме гледаха така, сякаш съм прокажена или страдам от някакъв друг вид заразно заболяване, което на всяка цена изискваше да стоя под карантина. До толкова бях свикнала с това презрително отношение, че вече почти не му обръщах внимание, въпреки че то ми предлагаше потенциално пребиване след часовете. Вече бях научила десетки тайни изходи на училището, за да се спася от посещение на местното спешно отделение. Днес дори си бях позволила да пропусна този стресиращ отрязък от денонощието. Винаги се намираха прекалено озлобени, изпуснати от правия път хлапета с досие, които да решат, че не съм приятна. Бях майстор в скоростното измъкване, така че никога не се стигаше до същинската, болезнена част.
- Била съм в Италия, дори знаех италиански...от нужда. Но почти всичко вече се е изпарило от главата ми. Очакваше се, предвид тукашното слънце.
Изкикотих се, а после се сетих за сандвича, който си бях приготвила сутринта с мисълта да го изям някъде по обяд. Е, колкото пъти и да си направя ядене, винаги съм го изхвърляла по простата причина, че така и не си купих хладилна кутийка, в която да го съхранявам. Взех раницата си и изкарах вече ненужната храна, която съвсем не ми приличаше на сандвич. Филийките се бяха разделили и раздробили и всичко бе просто една неопределена каша трохи, омекнали домати и потъмнели резънчета кренвирш. Направих отвратена гримаса и побързах да изхвърля бившият си обяд в най-близкия кош за боклук.
- Това беше единствената ми застраховка от четиридесеткилограмово тегло. Сега трябва да се примиря с постепенното омършавяване, докато се разхождам сред онези досадни лешояди в училище.
Всъщност, да оприлича връстниците си със злокобните птици бе добро попадение. И двете социални групи си приличаха по всички параграфи. От начина на живот, та чак до отношението им към околните. Тук момчетата не те събличаха с поглед, оглозгваха те.
- И аз пътувах, но баща ми не можеше да си позволи домашно обучение. В буквалния смисъл. Откритото небе е единственият покрив над главите ни.
В изражението на Карина четях неразбиране и предположих за какво се досещаше, затова побързах да разясня.
- О, не ме разбирай погрешно! Не съм бездомница в онзи смисъл, а в по-приемливия. По-скоро близките ми сами са избрали скитническия начин на живот, защото е забавен. И няма да пропусна да се похваля: майсторка съм в сглобяването на палатки и сгъването им.
Усмихнах се гордо, но пропуснах частта с потупването по гърдите, по простата причина, че семейството ми може и да не беше нормално, но нямахме никаква роднинска връзка с осиновителите на Тарзан.
- Значи да приготвяш италианска пица на полуголи момчета с маслинен тен ти е хоби? Интересен начин за флирт, харесва ми! Все пак, пътят към сърцето на мъжете минава през стомаха. Със сигурност се отнася за всички националности - заключих аз и прихнах да се смея.
Кулинарносексуалните подходи определено имаха ефект върху представителите на силния пол. Дори и да не си добра в кухнята, ако поднесеш богато количество храна на половинката си, в почти всички случаи довежда до последвалата нужда от изразходване на енергията с някакъв вид занимание. Това го бях чела в списание и в интерес на истината ми звучеше достоверно и логично. Особено, ако храната включва нещо люто .
Всички мразят люти чушки, защото за неприятни за езика и гърлото, но продължават да искат да си похапват от тях. Пикантното събуждаше хормоните. Поредната умна извадка от списанията, които четях по ред причини. Една от които бе скуката.

[Карина Деймос]

Ах, номадският живот. Нещо върховно. Никакви грижи за нищо - никакви сметки, никакви дълготрайни и унищоващи драми, никакви нептиятели, нито пък неудобни и неловки срещи с момчета, които харесваш. Просто живееш живота си и не мислиш за нищо. Живееш за природата и за ясните светли нощи, когато луната е пълна и ярка, а в хладния въздух се носи миризмата на лагерен огън. Сърцето ти пее лагерни песни, а в умът ти няма нищо повече от спомени и никаква следа от тревогите на един градски човек. Съществуваш ден за ден, а над теб е надвиснало само синьото небе, насред което плават няколко пухкави бели облачета.
И веднага след като обмисли всичко това, Карина Деймос осъзна, че тя живееше точно по този начин. Ах, нима тя водеше номадски живот. Това, ако бе вярно щеше да направи деня на демона толкова весел и усмихнат, че тя просто да забрави за това проклето място и да се наслаждава на горещината, която бе окъпала целия град. Единственото нещо, което все още дразнеше Дея толкова много бе липсата на подходящи нейни партнюри от мъжки пол. Тя просто не можеше да се насили да хареса плоското и квадратно лице на който и да е от местните жители, които макар и да се вписваха в описанието "с хубаво тяло и слънчев загар, бяха чисто и просто грозновати и глупави като галоши. А за Карина последното бе най-отвратителното и отблъскващо качество, което един кавалер, кандидат за леденото сърце на Карина, можеше да притежава. Деймос просто не можеше да си представи да провежда един от онези посредствени и глуповати диалози с момче, което не разбира полoвината от думите ѝ. Това беше непростимо и факта, че не можеше да си намери компания в този смотан град я разгневяваше.
- Със сигурност ми е хоби. - Карина намигна на Елена и се засмя живо, което придаде на туй или иначе празния площад още празнота. - Макар че тук никой не заслужава моите кулинарни умения. Всички са глупави, грозни ил те гледат все едно си от друга планета. Непоносими са.
Двете с Елена кимнаха в съгласие една на друга и по инерция насочиха поглед напред към нищото. Тогава Карина си спомни за вече изхвърления сандвич на събеседничката си и погледна с любопитство към кошчето за боклук, което стоеше препълнено насред жарките плочки на площада, а след това погледът ѝ се насочи към самото момиче, чийто сандвич тя изхвърли във въпросното кошче. Не беше толкова слаба. Не, в никакъв случай не бе дебела, това би било лъжа. Тя бе съвсем нормална, с изправена привлекателна стойка, с тънка талия и дълги крака.
- Не си кльощава. Поне аз не бих казала, че си. - изрече бавно и ясно демонката втренчена в блондинката. Тя само се усмихна на свой ред и в отговор също проследи линиите на тялото на Карина.
Когато слънцето отново обля тънката ѝ порцеланова кожа, детските черти на Елена, скрити изпод измъчената и отегчена физиономия, изведнъж излязоха наяве и лицето ѝ сякаш засия. Очите ѝ отразиха слънчевата светлина и заблестяха, сякаш току що се бе събудила от дълбок сън, а устните ѝ, затоплени от топлината придобиха приятен прасковено-розов цвят. Сякаш детето в нея изведнъж се пробуди и се завърна по-весело и лъчезарно от всякога. Понякога Карина се чудеше как слънцето можеше да прави такива неща и си мислеше дали и нейното лице се озарява по поробен начин, когато случайно лъчите на горещото аризонско слънце докоснеха кожата ѝ.
- Та, защо си още тук в това отвратително градче, щом не искаш да прекараш дори още една минута? - Деймос попита събеседничката си, не толкова от интерес, а просто за да запълни тишината, причинена от глупавите мисли, които витаеха из главата ѝ.
За непоносимото слънце, което тя мразеше и все пак я правеше красива. За това, как тук няма никакъв шанс да си хване момче и за сандвичи. Да, за сандвичи.
Ето какви мисли се въртяха в главата на един от най-силните демони в Ада.

[Helen Grave]

Все още не бях кльощава. Въпрос на време бе да ме сполети и тази злочеста съдба, ако продължавах да жертвам по един сандвич на ден върху изпепеляващия олтар на изтезанията. Животът в Бисби, не само че бе непоносим и отблъскващ, но и нездравословен. Всяка надежда тук губеше смисъла си и се разтапяше под яркото слънце. Зад киселите маски на местните също можеше да се види отчаяние и копнеж по нещо по-добро и обещаващо. Но тяхните безмълвни стенания бяха просто глухо ехо сред аризонската пустош.
И тук, в този новооткрит кръг на Ада, бях заточена до края на злощастното си гимназиално съществуване, като междувременно се учих да устоявам под безмилостните погледи на (съ)лешоядите и още по-лошо - празните им загорели глави, пълни с липсващи мисли и интелигентна празнота. Това бе нечовешко наказание за нечувани грехове, които така и не бях извършила. Обвинявах себе си, че послушах баща си най-покорно и приех да изпълнявам ролята на жертвеното агне, опичайки се под ударите на собствената си грешка.
Добре, може би "малко" драматизирах сегашното си състояние, но бе истина, че то не беше цветущо. И все пак бе единственото възможно и достъпно, пък макар и крайно непоносимо.
Въздъхнах и се обърнах към Карина, която същевремнно ме наблюдаваше с учудващ интерес. Първо си помислих, че се двоумеше дали да не ми каже болезнената истината за теглото ми. Бях убедена, че значителна част от него се бе изпарила безвъзвратно, но сериозно планирах да си я върна. Разбира се, след като си закупя хладилна кутия. Инак бях обречена на пълна разруха на имунната система и това би било бедствие. Как ще обикалям света, носейки със себе си нелечима болест?Е, добре тук за пореден път забелязвах нотка на преувеличение и най-сетнме трябваше да сложа край на мрънкането!
- Тук уча... или поне се опитвам. Преподавателите не са особено загрижени за качественото усвояване на знания, но съм принудена да подхранвам заблудата им, че са поне близко до професионализма. Да не забравя да спомена и милите си връстници, които толкова ме ценят и уважават... Но съм заплашена, че ако не взема диплома от този пустинен цирк, ще трябва да се откажа от досегашния си начин на живот завинаги и да живея като всички останали - "нормално".
Студени тръпки ме побиваха само като си помислих за подобно развитие на нещата. По-лошо бъдеще от това със сигурност не би могло да съществува. Е, Джошуа щеше да ме последва където и да отида, но нямаше да се чувства щастлив, въпреки че би опитал да ме излъже в противното. Ах, Джошуа! Липсваха ми топлите му очи, които единствени бяха способни да прогорят моите. Липсваше ми плътния му мелодичен глас, който единствен можеше да ми внуши разум, докато планирам да извърша поредната глупава постъпка, която щеше да ми навлече сериозни проблеми. Липсваха ми ръцете му, които единствени можеха с едно досковане да разтворят мускулите ми в киселината на желанието. Липсваше ми той, целия! Дълго бях мислила над това защо баща ми не бе включил като възможен вариант да спра всякакви контакти с Джош, ако не завърша в Бисби. Всъщност, нямаше какво толкова да се чудя. На него доста добре му бе известно, че никаква сила на този свят не би могла да ме раздели с любимия. Може би смъртта притежаваше тази сила, но тя бе изключена на този етап. Поне докато и двамата не станехме на по деветдесет години, нежеланата гостенка щеше да спазва разстояние от нас. Иначе животът би загубил смисъла си напълно. А се предполагаше, че това е невъзможно.
Късно усетих, че бях зареяла влюбения си поглед към Карина, но той сякаш минаваше през нея, на километри от там където тя стоеше. Разтърсих глава объркано и се опитах да фокусирам вниманието си обратно на събеседницата си. Беше си трудоемко начинание, но след няколко секунди можех да се похваля и с духовно присъствие.
- Та, ъм... Уча тук, защото всички наеми в градчето са сравнително по-евтини, от колкото, ако си наема жилище в големия град. Въпреки че там хазяите са с една идея по-любезни...
Загледах се в момичето докато слънцето си играеше с кожата и косата му. Цялостният резултат от тази красива игра бе един огнен мираж. И тъй като се намирахме под дървета, сянката им падаше под странен ъгъл от едната страна на лицето на Карина. Това я караше да изглежда още по-нереална и необикновена. Едното й око бе обвито в плътна мъгла, а в другото танцуваха ярки искрици. Внушението ми беше някак познато.
- Между другото, права си за местните мъже. Тук изборът нито е богат, нито качествен. Не си заслужава да храниш някого, който не може да ти се отплати поне с приятна за окото гледка. Какво разхищение на сос и Моцарела само! - възкликнах аз и се разсмях.
Тукашните "секс-символи" бяха просто част от цялата пародия, която представляваше това малко градче. Навиците(или по-скоро липсата на полезни такива) им си бяха чисто първобитни и отблъскващи и едва ли бяха способни да завържат смислен разговор, камо ли да впечатлят някое момиче. Изключения правеха бисбенските девойки, които без свян изтъкваха публично доминацията си и не пропускаха да ми показват нагледно противни интимни контакти, само за да ревнувам и да се почувствам по някакъв начин пренебрегната или лишена от вниманието на "красавците". А аз със завидно хладнокръвие игнорирах натрапчивият им ексхибиционизъм и похапвах от сандвича си, ако все още беше годен за това или, ако имах апетит, като се имаше предвид, че ставах свидетел на подобна гротеска.

[Карина Деймос]

- О, защо ги спомена? Моцарела, сос! Тук дори пицата не е свяста, а там където "живея" не мога да си направя една истинска италиянска пица! - изшегува се Карина и драматично размаха ръце в знак на възмущение.
Истина беше, че не харесваше къде бе отседнала. Вярно, да, беше чужда къща и карина просто се бе натресла, но това бе от отчаяние. не можеше да понесе местния мотел "Златната рибка". Стаите миришеха на мухъл, тоалетните приличаха на сборище на наркомани, а собственикът на тази дупка, почти сляп мъж малко след петдесетте, постоянно зяпаше бюста на Деймос или си поставяше ръцете на места, които само щяха да накарат Карина да откъсне пръстите му един след друг и да го накара да ги изяде. Беше прекарала точно двайсет минути в това бунище, остави двайсет долара на нощното шкафче и безшумно скочи през прозореца на стаята ѝ, която се намираше на третия етаж на сградата. Мислеше си дали да не запали целия мотел и да освободи иначе жалкия град от още по-жалката гледка на "Златната рибка", но не искаше да предизвиква скандали и шумотевици още на първия ден от пристигането си, защото вече няколко човека я бяха дарили с безценните си укорителни погледи. Точно тези погледи я караха да иска да ги подпали, но висшата ѝ цел я пазеше от такива постъпки.
Като дойдохме на въпроса, висшата цел на Карина. Тази, която я бе довела на това заспало и лишено от всякакъв лукс място, граде и жители без перспектива и мечти. Тя търсеше Луцифер. Търсеше нейният създател, който от край време не се бе вясвал нито в Ада, нито на Земята. Откакто беше освободен от клетката си, той се скиташе и търсеше подходящо тяло, но нито един човек не бе достоен за това. Веднъж преди няколко месеца тя го бе зърнала в Пекин в тялото на строен младеж - тъмнокос, със студени пронизващи сиви очи, от които косъмчетата на врата на хората настръхваха. Беше го попитала защо просто не се върне там откъдето беше дошъл и да прави, каквото беше правил досега, но той само положи пръст на устните ѝ и се усмихна похотливо. Тя знаеше, че той я обича, не като негово създание, но и като нещо повече, но никога не бе откликнала на молбите му. Но тази похот, която се четеше тогава по устните му нямаше нищо общо с плътската похот. Неговата усмивка беше казала всичко на Карина - той имаше план. И това и бе достатъчно. Тя кимна с усмивка и се приближи до него, целуна го по бузата му, погали я, а наболата му брада погъделичка дланта ѝ. След това се отдръпна и изчезна. Но след време нейното безкрайно и досадно любопитство надделя и тя тръгна в търсене на създателя си. Планът, планът, само това беше в главата ѝ.
Деймос осъзна, че мисли много и говори малко. Въздъхна и кръстоса крака, а слънчевата светлина погали нежно голата кожа на краката ѝ. Някаква странна тръпка пролази из тялото ѝ и накара косъмчетата на ръцете ѝ да настръхнат, но след това тя се оттърси от внезапното чувство на топлина, след като бе стояла повече от половин час на сянка, и се обърна с дяволит поглед към Елена. но изглежда тя отново се бе зареяла из дълбините на мислите си и в очите ѝ Карина прочете безкрайната любов, скоято тя гледаше този, за когото Елена си мислеше в момента.
- Е, има ли някой в твоя живот, на когото... как да кажа, - Карина се замисли за правилния израз - на когото правиш пица?
Двете се засмяха, а Грейв се оттърси от транса си и се засили да отговори.

[Helen Grave]

След като официално не се намирах в онова сладникаво състояние на пълна липса на гравитация, погледнах към Карина и се реших да й отговоря. Да намеся личния си живот в разговора бе някак странно и ново преживяване. Пред кухоглавите си съученички бе немислимо да споделя нещо подобно. Самата идея да оставя сърдечните си трепети голи и уязвими пред тях, бе същински ужас. Щяха да превърнат смисъла на живота ми в една от поредните си подигравки и тогава наистина щях да се разгневя. Някаква все още неупотребявана част от мозъка ми се надяваше действието да се разиграе в кабинета по Физика, където бих намерила много остри и извити неща. Усмивка разцъфна на лицето ми при мисълта, че ще се отърва от противните им физиономии веднъж за винаги, но сякаш на мига чух укорителните слова на баща си и се засрамих. Предполагаше се, че съм послушното момиче, което все още носи пухкави заешки пантофки, а не училищен психопат. И все пак, бруталните ми фантазии в моменти на ярост ми се струваха наистина съблазнителни, колкото и далечни от човещината да бяха. За Бога, та дори зубърите искаха да ме пречукат след часовете! Това би оправдало поне нуждите на тъмната част от съзнанието ми.
Прокашлях се, за да се отърва и от вторичния транс, който включваше гореспоменатите ми влечения към кабинета по физика, и се концентрирах върху въпроса на събеседницата си.
- За съжаление не мога да правя пица, ако говориш за такава, която се очаква да бъде годна за ядене... Но, когато се върна при "катуна" си със сигурност ще заваря прясно приготвена пица и то специално за мен.
Въздъхнах, а във въздишката ми се прокраднаха куп блянове, които определено далеч не бяха свързани със задоволяването на стомаха...И си бяха само блянове, което искрено ме изкарваше извън нерви! Мислено проклех забравеното от Бога градче Бисби, което ми отнемаше всички приятни случки, които от отдавна бях планирала да се случат, но съдбата не им позволяваше. Сега мечтите ми се струваха дори по-недостижими от преди.
- Знаеш ли, вече разбирам как се чувстват всички онези войници, които се разделят със семействата си, само за да служат на родината. Ясно ми е, че вкъщи, където и да е то точно в момента, не ме чака безхарактерна булка с неизяснени чувства, която е способна да ме зареже по всяко време, но до дванадесети клас си остава солиден период от време. Дори ваканциите не могат да компенсират стотиците километри разстояние. Тук самичка изпитах какви ли не емоции и обрати. Дори ревнувах от въображаеми похотливи "дами" с богато сексуално минало, които ще се опитат да прелъстят...
Всъщност, този вид депресия беше в самото начало на престоя ми в тукашния импровизиран Ад. Тогава се чувствах психически нестабилна, но с времето осъзнах, че трябваше да имам повече доверие на Джошуа. Не само защото го обичах, но и защото знаех, че той не бе от типа момчета, които спокойно да нарека активни преносители на сифилис(мхм, определено не приспадаше към групата на "разносвачите на пици"). А и физическите контакти бяха най-незначителния проблем, за който можех да се притеснявам. Само липсата му ми бе достатъчна , за да загубя контрол над копнеещата си душа. Тя си имаше сродна, която по настоящем бе окована от тежките вериги на раздялата и принудата. Подобна трагедия бе непоносима за свободолюбиви особи като мен!
- Понякога говоря много. Случва се най-често когато има причина, поради която да се оплаквам. По невнимание съм специализирала "мрънкане" и, за съжаление, продължавам да развивам тази недоходоносна кариера. Затова извинявай, преди малко бях на път да започна да точа локумите на поредната си драматична лекция. Винаги има риск да не свърши в здравословното близко бъдеще. Опасно е за слушателите, разбира се. Те са в ролята на жертвите на моите вътрешни емоционални вулкани. В интерес на истината, те винаги са били активни - двадесет и четири часа в денонощието. Дори докато спя съм готова да "поприказвам" за туй-онуй. Ето, дори сега правя същото. Тези, които ме познават знаят как да ме спрат - с "моля" или, в краен случай, с ябълка в устата. По-често се стига до крайните мерки. Понякога не си правят труда да мият плодовете!
Разсмях се и сложих ръка върху устните си. Не виждах ябълки наоколо, но Карина винаги можеше да използва отвратителния сандвич, който(колко удобно!) се намираше на върха на препълненото кошче. Точно като във филм на ужасите!

[Карина Деймос]

- Не се тревожи, че говориш прекалено много. - рече Карина някак безучастно и отнесено. - Хората, които говорят много, често имат какво да кажат. Нещо истинско и значимо.
Карина се беше загледала някъде много по-далеч от кошчето, което се предполагаше да зяпа. Видя отражението си в кристалните очи на Елена и се очуди колко празен изглеждаше погледът ѝ в този момент. В този момент в главата ѝ се разиграваха случки от живота ѝ. Не, тя никога не бе имала живот. По-правилно можеше да се каже съществуване. Сякаш отстрани наблюдаваше как Луцфер я извайваше от Адските огньове и как тя грациозно раздвижва тяло и сънено отваря очи, все едно е спяла цяла вечност и някой най-сетне я разбужда. 'Толкова красиво' помисли си Карина, не чувайки нито думичка, от това, което Елена казваше. Огньовете на Луцифер се плъзгаха по нежната ѝ кожа, галеха я и макар че се очакваше това да ѝ причини неизмерима болка, те само правеха Карина по-красива. По-безупречна. Тя цялата блестеше, сякаш се намираше в някаква сфера и искреше, ли искреше. За миг стана толкова светло, че Луцифер бе затворил очите си, но на лицето му се бе разляла самодоволна усмивка. След това ги отвори и в тях се четеше някакво възхищение по творението му, най-изящното, най-крехкото и в същото време, най-опасното му творение. Оръжие, което никой досега не бе създавал. Карина можеше да унищожи някой само с поглед и това изглежда се бе понравило на Луцифер. Той я бе погалил нежно по рамото, а Карина, която следеше спомена отстрани също почувства ръката му върху рамото си като странна тръпка, която след това премина по цялото ѝ тяло, оставяйки я в леки, почти незабележими конвулсии.
Но защо Карина си спомняше това? Нямаше си ни най-малка идея, но беше сигурна, че имаше нещо общо със настоящето местоположение на създателя си. Отново нахлу в собствения си спомен, нейният най-първи спомен и съзря как Дявола прошепва нещо на Карина, току що излюпила се от своето огнено яйце. Тя се протегна и само кимна отвърдително. След това всичко стана черно и Карина отново се върна в Бисби, Аризона. За един момент всичко том беше толкова ярко и живо, все още виждаше огнените езици, които обграждаха всичко и го караха да блести. Примижа, когато въображаемите пламъци, намиращи се единствено в главата ѝ, се сляха с заслепителната слънчева светлина.
След това тя затвори очи и се облегна на пейката. Когато отново ги отвори, пламъците ги нямаше. Нямаше дори и спомен от тях - само горещото слънце, което убиваше всяка надежда в този отвратително горещ ден.
- Извинявай, не те чух. - Карина се извини, разтривайки очи. Объркания поглед на Елена ѝ разкри, че събеседничката ѝ не бе казала нищо. - Отнесох се, често ми се случва.
Карина все още не знаеше какъв беше този спомен и защот точно той изникна в главата ѝ, но бе сигурна, че там, в момента, в който той ѝ нашепна в ухото, се съдържаше всичко, което тя трескаво търсеше и искаше да знае. Но защо тогава не можеше да се сети нито думичка, от казаното. Дали просто го беше забравила. Съмняваше се, защото иначе нямаше да помни толкова много други ненужни детайли от първият ѝ ден на Земята.
Планът, може би това ѝ бе прошепнал. Своят дългосрочен план, който бе изготвял още преди да извая финото ѝ тяло от Адските огньове. Каквото и да беше, Карина знаеше, че трябва да тръгва, защото просто не можеше да стои тук нито минута повече.
- Аз... - заекна тя объркано - трябва да тръгвам, извинявай. Запомни, хората, които говорят много имат какво да кажат.
Тя намигна на Елена и ѝ лепна една приятелска целувка по бузата. Харесваше я. Споделяше толкова много от мирогледа на Деймос. А може би просто обстоятелствата бяха такива. Може би тя бе пълната ѝ противоположност. Каквото и да беше, Карина просто харесваше това момиче.
- Довиждане.

[Helen Grave]

Наблюдавах Карина с недоумение, докато тя потъваше все по-дълбоко в собствените си мисли. Сякаш не бе тук, не стоеше до мен в този момент. Стори ми се, че блуждае в спомените си и е загубила всякаква представа за настоящето. Дори не обръщаше внимание на жаркото слънце и забравяше да премигва пред лъчите му, които обливаха лицето й в ярка светлина. Гледката беше толкова странна, че аз не можех да направя нищо друго освен да затая дъх до тогава, когато момичето се върне от миналото, в което се бе потопила. Чувствах присъствието й твърде далечно. Само тялото й стоеше тук, като бледо доказателство, че изобщо някога си бях говорила с нея. А аз имах съмнения, че всичко е било просто сън и Карина представлява поредната нежива фигура, която съпътства среднощните ми въображаеми разговори. Често симулирах изкуствени холограми, които да запълват самотата ми и единственото, което в момента ме караше да мисля, че се намирам в реалността, бе неописуемата жега, разстлала се над Бисби по обяд. Температурата бе толкова непоносима, че мускулите ми бяха отпуснати до краен предел, а нищо не напомняше за наличието на кости, които да държат тялото ми стабилно. Просто се разлагах под натиска на нечовешкия мор и продължавах да наблюдавам празната обвивка на Карина, през чиито очи летяха десетки картини, които не можех да видя и разбера. Никога не бях изпадала в подобна ситуация. Съществото ми не знаеше какво да стори и кога. Бях в ролята на свидетел на чужд транс, който бе твърде дълбок, за да бъде проумян или сметнат за истински. Да, още не бях убедена в местоположението и състоянието си. Имаше вероятност след малко да отворя очи и да се озова в собствения си живот, забравила напълно за яркия сън, разиграл се в болното ми съзнание. Не бих се изненадала на подобен извод. Докато спя се разхождах из какви ли не измерения и срещах какви ли не чудаци. Някои, от които, си спечелваха чин на мои почетни въображаеми приятели, но някак част от мен знаеше, че силуетите им са твърде прозрачни и неплътни, за да се причислят към реалността. А Карина бе точно обратното.
След малко, когато тя най-сетне се пробуди и ме погледна, аз подскочих като попарена заради този внезапен развой на нещата. Движението й ме изкара от собствените си разсъждения и при контакта с действителността ме заболя главата. Сякаш чак сега можех да усетя режещата сила на слънчевите лъчи. Думите на Карина в началото ми се сториха само далечен шепот на фона на новопоявилата се буря в главата ми, но след малко долових и част от изречение:
-...хората, които говорят много имат какво да кажат.
Кимнах глава без да отдавам значение на това механично действие и се усмихнах на леката приятелска целувка по бузата. Сетне премигнах за последно, колкото да събера сили и да се изправя. Организмът ми алармираше, че по обед не биваше да съм изложена на пряка слънчева светлина и то идваща от аризонското слънце.
Понечих да кажа "чао" на Карина, ала тя вече не бе до мен. Бе изминала цели двадесет метра, докато ми дойде на ум, че е неучтиво да не се сбогувам подобаващо.
- Довиждане, Огнено момиче - казах аз, но бях сигурна, че думите ми са увиснали в разстоянието между нас и тя не може да ме чуе. Никой нормален не можеше да чуе каквото и да било от такава далечина. Затова просто въздъхнах, преметнах раницата си през рамо и с ленива крачка се насочих към тукашния си дом, за да не получа в скоро време слънчев удар и животът ми да приключи преждевременно. Докато вървях към вкъщи си мислих за срещата си с Карина. Беше изключително приятно да поговоря с някого, когото ме разбира, споделя мъките ми и най-важното - изслушва задушевните ми речи с търпение.
Изведнъж телефонът ми извъня и видях, че на екрана бе изписан номера на баща ми. Странно, той рядко използваше тази "машинка", както я наричаше, но понякога бе принуден. Което ме навеждаше на мисълта, че за да го направи е имало основателна причина. Нещо спешно, извънреден случай. Сърцето ми прескочи няколко удара и натиснах зелената слушалка.

[Sponsored content]