Лондон - 15 август 2008г.

[Kaya Martinez]

Поредният невероятно горещ ден.Трябваше да се отпусна малко и да се разходя из града.Не го бях правила отдавна, а стоенето в хотела започваше бързо да ми омръзва.Не обичах да стоя на едно място с дни и да бездействам.Това просто не беше в мой стил. Облякох набързо една голяма тениска и някакви впити дънки. Все пак отивах да се разходя малко не бяха нужни големи приготовления за това. Пуснах косата си и сложих малко безцветен гланц, който бях намерила преди малко върху устните си. Излязох от хотела и тръгнах нанякъде.И аз не знаех на къде просто вървях все щях да стигна до някое място, което да ми хареса. Пък и нямах друга работа така, че целият ден беше на разположение да се разхождам из улиците. Въпреки, че трябваше да внимавам да не се изгубя, защото ми се беше случвало няколко пъти и не бе особено приятно. Лекият полъх на вятъра нежно докосваше лицето ми и не усещах толкова много жегата, която бе надвиснала над града от няколко дни. Не познавах никой, но и нямах желание да завързвам каквито и да било контакти с когото и да е. Стигнах до някакъв парк. Имаше доста пейка, а и нямаше да е зле да поседна някъде. Настаних се до едно дърво, чиято сянка ме пазеше от жегата. Нямаше нищо по-хубаво от това да гледаш прекрасните пейзажи изписващи се пред теб особено когато си сам. Реших все пак да възобновя разходката си и точно когато ставах се блъснах в някакво момче, което явно също беше толкова отнесено колкото мен самата.Какъв късмет само... Трябваше да започна да внимавам повече и да спра да се излагам така. Станах от земята и се изтупах след това погледнах към. Това лице ми бе толкова познато, но защо не можех да се сетя от къде. Може би го познавах от някъде, но просто в момента всичко ми бе като в мъгла.
-Хей. - поздравих го аз и се усмихнах. Леко извъртях главата си към него за да го виждам по-добре, защото така както бях застанала слънцето заслепяваше очите ми и не можех да видя ясно лицето му .

[Лиам Блейс]

Бях бесен. Имаше такива моменти, в които просто имах нужда да си го излея на някого, но не - днес бе по-различно. Бях бесен с причина. Току що ми се бяха обадили от химическото чистене, за да ми съобщят, че любимите ми дънки са безвъзвратно обезобразени. И на всичко отгоре ми искаха пари, за да заплатя труда им. Да бе! Труд, по всяка вероятност не се бяха справили кой-знае колко добре, щом така тактично ми съобщиха, че няма да стават за носене.
След като стигнах до химическото чистене ми връчиха голяма, черна торба - от онези неприятните, които забоядисват пръстите ти, с обезобразените ми дънки, извиниха ми се, че не са могли да помогнат и ми казаха точната цена, която трябва да заплатя за опита им. Да бе, опит, добре. Казах всичко, което ми бе на сърцето в този момент, на рецепционистката, което предполагаше, че ще трябва да си търся ново химическо, взех си шумулкащата торбичка и без да поглеждам какво точно са им направили, се запътих към къщата му. За по-напряко реших да мина през парка, където преди няколко дни се бе случил "инцидентът" с любимата ми дреха.
Слънцето така напичаше лицето ми, че като че ли заплашваше да свали кожата ми. Усещах паренето му навсякъде - особено по скулите си. Дори слънчевите очила ме задушаваха, но тях просто не можех да си позволя да сваля. Белият ми, спортен потник бе залепнал по гърба ми, описвайки всяка една част от него, като че ли трябва да се рисува, а късите, дънкени шорти се блъскаха в краката ми при всяка стъпка. Общо взето - всичко по мен и около мен се опитваше да ме вбеси допълнително. Включително и ужасно дразнещият звук на детски плач и смях, който се носеше из парка, като че ли не можеше без него. Майките не знаеха ли, че някои хора идват тук да си починат, ако искаха да слушат детско пищене можеха да отидат в някоя детска градина.
И като за капак на всичко, както си минавах покрай една пейка, псувайки особено цветущо със завидна изобретателност, девойката която стоеше там реши да ми се изпречи на пътя.
- Гледай къде вървиш.. или ставаш. - изсъсках аз, абсолютно пренебрегвайки нейната усмивка. Вдигнах очилата си върху главата и присвих очи срещу нея. Бях я виждал някъде, но къде точно...

[Kaya Martinez]

Какъв късмет! Този пренебрегна факта, че ме блъсна, а на всичкото отгоре и забрави да се извини. Боже, какви хора има само. Погледнах към него, а очите му ми бяха толкова познати...О... Не само не това.На това вече му се вика да нямаш никакъв късмет. Точно днес ли трябваше да го срещна.
-Блейс. - изсъсках аз и погледнах злобно към него. - Нямаш ли си друга работа, вместо да блъскаш хората? - попитах аз и погледнах към него.Всъщност не очаквах отговора му най-вероятно в момента мислеше каква прическа да си направи или колко лицеви опори трябва да направи за да стегне тялото си. Ах... Този човек наистина не ме оставяше намира и се появяваше в моменти когато най-малко ми трябва.Последният път когато го видях сби с бившият ми приятел.И искам да потвърдя, че гледката не беше особено приятна. Въпреки, че нямам много спомени, защото бях леко пияна, но това е друг въпрос, защото тогава празнувах рождения си ден. Или поне се опитвах докато този пред мен не развали целия купон.
-А и все още си чакам извинението господинчо, защото последният път като те видях не получих такова. - продължих да мърморя аз и изтупах дънките си, на които бяха останало малки почти незабележими прашинки от земята.
Погледнах отново злобно към него, а след това и погледнах към хората, които бяха близо до нас, а те ни зяпаха втренчено. Учудващо аз не говорех толкова силно и не хич не извиках преди малко... Това беше друг въпрос. Когато забелязаха погледа ми те се обърнаха и продължиха да вършат това, което си правеха преди.

[Лиам Блейс]

Знаех си, че ми е позната. Как можах да я забравя... Нея и онзи плужек гаджето й. Да, вярно, че не бе най-умното нещо да се сбием на рождения й ден, но просто не можах да се сдържа да не прасна няколко юмрука на гаджето й. Дали още бяха заедно или Кая бе осъзнала, че просто не си заслужава да е с ... онзи. Нека не използвам нецензурирани думи. От колко ли време не се бяхме виждали? Днес очевидно не ми беше ден, първо дънките ми, сега и Кая. Чудесно, просто страхотно.
- Ще има да чакаш такова, Мартинес. - все още не мисля, че имаше смисъл да й се извинявам за каквото и да било. Все пак - на останалите им бе интересно да гледат бой, а до колкото помня никой не се бе оплакал, освен нея - разбира се. Кой да предположи, че бой би развалил рождения ден на някое момиче. Не и аз.
Трезвени спомени от този рожден ден - нямах. Единственото нещо, което ми напомняше за това, което се е случило през вечерта, беше пукнатата скула. Женчо, женчо, ама определено знаеше как да удря - не, че аз му останах длъжен. И макар всичко отдавна да бе забравено, трябваше да призная, че още ми призлява, като се сетя за онази вечер - и това не е свързано с почти алкохолното натравяне, с което се разминах на сантиметри. Наистина безпаметна вечер за мен, а и за повечето присъстващи.
- Още ли ходиш с онзи.. как му беше името? - свалих очилата от главата си, поставяйки ги обратно върху лицето си. Слънцето печеше точно срещу очите ми, заплашвайки ги да се изпарят. Дали всъщност бе възможно? Защото имах чувството, че усещам как очните ми ябълки се стапят, а погледът ми се замъгляваше.

[Kaya Martinez]

Ааа...Все още успяваше да ме ядоса.Все пак заради него се разделихме с приятели ми.Е след като дойде линейката и се оказа, че приятелят ми е със счупена ръка и няколко пукнати ребра.Какъв късмет и това на рождения ми ден.Всъщност не само, че се разделихме ами и той се премести в друг град.На Лиам не му пукаше особено, но нали той си тръгна доволно тогава.
-Ти как мислиш Лиам дали сме заедно? - погледнах към него и присвих очи.Някак си хем погледът ми беше злобен, но слънцето ме заслепяваше така, че и да не исках очите ми сами се присвиваха.- Не, не сме заедно той ме остави точно след рождения ми ден. - погледнах злобно към него и извъртях главата си на другата страна.Наистина му бях бясна за това и за куп хиляди други неща, които бе направил през годините.Не знаех защо толкова обичаше да разваля всичко, което харесвам и обичам.Сякаш му доставяше някакво удоволствие.Онази негово усмивка, която толкова мразех и изглеждаше толкова ехидно отново бе на лицето му или поне на мен така ми изглеждаше освен ако слънцето не си правеше някаква шега с мен.
-Ами ти все още ли обичаш да разваляш всички хубави моменти на хората? - попитах и погледнах съвсем леко към него , защото слънцето не ми позволяваше да изместя главата си повече.

[Лиам Блейс]

Не можах да сдържа дяволитата усмивка, която небрежно се плъзна по устните ми. Знаех, че ми придава вид на дете, което се готви да стори пакост, но честно казано - не ме интересуваше. В интерес на истината, именно тази усмивка бе покорила не едно женско сърце. Веждите ми бавно се изкачиха по високото ми чело, описвайки иронична дъга, подаваща се иззад тънките рамки на тъмните ми, черни слънчеви очила. Плъзнах ръка през лицето си, чак до брадичката, заемайки прочутата поза на "мислител", надявайки се, че това ще подразни допълнително Кая.
- Само твоите, Мартинес. Никой друг не може да ми донесе такова удовлетворение, когато е разочарован, както теб. - Имах чувството, че всеки момент кожата ми ще пламне, подразнена от слънчевите лъчи, които пряко се впиваха в скулите ми. Започвах да разбирам защо в книгите, вампирите са описани като същества, които мразят слънцето, аз самият предпочитах прохладните нощи, но сега далеч не ставаше въпрос за предпочитания.
- Знаеш ли, скоро не съм развалял ничий ден, може би трябва да излезем някой път? - усмивката мигновено слезе от лицето ми, стараейки се да изглеждам възможно най-сериозен, макар че смехът, който напираше в дробовете ми бе доста напорист. И все пак щеше да е грубо от моя страна да й се изсмея в лицето - можех да намеря по-добър начин, да изхихикам, например?
Трябваше да призная, че само за няколко минути Кая бе успяла да ме върне в далечното минало, което за нея вероятно бе още отдавна, когато дните ми не бяха скучни и еднообразни. Това ми липсваше, липсваше ми и да има хора, които да дразня, които да изкарвам извън равновесие. А само като си помисля, че това ми се отдаваше. Но и Мартинес не оставаше по-назад.

[Kaya Martinez]

Ах... Идваше ми да го ударя с нещо. А лошото бе, че постоянно беше такъв или поне с мен се държеше така от както го познавах. Всъщност като се сетя, че първият път когато го видях ми хареса сега ми идеше да се хвърля от някъде при тази мисъл. Погледнах злобно към него.Всъщност аз не спрях да го гледам злобно или по-скоро това мое изражение бе някак странно, но не и злобно. Усетих как всеки момент вампирските ми зъби щяха да се появят, а аз определено не исках това да се случи. За секунди се обърнах на другата страна, а Лиам все още стоеше и си хихикаше. Може би, мислеше, че не го чувам или най-вероятно го правеше за да ме дразни.В момента проблема беше, че трябваше да спра да мисля за глада си и зъбите ми да не попадат върху врата му.За момент всичко отмина и отново се обърнах към него.
-Може би, в мечтите ти Лиам. - казах аз и се усмихнах самодоволно. Все някога трябваше да приключим с това дразнене един на друг, но се съмнявах това да стане в скоро време нищо, че идеята не беше никак лоша.
-Пък и имам лоши спомени от последното ни излизане, което беше доста отдавна. - промърморих набързо и седнах отново на пейката.Не смятах да седя права цял ден, а и след това негово появяване от нищото преди малко определено трябваше да поседна.

[Лиам Блейс]

Изненадващо, но през мислите ми премина идеята защо я харесах още в началото, когато се запознахме - изглеждаше ми толкова недостижима, борбена и нахъсана, както нито една девойка, която бях срещал. Което, разбира се, правеше опитите ми да я сваля още по-интересни. Но с времето осъзнах, че определено не е толкова лесно, а на всичко отгоре тя реши да се забърка с онзи отвратителен тип, с който очевидно - не бяха заедно. Не, че ако нещата между нас се бяха получили по някаква странна, невероятна възможност, щеше да излезе нещо. Но както и да е. Факт е, че в момента чувствата ми към нея никак не са топли, дори май са далеч от приятелски. Единственото нещо, което очевидно не се бе променило, беше желанието ми да я дразня.
- Е, Кая, казват че мечтите стават реалност. - повдигнах самоуверено вежда, мислейки си колко заавно би било наистина ако излезем още веднъж. Това определено щеше да оправи настроението ми - или допълнително щеше да ме вбеси.
- Стига, последният път не беше толкова зле. Припомни ми точно коя част не ти хареса, защото на мен всички ми изглеждат забавно.
Последвах Мартинес, сядайки на пейката. Имах нужда да поседна след обикалянето днес.

[Kaya Martinez]

Погледнах към него и леко се засмях. Знаех, че няма да се откаже и отново щеше да продължи с дразнещите си шегички. Замислих се наистина над предложението му да излезем някъде. Това щеше да е добре и поне щяхме да оправим това така наречено "приятелско" отношение или пък да го развалим още повече. Е нямаше значение едва ли можеше да стане по-лошо от това. Всъщност помня, че когато се запознахме той не се държеше така дори отношението му така да се каже джентълменско, но по незнайна за мен причина се промени доста.
-Всъщност като се има впредвид, че не помня последната част и това, че накрая се събудих в някакъв хотел и дори не знам как бях стигнала там настина излизането не беше лошо даже в началото си прекарвах доста добре. - казах аз, а той ме погледна странно. Вероятно , защото пак размишлявах на глас. Случваше ми се доста често.
Станах от пейката и закрачих нервно срещу него за няколко секунди след това се обърнах точно срещу него, а онзи поглед не слизаше от лицето му.
-Добре ще излезем, но имам няколко условия. Никакви дразнещи коментари, никакво дразнене за каквото и да било... - замълчах за секунда. - И никакви сбивания. Е май е това. Съгласен ? - попитах аз и се усмихнах самодоволно.

[Sponsored content]