Венеция, Италия - Август 1710

[Карина Деймос]

Някой бе повикал Карина. Просто ей така. Както стоеше на една висока и стръмна скала, надвесила се над Балтийско море, наслаждавайки се на студения бриз, някой я извика. Не искаше да се отделя от онова непокътнато от времето местенце. Сякаш тази малка отдалечена част на света все още беше в праисторията и човешката ръка с нейните крепости и непрестанни войни все още не бе докоснала това невероятно място. Харесваше, чувството, когато милионите миниатюрни студени капчици море, донесени с бриза, докосваха лицето ѝ и караха всяка отделна клетка в нея да потръпне. Беше дошла тук преди няколко дни, когато топлината на Африка ѝ бе писнала. Бе заредена до горе. Не бе събирала толкова много души от доста време. Сякаш хората бяха готови на всичко, за да имат нещо повече от един пукнат петак.
Та да се върнем на главното. Извикаха я. Миришеше ѝ на отчаяние. На толкова силно отчаяние, че и нормален човек би го помирисал. Хареса ѝ. Какво биха направили хората за по-хубаво настояще. А повечето дори не осъзнаваха цената.
Пред нея стоеше едно шестнайсет годишно момиче с кафяви очи и дълга кестенява коса, сплетена на раздърпана плитка. Роклята на непознатата изглеждаше скъпа - червения сатен отразяваше светлините на Венеция и караше роклята да изглежда инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. Макар че роклята изглеждаше скъпа и така нататък, тя цялата бе изпръскана с кал, сякаш бе минала под колелета на някоя каруца. Момичето, което носеше бижута с дрънкулки от стъкло, беше задъхано и гледаше с ужас Карина.
А Карина беше облечена прелестно. По-хубаво и от принцеса. Черната копринена рокля поглъщаше всяка светлина, която се докоснеше до материята, сякаш отнемаше надеждите на целия свят.
- Какво иска отроче на стъклар от мен? - рече Дея и затвори очи. Когато го отвори отново тя бяха червени. Целите.

[Хелена Салвадор]

Когато тази идея й дойде на ума, Хелена бе наистина наивна. Не, че и сега не бе, но бе глупаво да постъпва така. Та кой би се доверил на демон, освен самата нея. Знаеше какви са, или поне за такива ги представяха хората, но сигурно никой не бе живял дълго с тях, за да ги опознае. Хората около нея твърдяха, че са зли. Зли и лукави. Даряват, помагат, но искат двойно повече в замяна и все пак Лена бе готова да жертва нужното. А и бе достатъчно отчаяна, за да се води от глупостта си. Сега си нямаше никого. Нямаше какво да направи, за да помогне на семейството си. Нямаха влиятелни познати, а това с призоваването на демон й изглеждаше като добра идея. Не от най-добрите, но все пак достатъчно добра. Тъкмо бе решила, че нищо няма да излезе от опита й, когато пред нея се появи млада жена. Сигурно бе само с няколко години по-голяма от нея, но ужасно красива. Който бе казвал, че демоните са ужасни на вид, е грешал, следователно имаше вероятност и останалите слухове да се превърнат в лъжа. От изненада или от страх Хелена забрави желанието си на момента. Щом демонката промени цвета на очите си, Дора притаи дъх и направи няколко крачки назад. Но пък тя я бе извикала. Тогава може би имаше малко контрол над действията или пък не? Хелена пристъпи с още една крачка назад и се опита да събере мислите си.
- Искам да спасиш семейството ми. - отговори накрая момичето с тих и плах глас, но достатъчно твърд, за да покаже яснотата на желанието й. Дали пък думите й не прозвучаха като заповед, а не като молба? Хелена съвсем не бе запозната с продължението на подобен разговор, затова предпочете да замълчи, но погледа й все още бе прикован върху демонката.

[Карина Деймос]

Увереността на момичето изненада приятно Карина. Харесваха ѝ хора, които знаеха какво искат и как да го поискат. Беше ѝ любопитно какво обаче бе станало, че семейство на стъклар ще има нужда от спасяване.
- О, да не би да сте ядосали големия лош Дож? - присмя се Дея и направи смешна физиономия.
Момичето обаче все още стоеше на няколко крачки далеч от нея и по движенията на гърдите и тялото ѝ, Карина разбра, че нещастната непозната никога не е била по-стресната. Карина отново затвори очи за миг и когато отново ги отвори, ирисите ѝ бяха човешки. Ако някой се беше вгледал в тях, щеше да открие цяла буря, заключена между клепачите ѝ. Щеше да види буреносните облаци и мълниите, които идват да унищожат всичко, което застанеше на пътя им.
- Червените очи не помагат много. - изсмя се за пореден път Деймос. - Плашат те, нали? Аз те плаша. наивно хлапе такова.
Въпросното наивно хлапе само кимна и направи една плаха крачка напред към Карина.
- Виж се само. - започна Карина, докато обикаляше около момичето като лъвица, която играе с плячката си. - Вероятно си хубава. Но сега си кална. - пръстите на демонката хванаха част от сатена с цвят на вино и го смачкаха помежду им. След това отново пусна роклята и продължи да обикаля около момичето. - Виж се само. Дотук ли стигна семейството ти, да викаш демон? Не вярваш ли в Господ?
Карина завъртя иронично очи и погледна нагоре към тъмното небе. Нямаше дори звезди. Само една самотна луна, която се носеше като една светла лодка по безбройните канали на Венеция.
- Нали знаеш, че няма да е подарък - свободата на семейството ти? - тогава в ръцете на непознатата блесна нож. Не, не обикновен нож, а стъклен нож, изработен само от стъклар. Изглежда момичето бе взело мерки. - Това няма да ти трябва. - Карина изтръгна ножа от момичето и го разгледа внимателно. - О, чувала съм за тях. Когато намушкаш някой, острието се отчупва от дръжката и остава в тялото ти. Не оставяш следи от убийството. Само драскотина. Хитро!
Карина се усмихна и ножа хвръкна към канала зад тях. Той цопна глухо в черната вода и пое надолу към калното дъно.
- Сега, докъде бях стигнала. А, да. Сигурна ли си, че го искаш? - непознатата кимна в отговор. - Нали знаеш, че сделката е двустранна. Аз ти давам нещо и ти ми даваш нещо. Сега, сега ще поискам само едно обещание, но няма да ти разкрия какво е, докато не приемеш. Това са условията ми.

[Хелена Салвадор]

Хелена вече започваше да се колебае. Не бе сигурна дали желае това. Сега демонката й се струваше лукава. Предлагаше й сделка, но не разкриваше обещанието си, докато тя не бе съгласна с предложеното. Но как да е сигурна, че е съгласна, след като нямаше представа в какво се забърква. Предчувстваше, че е нещо ужасно, но нямаше как да се надява на нещо добро, щом бе пожелала помощта на демон. Докато призованата кръжеше около нея, Дора стоеше неподвижно, но следеше движенията й с поглед.
- Какво ще пожелаеш? - попита момичето и отново притаи дъх. Сигурна бе, че няма да получи желания отговор. Бе прекалено наивно да вярва в това, но все пак се надяваше да го получи. Естествено мечтите и надеждите й бяха разбити от студения смях на непознатата, която я погледна и в погледа й се четеше само задоволство. Задоволство, защото Хелена изпитваше страх, задоволство от наивността й и задоволство, защото бе напът да осъществи поредната си сделка.
- Да, семейството ми е в плен на Дожа. Баща ми продаде част от знанията си, а както знаете това въобще не е най-мъдрото решение в тези дни. - каза съвсем кратко причината, поради която семейство Салвадор се нуждаеше от помощ. Но тези думи бяха излишни, непозната сама се бе досетила за причината и все пак Хелена бе длъжна да я сподели. Поне според собствените си морални принцип бе.
- Предлагам ти живота на брат ми. Подарявам ти го, предавам ти го... - продължи след кратко мълчание, но дишането й се очести, докато изричаше тези думи. Можеше да предаде всеки друг живот, но тя избра този на малкия й брат. Имаше приятели, които да пожертва, но все пак Хелена се бе спряла на брат си. Надяваше се, че щом е някой от семейството й, някой, на когото силно държи, то демонката би приела сделката. Можеше да жертва и своя живот, но страха я възспираше. Бе млада и глупава, попаднала в задънена улица, търсеща спасение, което намираше в предлагането на чужд живот в замяна на нейния и на семейното спасение.

[Карина Деймос]

- О, малкия Марко Салвадор. - възкликна Карина и плесна въодушевено с ръце.
Най-чистите и непокътнати от живота души бяха най-силни. Бяха изпълнени с толкова енергия, че можеха да унищожат цели села. Но такива души рядко се намираха в такива времена. Хората се отдаваха на живота и той бавно изстискваше и последната капка енергия от тях, докато накрая не останеше една съвсем отчаяна, отчуждена и отегчена от живота душа, която не бе нищо в сравнение с душата на едно десетгодишно хлапе.
- Добре, но не е всичко. - изражението на Карина отново доби онази студена безизразна гримаса, а гласът ѝ звучеше по-остър и сериозен от нож.
Тя погледна с интерес Хелена Салвадор и се зачуди защо предава брат си така хладнокръвно. Момичето намери удобен момент и мръдна една крачка назад, опитвайки се да се отдели от демонката. С едно ловко движение Карина заби нокти в ръката на момичето и то изквича от болка.
- Защо брат ти? - попита тя. - Защо не онази твоя похотлива приятелка Джулиана? А защо не онзи младеж, който всеки ден те гледа как минаваш покрай пазара? Защо не тях? - Хелена се опитваше да гледа встрани и да не среща бурята, която се вихреше в очите на Дея. - О, мислиш си, че ще го пусна ли? Или, че ще е достатъчен?
Момиче, нямаш си на идея с кого говориш в този момент. - Карина затегна хватката около китката на момичето и продължи през зъби. - Можех да пратя някой да свърши тази работа вместо мен, но не...
Деймос подуши въздуха и въздъхна, опиянена от миризмата на непорочната душа на Хелена.
- Искам твоята душа. След пет години. Където и да се скриеш, ще те намеря. А ти няма да бягаш, защото тогава всички от семейството ти... - Карина прокара пръст през гърлото си, символизирайки бруталната смърт, която ще ги последва, ако Хелена наруши нейната част от сделката. - И никакви номерца. Просто ще ми се предадеш и всички ще заживеят живи и здрави, докато някой отново не сгафи.
Карина се усмихна горчиво и зачака отговора на момичето.

[Хелена Салвадор]

Хелена вече съжеляваше, че я бе повикала. Искаше да избяга, но демонката я държеше. Искаше да извика, но страха я възспираше. Бе готова да дари дори още пет живота, но не и своя. Страхът бе изписан в очите й, но Карина дори не потрепваше. Сякаш бе безчувствена, сякаш не я интересуваше нейната трагедия.
- Защо мен? - попита с треперещ глас. - Вземи Джулиана, щом желаеш. Давам ти я, давам ти и онзи младеж. Само ме пусни. Обещавам. Няма да кажа за теб дори и дума. Никой няма да узнае тази среща. Само помогни на семейството ми.
Гласът й ставаше все по-уплашен и непостоянен. Преминаваше в шепот и отново възвръщаше силата си. Лена усещаше как очите й всеки момент ще се насълзят, затова отмести поглед и се загледа в тъмнината на нощта. А сега какво да направи? Безсмислено бе да се опитва да избяга. Кароша щеше да я намери и да я убие веднага. Не искаше да приеме тази сделка. Даваше всичко само не и самата себе си. Брат си, приятелите си, всеки жител на Венеция, който демонката пожелаеше, но не и нея. Но не можеше и да откаже сделката. Отново щеше да пробуди гнева й, защото я повикала без да сключва сделка, а и без тази сделка семейството й бе обречено на сигурна смърт, а за тях тя даваше всичко, почти всичко.
- Приемам. - въздъхна уморено Хелена и отново я погледна, допускайки една-единствена сълза да се изплъзне от очите й. Нямаше какво друго да направи. Жертваше себе си и брат си за останалите. Но все пак можеше да има начин да й избяга. Имаше пет години. Пет години, за които да промени името си. Да смени живота си. Да се промени тотално. Да заживее другаде. Пет години, за които да промени историята си и да се изплъзне от коварното си обещание, но дали щеше да има смелостта. Бе покорна и винаги спазваше думата си, а зад това обещание стоеше и семейството й. Готова ли бе да ги жертва, за да спаси своя живот?

[Карина Деймос]

Карина се усмихна и затвори очи, готова да погълне поредната душа. Подготви се за енергията, която щеше да я залее след няколко секунди и щеше да я направи по-силна от всякога.
А после? Мислеше си да остане тук. Да се наслади на гледките, които ще може да гледа още стотици, хиляди години и да си тръгне тихомълком, без никой да разбере. Щеше да направи още няколко сделки, щеше да събере няколко влюбени заедно, а след няколко години щеше да се върне и да провали животите им. Само едно не разбираше, защо изобщо хората бяха готови да се предадат на дявола, щом след известно време щяха да наранят хората, които обичаха. Толкова жертвоготовни ли бяха? Не, те бяха егоисти. Искаха още малко време с любимите си хора, още малко време, през което тези обичани хора щяха да се привържат към нещастниците още повече, а когато Карина или който ѝ да е от братята и сестрите ѝ дойде накрая те ще са тези, които ще бъдат наранени и разбити.
Тя въздъхна и кимна със безизразна и студена усмивка.
- Така да бъде. След пет години ще те потърся, а ти няма да бягаш.
Карина се обърна и се сля с мрака. В тъмното се чу щракване на пръсти.
***
Някъде из тъмниците под двореца на Дожа на Венеция едно русокосо хлапе се стовари мъртво на влажния под. Майка му изпищя в ужас, но в следващата секунда килията бе празна. От цялото семейство бе останало единствено безжизненото тяло на момчето.

[Sponsored content]