Италия, две години по- рано

[Вентиш]

Днешната й издънка можеше да бъде милионната по ред в света на хората, ако не се бе досетила, че в крайна сметка... ако не участва, то тогава няма как да се издъни и решението на проблема й се появи мигновено- щеше просто да се скрие и да се крие, докато демоничните й събратя не си свършеха мръсната работа с унищожаването на еди- кой- си пречещ на татко Луцифер. На майка му в средната заплата на Луцифер. Брей, че претенции имаше това долно същество, което и представа си нямаше какви глупости всъщност нареждаше да бъдат извършени, само защото проклетото му, огромно его не е задоволено достатъчно. Да си върши сам идиотщините! Вентиш не му бе задължена по никакъв начин, така че щеше да я прости... ама тоя път ще се излежава някъде на слънчице и ще хваща тен.
На никой нямаше да каже, че вместо на някой плаж се бе озовала във възможно най- мръсната улица в Италия, обградена от високи, административни сгради, които не позволяваха на нито един слънчев лъч да пробие през тях. Ура! От слънчев плаж се озова на място, което, както и да го погледнеш, не може да бъде наречено слънчево или пък приятно. Обаче все пак, държеше останалите демони да си мислят, че е отишла там където иска, макар да не бе. Голям лук, че ще излъже! Демоните винаги лъжат и това като че не пречи на абсолютни никой, съмняваше се някой да я опрекне за подобно нещо.
Вървеше на пръсти, стараеща се да не цопне с новите си свръх модерни обувки в някоя от калните локви и да се изцапа цялата. Държеше белият й панталон и нарочно развлечената тъмна тениска с неразчитаем надпис да останат чисти поне още мъничко. Погледа й шареше на всякъде но не намираше нито един забележителен обект.

[Андрей ди Лоренци]

Италия. Пица, сладолед, вино. Беше любимата страна на Андрей и често като по-малък си мечтаеше да я посети отново след онова лято на 1998. Намираше всеки отделен град различен и привлекателен по свой собствен начин. Всеки град бе пълен с история, с култура. С изкуство. Ах, изкуството. Това бе рай за Дрю. Толкова много възможности. Беше лесно да проникне в някой от музеите, да задигне някои картини, да се обади на някой от дългия списък с контакти, които включваха от европейски дипломати до артдилъри на черно. За него нямаше невъзможни неща. Така го приемаше. Люспестото чудовище, в което се превръщаше, когато си поискаше, му отваряше толкова много врати, толкова много шансове грейваха пред него, а той просто пропълзяваше покрай охранителя без да вдига шум, свиваше иззад ъгъла и се преобразяваше в високия рус разбивач на сърца.
Андрю вървеше по една от многото тъмни и тесни улички във Сиена, държейки една фунийка сладолед в лявата си ръка, докато дясната си почиваше в джоба му, а пръстите му си премятаха една монета от двайсет цента по между им. Сградите бяха достатъчно високи, за да блокират каквато и да е слънчева светлина, а ако се намереше такава, тя бе като светло петно върху сенчестия и студен паваж. Дрю отбягваше точно тези петна слънчева светлина, може би защото сянката, която осигуряваха високите сгради бе толкова привлекателна във горещия юлски следобед. Беше прекалено горещо, за да можеш изобщо да стоиш на слънце, а четирийсетте градуса веднага ти подаряваха топлинен удар. Затова сега сянката беше така желана, но малко хора се осмеляваха да навлязат в такива малки улички по простата причина, че тук винаги имаше наркомани и пияни мъже, които просто не бяха нвщо, което един екскурзовод би показал на туристите. Сега уличката беше празна и хладна, но все пак по слепоочието на Андрю се спусна една капка пот, която той бързо изтри с опакото на ръката. Изведнъж пред него се изпречи една червенокоска, която го огледа от глава до пети, усмихна се охотно и на пръсти започна да се приближава към него. Още в момента, в който той я съзря, Андрю осъзна, че пред него не стои човек, а демон.
Той се усмихна и кимна, когато погледите им се засякоха.
- Бонджорно. - един от плюсовете да прекарва почти всяко лято в Италия бе този, че Дрю съвсем бързо научи езика и съвсем лесно си боравеше с него, омайвайки всяка дама около него.

[Вентиш]

- Такъв късмет е, че Ви срещам!- възкликна Вентиш на италиански, проявявайки руския си акцент, който не можеше да си изкорени и от време на време това хич не й харесваше, но го преживяваше.
Приближи се съвсем до непознатия русокос, който определено бе привлякъл вниманието й със спокойната си и безгрижна походка. Определено обикновен човек не би се разхождал така в такава тъмна и неприветлива улица, чиято сянка, обаче бе спасение за много същества на нощта, включително и за Дермах, която не тачеше слънцето, ама хич! Предпочиташе над земята да тегне вечен мрак, въпреки че щеше да е доволна и на вечно дъждовно време със съвсем малко слънце от време на време, колкото да изпарява извалялата вода и да я връща обратно в облаците, а те отново да я пускат да вали върху земята. Колко прекрасно щеше да бъде тогава... обаче времето не искаше мнението на демонката и това си беше.
Едната й ръка се оказа на кръста й, а тя прехвърли тежестта на тялото си на левия крак, спирайки се пред него, препречила пътя на Андрей. Облеклото й бе по- скоро вечерно, отколкото за през деня. Може би блузата и панталона й, както и червеното червило по устните й би отивало повече на някоя дискотека, но определено не бе имала време да се преоблече. Трябваше да се изнесе възможно най- бързо от обкрежението на онази сбирщина подивяли демони, които единствено я посрамваха на публични места. Изгледа мъжа пред себе си преценяващо и накрая заключи, че определено й допадаше и можеше да се възползва.
- Изкушавам се да те помоля за покрив над главата си.- направи мила усмивка Вентиш и го погледна умилостивяващо.

[Sponsored content]