Северен Йоркшир, преди 9 години

[Джулиън Девънпорт]

Скука и сутрешна задуха. Днес щеше да е един наистина топъл ден- усещаше как носителите на почти вековна влага стари камъни се готвят да се нагреят. Следобедът щеше да е наистина отвратителен- а уж животът на село щял да бъде далеч от жегата, която предлагаха през лятото улиците на Лондон. За място с умерен климат и много валежи... там със сигурност имаше моменти, които го караха да иска да е някъде в Сибир и да замръзва от студ. Щеше да е къде къде по-добре. Не можеше да спи добре когато бе топло, имаше този проблем от няколко години.
Както и да е. Тази нощ дори не бе мигнал- до зори се бе въртял в ниското легло отрупано с дюшеци и възглавници. Обикновенно обичаше миризмата на диви растения, която се лепеше за завивките и бе цяло удоволствие да се просне сред грапавите бели чаршафи. Сега дори не беше удобно.
А не му се правеше нищо. В момента седеше на един полуразрушен зид в старата каменна конюшня. Селската къща бе като кошер в момента- прислужничките правеха основно почистване, днес бе ден за пране. Тъй като пералнята, макар и чисто нова, бе малка, жените щяха да отидат чак до реката, където да се забавляват и да нахвърлят доста пране. Щяха да си направят и пикник. Хора от селото сигурно щяха да се присъединят... като че ли всичко живо се радваше на лятото, което бе в разцвета си. Само младият почти седемнадесет годишен младеж изпратен за няколко месеца на село не се чувстваше щастлив. Всичко даваше за едно разхлаждане и малко здравословен сън- Марта, готвачката, вече му бе мрънкала на главата, че е прекалено блед и има сенки под очите.
Джулиън се прозя и като котка скочи от зида и се протегна. Не беше гладен, а сигурно го бяха търсили доста усърдно за закуска- в момента бе в нещо като нелегалност. Изкушаваше се да се прокрадне и да свие нещо от кухнята и да яде някъде навън- земите около къщата предлагаха прекалено много скришни места. Това обаче му се струваше прекалено сложно; особено когато къщата жужеше като един истински кошер. Щеше да си намери нещо друго... когато наистина се почувства гладен. Сега... сега просто искаше да се махне. Нямаше настроение и енергия, но разходката бе единственият начин просто да изчезне за известно време.
Минаваше осем.
До селото или до езерото? Джулс веднага реши, без дори да се колебае. Езерото бе закътано сред гора и засилени скални образувания. Там поне временно можеше да си намери разхлада. Младежът въздъхна и безшумно се изниза, тръгвайки моментално по една неравна пътечка, водеща началото си от каменната постройка. Скоро около него храстите се превърнаха в дървете и той навлезе в малка горичка. На нейният противоположен край.. щеше да намери това, което търсеше. Имаше още около половин час разходка с бавната и лишена от енергия крачка, която в момента изпълняваше.