Преди 3 месеца, Виена.

[Джулиън Девънпорт]

Джулиън се чувстваше добре. Днес отново нямаше никакви занимания, които да влизат във фазата "работа" и липсата на повечето от обичайните студенти, които го преследваха беше божествена. Добре де, те не го преследваха, просто... просто хм... как да го каже? Понякога му идваха в повече. Но сега сесията си беше сесия и стандартните дразнители ги нямаше, потънали в дън земя. Блаженство неземно, наистина. Днешният му ден бе бил абсолютно спокоен и пълен само и единствено със спане до обяд, разходка, кафе на открито и посещение до градската библиотека. В момента следобедът преваляше- слънцето беше почти залязало и сградите около него се къпеха в приятна мараня. Осветени много апетитно, те изглеждаха много приятелски настроени на равното и леко червенеещо осветление, което предлагаше умиращото слънце.
Дори в смаата му походка си личеше колко приповдигнато е настроението му. Чудеше се дали да не замине за няколко дни- можеше да си го позволи (и то само от заплатите си, а не от огромното наследство, което събираше мухъл в няколко швейцарски банки) а Париж бе наистина очарователен по това време на годината. Все още бе пролет, но дните се удължаваха и скоро щеше да настъпи на власт жегата, отвратителна и обсебваща. Тогава... тогава щеше да отиде в Испания, в някой хубав курорт, може би Майорка. Струваше му се омайно като идея; не бе стъпвал по точно тамошните плажове (испанските) от както бе бил малък. Струваше си да се поглези малко; имаше приятели, които му се сърдеха, че не идва да ги вижда по-често.
В Париж бе същото. Не бе виждал Амели и Деон от... около година и три месеца и наскоро го бяха смъмрили, че е изпуснал кръщенето на първото им дете. В случая само университетските задължение и важните изпити го бяха спрели да стане кръстник... а наистина му се бе искало. Намираше малките деца за очарователни, още повече, че нямаше нищо против да се чувства като един вид защитник на младото парче месо.
Усмивка пробягна по лицето му, огледална на доброто му настроение. Уличните лампи над него се пуснаха, беше осем часа. Джулс се бе запътил към най-близкият супермаркет, готов да напазарува и сам да се справи с вечерята си. Ядеше му се нещо екзотично, а хладилникът му, макар и зареден прекрасно, не вършеше никаква работа.

[Хелена Салвадор]

Хелена обичаше онези толкова човешки разходки из улиците и то точно вечерно време. Особено когато бе валяло, тогава просто нямаше как да се задържи в някоя затворено пространство. Отдавна не бе валяло, а това не бе типично за Виена. Поне според представите й за този град не бе. Точно сега желаеше да се отърси от всякакви мисли, затова се загледа в минаващите хора. Малко на брой и всеки замислен в собствените си проблеми. Колко предвидим живот водеха или бе такъв, защото го познаваше. Понякога дори я караха да се усмихва, защото си припомняше стари и отдавна забравени човешки качества, които бе притежавала. Имаше и спомени, които никога не я напускаха, но сега не я караха да се усмихва. В последни години всички бяха забравили кои са. Водеха един монотонен живот. Откриваха грешки в другите, а себе си смятаха за безгрешни. Бяха сърдити и алчни. Нямаше как да запомни съвременните хора с добро. Понякога имаше някой индивиди, крайно недостойни за времето, в която живееха. Крайно недостойни за това, което трябваше да търпят, но Хелена нямаше как да спре тази разруха на обществото, защото не тя, а те самите съсипваха това, което бяха. Тя можеше само да наблюдава. Да бъде страничен наблюдател на тази грешна реалност и да не открива нищо интересно в тях. С подобни наблюдения Салвадор продължаваше да върви надолу по улицата, която бе избрала без да осъзнава в каква посока точно върви. Винаги откриваше някакъв чар в безцелните разходки. Само ти знаеш, че вървиш без посока и само ти виждаш това, което другите в забързания си живот не виждат. Точно зад един ъгъл Хелена рязко промени мнението си населението на Виена. Може би и тук имаше от онези недостойни индивиди. Не толкова недостойни, колко обречени да търпят глупостта на своите събратя. Точно такъв тип човек видя тя в вървящия пред нея млад мъж. Може би това бе нейната посока. Тя продължи да върви зад него като дори за миг не промени пътя си. Та кой би решил, че го следеше, след като тя вървеше поне три мерта зад него и винаги се заглеждаше сред останалите в търсене на подобен индивид, но без резултат. Сигурно затова толкова ценеше тази си находка. Обичаше хора с по-рационално мислене от останалите. Някой, който нямаше да те приеме за поредния личен психотерапевт и да те заведе в някой бар. Да излее цялата си мъка пред теб без дори да те познава и то след солидно количество алкохол. Накрая просто ще заспи върху теб и на следващия ден дори няма да те помни. Хелена нямаше време за такива хора, защото те единствено те изполваха. Не те зачитаха като човек, а те приемаха за предмет, който притежават.

[Джулиън Девънпорт]

Големият супермаркет се материализира почти приказно пред него и го сепна от мислите, свързани с Париж. Младият професор се закова на място, а тялото му за момент мина в някакво диагонално състояние, подхождащо повече на професионален уличен танцьор. Хората правят странни неща, когато са на поход включващ задоволяване на чисто червоугодни принципи. Стомахът му, който принципно трябваше да е не особено пълен, но не и изцяло празен, изкъркори и напомни неприятно за себе си. Тъкмо навреме, помисли си младият мъж. Беше в меката на хранителните продукти и идеята, че към блюдото, което ще си приготви няма как да се размине с бутилка хубав алкохол го накара да плесне с ръце- за ужас на някаква старица, която току що бе излезнала от заредените с невидима автоматична система врати.
- Извинете! - вежливо и жизнерадостно, Джулиън се извини, но не му пролича наистина да се разкайва от стореното. Често се отнасяше вечер- бе свикнал да е искрено изтощен по това време и съзнанието му просто се изплъзваше където му душа иска. Така се получаваха ситуации като тази- но наистина, тази възрастна дама би трябвало да е по-подготвена спрямо разни пляскащи с ръце младежи насред осветено (макар и изкуствено) място. Живееха във век на технологии, гей бракове и генно модифицирани зеленчуци. Никога не знаеш какво може да те изненада, за това е добре да очакваш всичко.
Зает с тези и други мисли от подобен характер, демек нищо наистина важно и носещо вселенски смисъл, Джулиън дори не бе разбрал, че са го проследили. Или нещо такова. Той се радваше като малко дете на предстоящият пазар и гощавката след това; за разлика от повечето хора, той нямаше нищо против да вечеря сам.
Почти съквартирантката, която си имаше, не бе виждал от много време. Дори не бе сигурен че живеят заедно- Лети просто се явяваше и си отиваше когато й душа скимне. Можеше да не се видят година-две; в следващият момент обаче бе на вратата с бутилка бренди и много истории за разказване.
Мислите му веднага прескочиха обратно към вечерята. И пазара. Сега вълча усмивка красеше чертите на лицето му; липсваше само малката червена шапчица... която със сигурност щеше да намери на някой щанд. Разфасована, пакетирана, консервирана, прясна и на килограм- все щеше да му падне гадинката.
Младият професор смело влезе в супермаркета и се насочи към смешните метални врати, които се мърдаха благодарение на поредният чифт сензори за движение. Само няколко крачки по-късно той вече бе потънал в дебрите на щандове с плодове и зеленчуци...

[Хелена Салвадор]

Ами сега какво щеше да прави. Какво ли правеше един демон в супермаркет? Факт, Хелена за първи път виждаше такова място. Дори бе готова да побегне, когато вратите се отвориха и погълнаха нейна, меко казано, жертва. Тя стоеше точно там на паркинга и се чудеше какво да прави. Нима магазинете ядяха хора? Колко глупави мисли се въртяха из главата й. Коли бе виждала стотици и можеше да стои на паркинга без да се страхува от тях. Дори можеше да застане пред някоя кола и да се отмести секунда преди тя да я блъсне, но досега не бе виждала магазин, който яде хора. Сигурно тук изчезваха всички, но защо някой излизаха. Дали не бяха приети или просто това някакъв виж чистилище пълно с хранителни продукти. Нямаше друг начин освен да опита. Салвадор се приближи до вратите и когато се отвориха тя направи стъпка назад, но почти веднага влезе и погледна зад себе си, наблюдавайки как вратата отново плавно се затвори. Всички я гледаха като някоя, който току-що се бе събудила от ледниковата епоха. Но ти датираше на тази земя дори преди тяхното раждане. Просто бе живяла в по-малки градчета и не знаеше какво точно е супермаркетът. Толкова й бяха странни тези сгради. Винаги ги подминаваше. Рядко можеше да се впише в модерното общество, но все някога щеше да се наложи и мислеше, че днес бе добро начало за тази драстична промяна. Огледа се веднага щом възвърна приличния си вид и се сля с тълпата. Къде ли бе изгубила онзи тъмнокоско. Накрая го забеляза пред един щанд със зеленчуци. Тук подредбата бе толкова различна. Имаше от всичко, а Хелена бе свикнала с пазарите и малките квартални магазинчета. Какво правеше тук, освен че преследваше един непознат? Точно това се замисли отново и се огледа. Може да си купи ябълки. Да, тя обичаше ябълки. Все нещо трябваше да се купи. Хелена веднага си взе една торбичка, както видя да прави една жена, и избра няколко ябълки от близкия щанд. След това забеляза, че същата тази жена отиде до нещо като кантар и притегли своите покупки. Търпеливо изчака тя да се отмести и Салвадор също застана пред тази модерна технология. Ама какво се правеше с това чудо? Друг навик, който я караше да намрази супермаркетите. Трабваше сам да си претеглиш нещата, а тя не бе завършила такова образование, въпреки че не бе чак толкова трудно да натисне копчето, където видя изображение на ябълки, но след като се появи един стикер възникна нов въпрос. Какво да направи с него? Хелена се огледа нещастно и забеляза своят заподозрян. Дали сега да не завърже разговор. Бе толкова нещастна, защото въпреки голямата си самоувереност се чувстваше толкова глупава. Не можеше да се оправи в един обикновен магазин. Накрая просто взе ябълките си в една ръка и стикера в другата, освобождавайки кантара за другите.
- Извинете, но къде се слага това? - попита тя и погледна объркано към същия мъж, който следеше, повдигайки стикера към него. Надяваше, че той не бе толкова невеж в пазаруването като нея и можеше да й даде отговор на този така глупав въпрос. Защо земята просто не се разтвореше на момента и не я погълнеше, за да изтрие целия срам, който изпитваше?

[Джулиън Девънпорт]

Докато Джулиън бройкаше едно едро киви, някаква жена се бе приближила до него и бе донесла със себе си полъх на безнадежност. Младият професор веднага насочи цялото си внимание към нея, но проблемът се оказа много по-прост от колкото бе очаквал. Не, всъщност не бе очаквал нищо; това, че бе излезнало нещо простичко му достави удоволствие и го успокои. Очите му парнаха стикера, който създаваше неприятности и след това потърсиха лицето на младата жена. Поредната усмивка озари лицето му, но този път с емоция крайно позитивна и съдържаща някаква нежност, която предразполагаше Хелена да си помисли автоматично за крайна учтивост. Все едно бе срещнала богът на поясненията за стикерите на супермаркети и той я озаряваше с върховната си светлина. Нещо в ситуацията обаче бе граничещо с нелепост; Джулиън не подозираше, чеможе би вината е негова, защото е прекалено ентусиазиран от възможноста да помогне. Което в случая за него бе напълно естествено, но често караше хората да си мислят, че има някакви задни помисли.
- Лепи се на пликчето. - обясни младият мъж благо и с помоща на леко кимване. - Технологията напредва постоянно, нали?
Джулиън й намигна приятелски и чак тогава огледа наистина стоящата пред него. Млада жена, привлекателен външен вид (макар и в момента да не бе на такава вълна) и особена... аура. Не можеше да я проследи, но не искаше и да й прочете мислите, за да разништи проблема. Не сега, наистина.

[Хелена Салвадор]

Хелена погледна към стикера и бе готова да се изсмее на глупостта си. Ако някой друг бе на нейно място със сигурност щеше да го стори, но не и при тези условия. Вместо да каже каквото и да е, тя просто кимна и залепи стикера към пакета. Логично бе да се прави така. За какво иначе щяха да ти дават етикет с цената и теглото, освен ако не трябваше да го залепиш някъде. Може би ако се беше сетила да прочете съдържанието на тази лепнеща хартийка, то сигурно сега нямаше да се намира в такава налепа ситуация.
- Дори не знам откъде се появиха тези магазини. Само ме объркват. - съгласи се Хелена. Поне някой, който не я приемаше за паднала от друга планета или живяла през каменната ера и споделяше някаква солидарност към рязката промяна в живота. На колко ли му трябваше подобно нещо? Един квартален магазин вършеше същата работа. Добре сега сигурно трябваше да си тръгне. Да се изгуби отново сред щандовете, докато не открие нова загадка, чиито отговор да потърси отново тук. В противен случай рискуваше да изгуби този господин от поглед, а това не бе хубаво, защото тогава всичкия този срам, който преживя преди минути, щеше да се поредната загуба на време. Можеше и да предложи помощ, но май тя бе тази,която се нуждаеше от такава, за да преживее това пазаруване. Какво ли можеше да направи с тези ябълки? Може би щрудел. Да, това не бе лоша идея. Трябваха и само един кори и захар. Естествено и фурна, но това бе последното, за което можеше да мисли в момента.
- Да ви помогна ли с нещо? Все пак вие ми помогнахте. Мога да ви сготвя и щрудел. - предложи Салвадор с видим ентусиазъм. Дано само не ставаше прекалено нахална с висенето си над главата му, след като милият човечец очевидно се надяваше просто да си избере едно киви и да продължи с пазаруването си.

[Джулиън Девънпорт]

- От както посетих един открит пазар в Мароко всички магазини ми се струват неприятни. Но понякога се налага да правиш жертви, ако ти трябват по-редки продукти. - Джулиън й обясни всичко това много леко, плавно, като че ли бяха стари познати, които не се бяха виждали от много време и сега наваксваха с разговора толкова леко, сякаш паузата не бе съществувала въобще. Малцина имаха дарбата наистина да владеят тънкостите на разговора, но Джулиън се вписваше смело в тази категория. Все пак, ако не бе достатъчно словоохотлив студентите му нямаше да проявяват особено голям интерес към лекции, водени от човек голям само с няколко години над техните.
Междувременно Джулиън извъртя и глава и тяло в момента в който временно прекъсна думите си към непознатата. Отново връщайки откраднатото внимание към щанда с кивитата, той се пресегна и подбра няколкото, които под допира му се оказаха меки и неприятно грапаво... пухкави. Типично киви състояние. Мъжът взе една торбичка и сложи плодовете в тях, а след това ги премери и гордо лепна стикера. В следващият момент той се обърна обратно към Хелена и повдигна няколко пъти вежди в почти дебилна физиономия.
- Изравнихме резултата, мадам. И това само ме навежда на мисълта, че ако в щруделът ви има достатъчно канела... това ще отива наистина много на пикантното къри, което смятам да сготвя.
За момент мъжът направи физиономия, включваща намръщване и бърчене на нос. Все едно че бяха в някаква трагикомедия.
- Добре, това беше малко грубо. Не исках да се натрапвам, но в момента май ви поканих на вечеря. А дори не се познаваме. Като опит за свалка, но напълно несъзнателно и ... съжалявам, да. Но наистина нямам нищо против да ви сготвя вечеря. След това може да видим уредите ми за изтезания и колекцията от гей порно, която започнах на 11. - накрая мъжът не издържа и избухна в звучен смях, разваляйки сериозният поукър фейс, който бе придобил, увлечен в преиграването и очевидната подигравка, която правеше със себе си.
Някъде в дясно един ананас привлече вниманието му.

[Хелена Салвадор]

Да не би взаимно да спореха за приза в категория най-голяма издънка? Хелена се огледа и в момента не знаеше как да приеме думите му. Като шега или като забавен начин да представиш пред някого истинските си намерения.
- Но аз наистина мисля да сготвя щрудел. - настоя тя. Все пак за какво друго бе взела тези ябълки. Или пък смехът му бе насочен точно към тази нейна идея. Да, дори Хелена се учудваше от себе си. Сега оставаше единствено да заговори и за розови мечета. Тогава със сигурност щяха да я отпишат от списъка с демонични изчадия.
- Всъщност сте прав, че не се познаваме, но мисля, че можем да променим това. Аз съм Хелена. - засмя се и тя. Добре, можеше да приеме всичко за шега, защото и без това днес явно щеше да е един от онези запомнящи се дни в живота й. Запомнящ се поради нелепостта си. Да, един запомнящ се, нелеп ден, внасящ малко разнообразие.
- Аз... Аз ще взема канела. - довърши Салвадор и дори не изчака да узнае неговото име преди да се изгуби сред щандовете в търсене на канела. Второто нещо, което тя толкова обичаше. Направо обожаваше канела. Можеше дори да се каже, че няма нещо, което да не гарнира с канела, като естествено говорим само за сладко. Сигурно трябваше да попита някой къде се намира канелата, защото май единствено можеше да се изгуби. В същия момент някъде пред погледа й се мерна надпис и не след дълго Хелена се завръщаше победоносно при Джулиън, носейки канелата.
- Не се изгубих. - похвали се тя, смятайки това за огромен напредък. В момента дори изживяваше някакъв вид детска радост от постигнатото и единствено целеше да затвърди мнението на околните, че тя май наистина не бе от тази планета или поне не от този век.

[Джулиън Девънпорт]

Доста... странна жена, това ставаше ясно без особени размишления по темата. Джулиън дори малко се изненада- обикновенно той сменяше темите, изчезваше и отново се появяваше; сега обаче биеха личните му рекорди. И все пак на дамата, която се бе представила като Хелена й отиваше и не бе достатъчно странно, за да може професорът да се почувства неловко. Или нещо такова.
Когато девойката се върна при него с улова си, Джулиън на свой ред бе обновил асортимента от покупки. За отрицателно време се бе сдобил с голяма желязна количка на смешни розови колелца и в нея освен плика с кивито можеше да се видят още найлони помещаващи в себе си един огромен ананас, малко папая, авокадо и банани. Джулс сияеше от наличието им и скорошното притежание, което щеше да изпробва върху тях; вече имаше идея как да ги сготви.
- Аз пък наистина смятам да правя пикантно къри. - това бяха първоначалните думи, с които мъжът посрещна своята повелителка на канелата. Джулиън дори сви юмрук и го вдигна на нивото на лицето си в опит да предприеме някаква епична физиономия или нещо, което да влиза в тази категория. В момента бе на мнение, че колкото и инфантилно да се държи... все някак ще му се размине. Дано само Хелена не се втурнеше да бяга, ужасена и с психологични травми за цял живот.
Споменаването на името й в мислите му го накара да навърже сериозен проблем. Той все още не се бе представил, нали? Е, канелата се бе оказала виновна за това, но сега не се намираше на пътя им и можеше да се представи, за да бъде всичко учтиво и добре премерено.
Или нещо такова.
Джулиън се замисли и за това, че му трябва едно хубаво свинско, пържоли от много крехко месо, които да поднесе към кърито.
- След като, теоретично, не сте успяла да се изгубите в магазина... какво ще кажете да ме придружите до щанда за месо? Имам чувството, че аз ще загубя правилният път, а човек с богат опит като вашия ще може да ме изправи на крака и да ми помогне. - и отново, в гласът му се долавяше забавление и игривост, които в добавка с блестящите сини очи създаваха натоварващата аура на очарование. Оставаше само да запърха с мигли, но това щеше да е прекалено... елфско. Те правеха такива неща.
Един ушат се бе опитал да го сваля по такъв начин преди няколко нощи, в един бар. Беше стресиращо като случка и му бяха трябвали две шишета уиски за да заличи ужаса, който носеше спомена.

[Хелена Салвадор]

Как изведнъж двама непознати, срещнали се в супермаркета, заприличаха на една млада двойка, която пазарува. Да, точно на това приличаха в момента с тази количка, въпреки че Хелена все още мъкнеше торбичката с ябълките в ръцете си. Дори канелата не бе оставила в количката. Май наистина смяташе, че вече притежава тези нещо, дори и без да ги е платила. Все още не бе, но възнамеряваше да направи точно това.
- С удоволствие ще ви помогна, а ако случайно се загубим, поне ще си бъдем компания. - с думите си вкара нов живот в разговора. Харесваше тези комични ситуации, дори и когато сама се поставяше в поредната нелепа ситуация. Ситуация, която с години се бе опитвала да избягва, за да не разваля създадения имидж. Е, сега всички й усилия отидоха на вятъра и то само заради един непознат, който бе решила да проследи, а в последствие бе предложила и да му сготви щрудел. И като си помисли за щрудел се сети, че не й трябваха само канела и ябълки.
- Случайно да имате кори или и тях ще трябва да вземем? - попита леко замислено, опитвайки се да се досети какво още бе нужно. Всъщност Салвадор никога не бе правила щрудел. Беше виждала как се прави, знаеше рецептата, но никога не бе готвила подобно неща. Така че имаше два варианта за края на вечерта, да се окаже, че е забравила нещо и да не сготви щрудела или да го сготви, но по невнимателност едва да не отрови този млад господин, който така мило я бе поканил на пикантно къри. Сега не му беше време да мисли над подобни черни мисли. Надяваше се, че нямаше няколко силно токсични съставки в тази рецепта и умело да избегнат втория вариант. Междувременно някъде в ляво мерна един щанд с меса и се забърза в същата посока. Май вече свикваше с този магазин и шансовете да се изгуби намаляваха. Още една добра новина за деня. Нямаше да остане затворена завинаги в един стъклен магазин. Щеше да излезе и да се убеди, че магазините наистина не ядяха хора. Каквато бе и замислена, продължаваше с разсъжденията, докато не я озари ново прозрение. Ама в кърито слагаше ли се и месо? Добър въпрос си зададе, след като имаше съвсем оскъдни познания за азиятската кухня. Можеше да различи единствено китайската храна, но за други и да я питаш ще мълчи като гроб. Защо ли не се интересуваше, когато имаше възможност? Сега можеше да знае повече и можеше да си спести още няколко глупави въпроси, на които днес бе господарка.
- Чакай малко. В кърито има ли месо? - тонът й бе толкова изненадан, дори премесен с леко недоволство. Звучеше като някоя заклета вегетарианка, която би убила, ако някое от любимите й същества бъде убито и разфасована в малки пакетчета или предлагано на килограм като тези, която бяха подредени в идеални редици пред тях. Погледът й веднага се прехвърли от месото към Джулиън и тя едва сдържа смеха си от поредното откритие за неправилно използване на реакциите си.

[Джулиън Девънпорт]

- Хелена, моля ви, без формалности. Наричайте ме Джулиън. И нека корите не бъдат причина за притеснение, у дома има минимум един пакет. - може и самият той да използваше "вие" вместо ти, Джулс все пак не смяташе за удачно да се обръщат толкова учтиво към него, когато не е на работа. Хей, така поне бе успял да се представи, което все пак бе някакъв плюс. Допадаше му, че в ситуацията нямаше нищо натоварващо и действащо като преграда. Беше хубаво това, че за сега общуваха простичко и открито.
Въпреки факта, че се държаха като млада двойка, който бе малко притеснителен. Беше забравил какво точно предтавлява цялото мероприятие наречено връзка- от години не бе имал сериозна; само такива продължаващи около седмица или една нощ. Беше останал малко травмиран от такива неща след... голямата драма в живота му от преди години. Тогава все още бе студент, нали? Да, помнеше го ясно.
И го побиха тръпки при спомена. Богове, наистина забавна и жалка история беше той. Но защо все още го мислеше? Това бе минало, онази персона бе минало и от много време не бе чувствал тежест от спомените, не се бе подтискал заради тях. В момента бе на чисто, изцяло. От горе до долу. Мъжът лекичко се усмихна на това, отбелязвайки една точка за себе си срещу Джоунс. Напук на желанията на онзи задник да остане като вечен и обсебващ спомен... Джулиън имаше друго мнение по въпроса и самостоятелност спрямо нещата, които се въртят в главата му.
А и онова бе преди години. Богове, дори не можеше да брои онова за истинска връзка! Все пак, въпреки всичко, Джулиън си падаше крайно по жени, а не по мъже.
И това като че ли бе решаващ фактор.
- Месо в кърито? О, не, разбира се. То е за страничното блюдо. - след като изхвърли всички мисли за Джоунс от главата си Джулс се обърна към спътничката си, което в превод означаваше, че е вдигнал глава от щанда за меса. Леко любопитство се бе омесило със стандартната за него жизнерадостност и в момента сините му очи я наблюдаваха малко по-внимателно от преди.
- Да не би да не сте месоядно? - ловко я попита младият професор, приближавайки се лекичко, така че да навлезе много интимно в личното й пространство и да прошепне в ухото й едно много стилизирано:
- Ще пазя тази тайна.. но без да се панираш, мисля, че онази пържола ни наблюдава много много лошо...- и той сложи пръст на устните си, изшътвайки много тихичко. Все едно, че бяха попаднали в шпионски филм...

[Хелена Салвадор]

Хелена също погледна към пържолата. Наистина ги гледаше. Боже, шпионираше ги една пържола. Едно парче месо, което дори страдаше от липсата на очи. Може би пък тайно се надяваше точно нея да изберат. Само можеше да си помисли докъде можеше да достигне с тези разсъждения.
- Така е. Нали няма да е вземем. Тогава ще може да ни наблюдава още повече, дори на самата вечеря. - сепна се Салвадор и бе готова да унищожи това парче месо, но не и да го яде. Готова бе дори да му обяви война, но това бяха прекалено драстични мерки, защото пържолата съвсем кротко стоеше на своето място, а и нямаше да е полезно за нея. В плановете й за бъдещето не влизаше дълъг престой в клиника за психично болни или иначе казано лудница.
- Но аз съм месоядно. - или поне така смяташе. Вече самата тя губеше каквато и да било вяра в себе си, а това не бе хубаво. Как другите щяха да вярват в нея, ако тя нямаше вяра в себе си? Поне можеше да спре да мисли за кори. Щеше да използва тези на Джулиън, колкото и неловко да й бе, защото само затвърдяваше привидната връзка, която бяха изградили за пред хората. Та те дори не го желаеха, а просто се случи. За колко път Хелена си повтори, че това не трябваше да я интересува. Те си знаеха какво бе станало, не бе нужно да носят табелки с цялатата тази объркана история, за да пропуснат поредната погрешна представа на околните. Дори не виждаше смисъл в подобно действие.
- Кажи ми, че няма да избереш точно нея. -сега тонът й бе умолителен. Дори бе готова да покаже, че изпитва панически страх от пържолата, надявайки се Джулиън да си хареса някое друго парче месо. Имаше толкова много... Трябваше ли да бъде точно тази пържола. Зад нея дори имаше други. Бе съгласна на всичко, но не и на нея. Два щрудела дори би направила, за да я послуша. Даже живота си предлагаше, което обаче бе леко спорен въпрос, защото вече го отдала на някой друг и май нямаше как да го предложи повторно.

[Джулиън Девънпорт]

- Само без паника! - Джулиън не можеше да отрече, че пържолата наистина... има особен поглед спрямо тях двамата. Понякога е наистина изумително какво може да постигне една храна и как точно, само и само за да бъде купена и изядена. О, пържоло! Днес не е денят в който ще бъдеш изядена и като цяло лишена от съществуване в името на червоугодничеството и храносмилателните процеси.
В главата на Джулиън това прозвуча наистина... епично. Хмм, може би преди няколко века това би се водило равносилно на невероятната дарба да водиш войска от брадясали мъже в кожени препаски, но сега не бе особено полезно; особено когато ставаше въпрос за избирането на вечеря. Младият професор бе убеден, че ако тръгне да изучава самоубийствените привички на храната ще стигне далеч... но има възможност да остане гладен. В момента това му се струваше като възможно най-лошата предначертана съдба и в крайна сметка... в крайна сметка просто щеше да хване таблото, да избърше с ръка и да надраска нещо малко по-приятно с чисто нов тебешир. Нямаше да гладува, по никакъв начин нямаше.
- Щом одобрявате яденето на месо, то тогава нека си изберем перфектните пържоли, които майсторски да преобразя. - внезапно Джулиън продължи отново с директен шепот в ухото на Хелена. - И нека изберем нарочно, така че на проклетата пържола-шпионин да й стане много гадно и да се почувства изоставена.
Нямаше да се предаде толкова лесно, това бе сигурно. И със сигурност щеше да има онова допълнително и задължително блюдо към кърито... Младият мъж стисна дръжката на пазарската количка, като че ли напрегнат от цялостната ситуация. Хм, къде бе отишла информацията, че с новата му позната всичко бе леко и просто? Всичко се изпаряваше когато станеше въпрос за... война. ако това бе налудничав филм сега някой зрител щеше да крещи "СМЯНА НА ШАПКИТЕЕЕ!" а Джулиън щеше да нахлузва спасителна жилетка и каска с няколко клончета.

[Хелена Салвадор]

Пържоли, пържоли. Толкова много и трябва да избереш само една, а всички ти изглеждат еднакви. Такива мисли завладяха съзнанието на Хелена. Тя беше математик, който търсеше начин за прилагане на нова формула и с нейна помощ избираше едно парче месо. До нея пък Джулиън едва ли не бе готов да подкара количката към щанд и да улесни избора им като накара взе пъежоли просто да се търкулнат в количката. Таз тактика бе по-добра от нейната, но тя като някоя кралица продължаваше да гледа и да избира. Дори се приближи към въпросните меса и огледа всяко едно със зоркия си орлов поглед. Ако продължаваше да търси разлика, която да издаде пържолата достойна за нейния избор, скоро щеше да полудее. Нямаше смисъл да търси. Това си беше като търсене на игла в копа сено, а не бе чувала някоя да я е открил тая игла, след като от години хората я търсят. Нали пък затова си има толкова много игли... Но тя не се предаде. Стигна до края на щанда и се върна обратно, следейки всяка една пържола. Боже, богове, тя полудяваше. Всички пържоли гледаха само нея. Дори бе сигурна, че виждаше и пот, което избиваше върху челата им. Трябваше да спре този налудничев метод на мислене. Това беше само месо. Нямаше очи, нито нос или уста. Не я следеше. Ето какво се случва като приемеш думите на един непознат за истина и си въобразиш, че пържолата е шпионин. Сега оставаше и едни консерви да ги подгонят и съвсем щяха да са като някоя част от филм изпълнен с подобни моменти на налудничевост. Малко й оставаше и да се огледа за камери... Скрити камери или... Или това беше просто сън, но бе сигурна, че не спи. По това време тя не спеше. Поне така си мислеше.
- Тази ще е моята. - заяви в опит да прекъсне всички онези луди мисли, които изпълваха главата й. Надяваше се никой да не може да ги чуе. Не искаше да изпитва още срам, а и бедния човек сигурно щеше да припадне от натоварването и пълната липса на смисъл в тях. За последен път Хелена погледна към своята избрана пържола, проверявайки дали и тя не бе шпионин. Не беше. Сигурна бе. Това беше съвсем обикновено парче месо, намиращо се на щанда за месо. Чудесно. Току-що бе направила още едно добро решение.
- А вашият избор какъв ще е? - това прозвуча повече като въпрос в някой ресторант, отколкото такъв, породен от чист интерес. Май Джулс още бе си бе избрал пържола, защото все още бе в бойна готовност и всеки момент сигурно щеше да забие количката към щанда. Е, такива мерки не бяха нужни, за най-правилния избор, но щом това бе неговия начин, то тогава Хелена нямаше правото да се меси. Вместо това тя продължаваше да мисли за своя щрудел, който за момент бе преминал на заден план.
- А захар имаш ли? - прозвуча нов въпрос, който този път наистина беше като въпрос, достоен за изричане в супермаркет. Съмняваше се да има къща без захар, но бе длъжна да попита. Все пак какво бе щрудела без захар, която да му придаде поне лек вкус на десерт, а не кори с ябълки и огромно количесто канела.

[Джулиън Девънпорт]

Очарователно; Джулиън не бе очаквал наистина да захапят предложението му за внимателен подбор над всяка една пържола, но ето че Хелена бе започнала да прави именно това. И младият професор не можа да се стърпи и проследи цялата епопея, прикривайки любопитството и забавлението си с периодични погледи към случайни места по щанда. В неговият план наистина влизаше просто да каже колко и какво месо иска и да си го получи; щом обаче новата му позната държеше да си хареса сама храната, то, богове, щеше да се погрижи да си получи пържолата. И след това да я сготви така, че да си е заслужавало цялата епопея.
Само... само дано не избухнеше в смях преди това. О, тази млада дама наистина го забавляваше, но по много позитивен начин. Така де, със сигурност не от другия включващ само подигравки и двуличност. Изражението, което в момента имаше лицето й бе неподправено и наистина очарователно- сякаш бе някакво митично животно изправено пред ужаса на модерната епоха. И в случая най-страшните неща бяха именно някакви си пържоли, които я наблюдаваха, наблюдаваха... о, какъв ужас.
Младият мъж поклати глава и се опита да скрие тихият си кикот с леко покашляне. Мисията- почти неуспешна, но Хелена не му обърна особено голямо внимание. В точно този момент тя оповести избора си и сега наистина можеше да отвърне с усмивка, без да е нагло и така нататък.
- Няма да споря, убеден съм, че тази пържола е създадена за вас. - отново й намигна. А след това махна на продавачката, която облечена в грозната униформа на супермаркета се дотътри до "двойката".
- Дамата ще желае това парче месо... а на мен ми дайте онова до него. - жената му кимна и Джулиън я последва до мястото, където щяха да опаковат бившата животинска плът и да им я дадат... без да забравят задължителното смешно стикерче. Само минута по-късно младият мъж се върна при временната си компаньонка гордо понесъл малката и оформена като топчица покупка. Двете пържоли последователно бяха омотани в смециална попивателна хартия.
- С това пазарът е почти приключил; захар също мога да осигуря, но все още не съм сигурен с какъв алкохол да полеем вечерята. Имате ли предпочитания?

[Хелена Салвадор]

Алкохол. Сега и това трябваше да изберат. Вътрешно Хелена още не можеше да възспре емоциите си, които пиршествуваха, защото щеше да напусне този магазин жива и здрава. Пиршествуваха и без алкохол. Сигурно си имаха някакви тайни запаси, за които тя не знаеше, защото май наистина си бяха спретнали едно хубаво забавление, с което да отпразнуват щастливата новина. Не беше сега времето, за да мисли какви подли номера й крояха тези емоции... Трябваше да решат какъв алкохол да вземат. Чакай малко.. Да решат ли? Добре, Хелена вече официално мислеше в множествено число и говореше за себе си и новия си познат като някои далечни приятели или съквартиранти или по-лошо... такива, за каквито ги смяхата всички. Лош начин на мислене, трябваше да се отърве от него или да се отърве от предразсъдъците си, за да не си припомня тази подробност при всяко споменаване на думата "ние" щом говореше за себе си и за някой непознат.
- Какво би отивало на пикантно къри с пържоли, които не са шпиони и щрудел с огромно количество канела? - размисли се тя на глас и погледна към Джулиън. Той сигурно имаше някаква идея, защото просто не я споделеше и да приключват с това дълго мислене. Всеки момент бе готова да започне с изреждането на различни алкохолни напитки с очакването, че някое от имената ще бъде добра комбинация с думите "къри", "щрудел" или "пържола". В същото време обаче я осветли нова идея... Всичко бе толкова екзотично като стил на готвене, като изключим пържолите, за които не се сещаше нещо, което да ги превърне в екзотична вечеря.
- Джулиън, какво ще кажете, ако и алкохолът бъде нещо екзотично, след като цялата вечеря отива в тази насока. - предложи Хелена с видимо щастие от великолепната идея, навестила я преди секунди. Трудно някой можеше да замени тази гордост от новото постижение. Екзотично, екзотично, но нищо не й хрумна като алкохолна напитка. Единственото, което се зароди в главата й при повтарянето на тези думи бе да накупят и няколко палми, едни сламени или цветни дрехи и да вечерят на покрива на някой жилищен блок. Не бе изключено като идея, даже никак не бе от най-лощите и щури идеи, които някога й бяха хрумвали. Само че с нищо не помагаха при тежкия избор, пред който и двамата бяха изправени.

[Джулиън Девънпорт]

- Екзотично, да. - Джулиън почти повтори, почти отговори и почти не стигна до никакво друго заключение. Беше лесно да го обмисля, но това не значеше, че има нужното познание да достигне до разрешение на проблема. И това идваше от персона, която, разбира се, не беше проблем, вечер винаги изпиваше по чаша-две от нещо. И това само ако беше вкъщи и вършеше нещо; навън стигаше до шише... но с компанията от студенти, които като че ли го преследваха нямаше избор. А и имаше подобни навици още от както беше в началото на собственото си студентство; в крайна сметка какво лошо можеше да има в това, че се забавляваше? Все още бе млад, макар и вече да бе преподаващ професор.
Джулиън забута с бавна крачка количката, давайки достатъчно време на Хелена да го последва и да закрачат редом. Рафтовете с алкохол бяха на около половин метър от сегашното им положение и без много шум "двойката" се озова там. Пред тях се разкриха шише до шише; всякакви форми, цветове и най-вече, цени. Разнообразието наистина бе голямо, изглежда супермаркетът наблягаше на зареждането с всякакви неща... което значеше, че може случайно да попаднат на някоя рядка находка.
Младият професор съвсем небрежно остави количката и с маршова походка направи един бърз оглед от началото до края на двете стени с рафтове.
- Мога да дам предложение само за десертно вино. - той посочи кльощаво шише с бяло вино и много дискретни бели етикети. - Върви перфектно с многото канела, която очаквам.
Джулиън се усмихна победоносно и без да чака някакъв коментар, позволение или краен отказ... той взе шишето и го отдели от събратята му по марка. Хелена бегло мярна цената- и може би не бе видяла добре, защото й се стори, че вижда сто евро на жълтото етикетче на самият рафт.
- А за основното ястие... какво ще кажеш за някое хубаво бренди? Мисля, че едно шери бренди ще ни дойде добре. Опитвала ли си? В Испания наистина го обожават. - Джулиън за пръв път бе опитал този алкохол в Южна Испания и наистина му бе допаднал плътният и все пак лек вкус на нещо отлежало наистина много. От тогава не бе пил, но сред толкова богат избор със сигурност щяха да намерят хубава и вносна марка от района на Херес.

[Хелена Салвадор]

Вино? И бренди? Колкото и учудена да оставаше от избора на Джулиън, Хелена не показа никаква реакция освен леко кимване. Смяташе да остави този алкохолен избор изцяло на домакина, след като вече започваше да се чувства като гостенка, а и не бе хубаво да показва своите съвсем оскъдни познания за вина и алкохоли. Баща й колко пъти се бе опитвал да я научи да разпознава различните напитки. Особено вина. Вярно, не живееха във голяма къща с лозя и не произвеждаха вино, но милият човек се опитваше да научи дъщеря си на нещо толкова важно за живота й. Все пак първо тя бе негова дъщеря и второ трябваше да не опетнява достойнството на своята фамилия, а и двамата й родителите бяха от уважавани фамилии, в която винаги се знаеше що за стока е стойностния алкохол. Дори братята й можеха да разпознават всяко вино, което баща им носеше вкъщи и Хелена малко по-малко се превръщаше в черната овца на семейството по това отношение. Все пак по-късно успя да научи малко от онова, което бе пропуснала преди години, но не бе достатъчно, за да настоява за мнение.
- Оставям всичко на твоя прецизен вкус и опит с избирането на алкохолни напитки. - прекъсна всякакви опити на Джулиън за въпроси относно нейното мнение по въпроса. Дори изрече тези думи с лека нотка на шега, опитвайки се да го подразни. В повече случаи вършеше работа, но какво ли знаеше за характера му, освен, че бе доста странен като човек. Философ с леки наклонности на лудост и мисли над дълбоки душевни проблеми, който обичаше да готви. Нещо нетипично за съвременните представители на неговия пол. Леко смахнат, щом смяташе, че едно парче месо може да ги наблюдава, но и тя спадаше за такава, щом се бе хванала на думите. Освен това тази смахнатост придаваше някакъв чар на цялостната му натура. Такива заключения успя да си направи Хелена за Джулиън, въпреки че го познаваше едва от няколко минути, но вече открито твърдеше пред себе си, че знае почти всичко за него. Смееше дори да твърди, че го познава доста добре и на моменти се осмеляваше да предсказва наум престоящите му реакции и действия. Надяваше, че ще успее към тези качества да добави и още две - добър познавач на всякакъв вид алкохолни напитки и изключителен и талантлив готвач в сферата на екзотичната кухня. Две неща, в които тя не бе толкова силна, но не можеше да отрече, че в сферата на традиционната кухня бе на същото ниво. Все пак имаше време, за да прецени дали той наистина заслужаваше тези две характеристика да бъдат добавени към останалите, които целяха да опишат характера му до малката подробност без да й се налага да пита за каквото и да било.
- Малко ще се отдалеча от темата за различните алкохолни напитки, но с какво се занимаваш? - намеси се отново Хелена, щом тишината я накара да се чувства неловко и замислено погледна към сините му очи. Търсеше някакъв отговор в тях, а мислено прехвърляше различни професии, които биха отивали на вече оповестените характеристики. Беше философ, така че сигурно беше някакъв психиатър или психотерапевт, което перфектно се връзваше и с дълбоките душевни проблеми. Или бе готвач в някой ресторант. Може би организираше различни по-нестандартни мероприятия. Все пак за какво друго можеше да използва тази своя чаровна смахнатост, освен ако не я бе наследил при някой кратък престоя в лудница, в която бе попаднал по погрешка. Не, този вариант не й харесваше. Бе по-хубаво да мисли, че щеше да вечеря с някой, който имаше здрав разсъдък и нормално дневно занимание, отколко бивш посетител на лудница. Накрая главата я заболя от толкова много хаотични мисли и тя едва не залитна, опитвайки се да възспре всички мисли или съвсем просто да ги изгони от затормозения си мозък.

[Джулиън Девънпорт]

Джулиън се смърщи, когато го отрязаха в алкохолният разговор, но това продължи само около минута. Мрачният облак веднага се разсея и отдолу изплува предизвикателна усмивка с леко премрежен поглед. Добре, добре, ясно. Може би бе малко досаден, понякога прекаляваше с натоварването на околните с някакви факти, които може би не са изцяло необходими в момента. Или пък бе прекалено разговорлив... на теми, които не бяха нищо особено. В момента не бе сигурен какво точно, но каквото и да беше, временно щеше да озапти коня и да премине към малко по-нормални неща. Не искаше да прогони партията си за вечеря, нали?
Колкото странно бе обаче това- бе планирал да е сам с интересната храна, която щеше да приготви, а сега изцяло бе забравил псевдо самотата си и си бе намерил дружка, която дори не познаваше. Е, знаеше името й, но до там. Като нищо можеше да е сериен убиец, диктатор под прикритие от друга държава или просто изнасилвач. За момент Джулиън огледа Хелена от горе до долу, сякаш е някакъв вид рядко зеле. Не, изглеждаше прекалено финна и крехка за подобни неща. Е, можеше и да се лъже, всичко да е илюзия, но не му се вярваше. Нямаше да се довери на подобна теория точно сега, когато до него има толкова алкохол и Джулиън си купува от него. Нали разбирате, спиртните напитки бяха малко по-важни от останалото.
Младият професор измъкна шишето, което бе споменал и което бе най-известната(и скъпа) марка на шери бренди и внимателно я сложи в количката. До тук имаха всичко, което можеше да им бъде необходимо. Това ли беше, щяха ли да напуснат обятията на огромният магазин най-после, или Хелена имаше нужда от още нещо?
- Мадам, вие не само зарязахте темата за алкохола, ами и дадохте много по-интересна такава. Аз съм професор по органична химия в един университет. Хелена, ами ти? - младият мъж вмъкна малко скучноватата информация за себе си просто така, само и само за да научи що за птица е тя. Беше му интересно с какво би могла да се занимава една толкова приятна млада дама като нея.
Джулиън бутна количката напред и с цел да ги отдалечи от всичките рафтове алкохол преди да си е купил още нещо.
- Между другото, сега е момента да кажеш дали искаш още нещо; ако не, ще е добре да се насочим към касите. - и да стигнем до самата вечеря.Колко ли време бе минало от както бяха тук и пазаруваха?

[Хелена Салвадор]

Професор? Можеше да приеме този отговор. Джулиън наистина криеше някаква доза интелигентност присъща на професорите, които имаха готов отговор за всичко, но продължението на заниманието му бе недопустима според нея. Органичната химия бе прекалено ограничаваща за човек с неговите философски възможности. Той трябваше да има възможност да говори каквото и колкото си пожелае, защото в кръвта му бе застъпен точно този талант. Да, понякога философите бяха приемана за най-лудите хора на света, защото казваха нещо, но никога нямаха факти, с които да защитят казаното, но все пак всичките им вярваха. Те бяха като новите богове. Нямаше доказателство за нищо в думите им, но всяка тяхна дума се приемаше за божи дар. Зад гърба им ги наричаха луди, а пред тях е кланеха и търсеха тяхната помощ за всеки проблем в ежедневието си. Сега Хелена откри едно предателство, за което никога преди не бе подозирала. Нима границата между добро и зло бе наистина толкова тънка? В нейния случай не бе, защото тя лесно можеше да разграничи двете качества, но при хората явно бе различно. Те не откриваха разликата. В тях живееха и двете качества и те никога не се усещаха, че понякога клоняха повече към едното, отделечавайки се от баланса. Някога това трябваше да се промени, но Хелена не достигна до решението на проблема. Може би не тя бе човекът, който щеше да отвори очите на бедните същества. Думите на Джулиън бяха достатъчни, за да я изкарат от този омагьосан кръг, в който винаги търсеше някакъв отговор на нещо.
- Аз... Аз не се занимавам с нищо. Цял ден си губя времето в разходки и следене на хора. - отговори леко объркано, защото досега бе бе споделяла толкова откровено ежедневните си занимания. Сега бе моментът, в който трябваше и да се засрами. Пред нея стоеше професор с кариера в универиситета, а тя по цял ден не правеше нищо особено. Срамът така и не я сполетя, Хелена дори се гордееше от заниманията си. Спестяваха и толкова много проблеми, които ако работеше накъде биха я връхлетяли като чума. Винаги бе искала да има някаква работа. Да отива някъде рано сутрин и да се връща по тъмно, както правеха останалите жители на Виена, но след години щяха да започнат да я попитат защо не остарява. Щеше да има лъжливи слухове, докато накрая не реши да ме премести в нов град, а тя не искаше да напуска този. Щеше да се чувства като героиня в онези вампирски филми, където децата никога не спират да учат и си колекционират шапките от поредното дипломиране. Всъщност тя можеше да завърши толкова висши, че във всеки град да работи нещо различно от предишното, но не бе сигурна, че желае да води този скитнически живот.
- Не нямам нужда от нищо повече. - заяви Хелена, прекисвайки отново мислите си. Дори нямаше нужда да го казва, защото несъзнателно бе продължила напред и сега пред нея имаше една висяща от тавана табела, посочваще касите. За момент в нея отново се пробуди онова щастие, че ще оживее след срещата със супермаркета. Щеше да излезе и отново да види Виена. Този път нощната страна на Виена, но все пак Виена. През стъклените стени на магазина тя забеляза, че вече бе тъмно. Уличните лампи осветяваха улиците и някой закъснали граждани бързаха по тях. Други бързаха в магазина. Явно също желаеха най-накрая да се приберат и да си починат от натовареното ежедневие, а Хелена желаеше точно това натоварено ежедневие. Искаше да знае, че има какво да прави през деня. Да знае, че някой я очаква да се появи на работа за поредния ден седмицата. Единствено в събота и неделя да е свободна и да обикаля из улиците, следейки хората. Отново попадаше капана на онези неосъществими мечти, които бяха пробудени от въпроса на мъжа и тръсна леко глава в опит да ги прогони. Трябваше да ги приспи наново. Не трябваше да мисли над това.
- Защо точно органична химия? Не е ли прекалено ограничаваща? - поинтересува се Хелена, докато търсеше каса, където да има по малко хора. Вече искаше да е навън. Искаше да знае, че ще излезе от магазина, а не да остане затворена завинаги в последния момент, когато спасението е било толкова близко. Другата причина за този въпрос бе опита й да избяга от мислите си. Може би ако говореха за неговия избор на занимание, нейните мисли отново щяха да попаднат в капана на вечния си сън и тя никога повече нямаше да се замисли, че желае да води едно обикновено човешко ежедневие.

[Джулиън Девънпорт]

Докато Хелена се луташе в търсене на по-опустяла каса Джулиън успешно се нареди на една такава забавлявайки се вътрешно от липсата на наблюдателност, която в момента показваше неговата компаньонка в сферите на хубавата екзотична вечеря, която предстоеше. Може би нямаше търпение да излезе навън? Той поне нямаше. Бяха прекарали повече време от колкото трябва тук и в момента стомахът му къркореше наистина сериозно карайки го да си мечтае за обещаният щрудел. Лека усмивка озари лицето му и тя бе повече като някакво вътрешно излъчване от колкото реално кривене на устни. Неговите се извиха нагоре много нежно и само с крайчетата си, което само по себе си бе признак на истинско очарование. Младият професор бе доволен доволен и доволен планираше да остане дори и след като задоволеше нуждата да се нахрани и да запълни празнината, която в момента представляваше стомахът му. Пред него обаче имаше цели два клиента и то с почти пълни до горе колички... което просто създаваше напрежение в него при идеята, че ще се забавят. И това между впрочем бе най-необитаваната каса, макар и след него веднага да се наредиха още две жени помъкнали последните за деня индивиди оказали се на промоция. Джулиън загледа подозрително оцъклените очи на пакетираният в найлон шаран мъдрещ се плътно зад него и придвижван в количката си от една възрастна жена с цветя в косите. Това му се стори притеснително още щом бабката го изгледа кръвнишки изпод кръглите си очилца с дебело стъкло и го вдъхнови да помаха на Хелена, давайки й знак да дойде при него. Тя все още сновеше, но слава богу... успя да го забележи навреме преди бабката да направи опит да го убие я с някое заклинание или с древно бойно изкуство от... Атлантида, примерно. Дали беше достатъчно древно? Брр, старите жени го притесняваха малко и никога не се оправяше добре с тях. Минеха ли шейсет като години всякакви опити за контакт от негова страна се прекратяваха с особена решителност. Надяваше се да изкупи греха си когато достигне старост самият той и тогава някакви други хора, по-млади, го игнорират и така нататък. Така гузната му съвест щеше най-после да миряса и всичко да е розовко.
- Органичната химия мила моя, - започна обяснението си веднага щом Хелена вече бе в нужният радиус от разстояние и гласът му можеше да е нормален, за да го чува тя - е нещото, което избрах на пук на родителите ми. Честно казано, в момента съжалявам, че не става въпрос за биология, но това също е доста интересно и щом го разбирам достатъчно, че да мога да го обясня на пет годишно дете, то тогава всичко е наред и е реална професия, която владея.
Джулс се засмя, припомняйки си, че това с малкото дете всъщност е по думи на любим негов автор и е крайно точно. Сработваше във всяка една ситуация безпрецедентно, което наистина носеше свой собствен чар. Пред тях единият клиент тъкмо плащаше, което значеше, че след още един човек са те и са почти готови. О, вечерьо! О, задоволяване на пустият му глад! Тялото му си умираше да бъде поглезено с едно качествено червоугодничество. Би му се отразило добре а и утре нямаше никакви планове, както и лекции. Добре де, лекции имаше, но те бяха чак вечерта и можеше да спи до когато си иска.
- Но твоята професия ми звучи очарователно. Всъщност дори обмислям евентуална смяна на моята с нещо такова, но може би трябва да знам повече. Разкажи ми повече. Какво е работното време? - хуморът отново се бе намесил в тона, с който я разпитваше и бе наистина приятно, защото Джулс звучеше сериозно. Това, с което тя запълваше дните си бе по-свободно от неговото, нямаше спор. Лекотата с която говореше създаваше много спокойна атмосфера за разговора и дори предразполагаше към искренност.

[Хелена Салвадор]

- Оу, това е доста добра професия, за която за съжеление не ми плащат. - засмя се Хелена, въпреки че смеха й беше прекъснат от ясното побутване на жената след тях, която явно беше доста нетърпелива. Дори факта, че използваше шарана си за това побутване беше още по-стряскащ, защото Лена или страдаше от свръхчувствителност, или имаше друг проблем с нея, но едва не подскочи, а да не говорим, че ледени тръпки пропълзяха по цялото й тяло. Може би това беше и проблемът й - тя никога не бе харесвала рибите. Самата има слузеста и люспеста кожа бе достатъчна,за да я изкара извън релси и си беше чудо, че сега не бе извикала като подивяла и не се бе втурнала към милия човек, който сега очакваше всичките му покупки да бъдат маркирани и през това време разглеждаше всички онези глупости, които целяха да надвишат сметката ти. Всъщност Хелена обожаваше тези глупости. За първи път ги виждаше, но веднага бе започнала да ги разглежда и сигурно отстрани беше като малко дете пред магазин за сладки. Как само й се искаше да заграби по малко от всичко, но нямаше намерението да го плаща. Искаше съвсем благородно да си ги открадне и им се удивлява цялата вечер. Сигурно затова и получи повторно побутване от госпожа Шаран, която я изгледа още по-злобно, сякаш беше прочетала мислите й.
- Джулиън, госпожа Шаран бе плаши. Всички хора в магазин като този ли са такива? - попита Хелена след като настигна Джулс, която стоеше пред касата и следеше дали всичко бе маркирано, но май повече следеше как се увеличава сметката. Поне бе изрекла всичко с тих тон и възрастната дама едва ли я беше чула, която бе още по-добре, защото нямаше намерение да бъде докосната с тази мъртва риба за трети път.
- Всъщност вероятно и аз щях да работя нещо ограничаващо, ако си нямах толкова лични причини, които да ме извинят. Наистина щеше да е ужасно на всеки десет години да се местя на различно място, за да предследвам някаква кариера. - продължи някак си делово, защото тишината я подлудяваше, но по влудяващо беше онова "бийп", която се чуваше при всяка нова отметната покупка. Как ли издържаха всички, които работеха тук? Всеки ден един и същи шум, който ти се забива в главата като изстреляна стрела и къса бавно нервите, сякаш ги реже с тъп нож. Лена сметна, че това е идеалното сравнение, защото точно това чувстваше и беше толкова влудена, че една трогателна въздъшка се изтръгна от нея след като момичето на касата отметна и канелата, която бе останала последна. Беше толкова красив момент, че тя едва не се просълзи като в сцена от някой драматичен филм, където се стига до очаквания щастлив край. Естествено това щастие трая доста кратко, защото Хелена веднага установи, че не помни къде е оставила парите си, а не можеше да остави Джулиън да плати всичко. Последва едно шуро търсене, в което Лена търсеше парите дори в несъществуващи или неочаквани места. Това действие определено й спечели още няколко вледеняващи погледи от госпожа Шаран, която май започваше на продобива изцъкления поглед на своя шаран. Тази мисъл за момента я отдели от ожесточеното търсене, но накрая Лена откри търсеното и подаде доста смачканите банкноти, които бе открила не другаде, а в едната си обувка. Какво? Беше гледала това по филмите и откри, че наистине бе доста практично, въпреки че не ставаше с всичките й обувки.

[Sponsored content]