Re: Някъде из улиците на Виена...

[Лиса Брейди]

Лиса веднага усети ,че лекичко прибърза и се изчерви цялата.Момичето беше цялото мокро и не приличаше на нищо.Толкова искаше да се прибере и д се оправи ,като хората,но и за пръв път и се случваше да и е приятно докато вали.Младият мъж така и не се представи.Сигурно му бе станало неудобно , че дори неприятно мислеше си Лис и веднага лицето и пламна отново .Не и харесваше да я мислят за луда.А непознатият продължаваше да върви до нея без да обели и дума и само се усмихваше.Изведнъж дъждът започна да вали по-силно.лис се подхлъзна и токчето на изящна и обувка се пречупи на две.Лиса реши,че достатъчно се е изложила и понечи да си ходи.Тя погледна за последно мистериозния мъж .

[Дориан Рейд]

Случайната срещната бе доста мълчалива ... кой знае, вероятно й бе неловко, а и вие какво бихте си помислили ако непознат ви спре на улицата, подавайки чадър ? Да, всъщност мило е, ала може би и стряскащо.
Двамата повървяха малко без да проронят и дума. Дориан се бе отплеснал някъде в мислите си и съвсем бе забравил добрите си обноски. Отърси се изведнъж, когато момичето, вероятно чувстващо се доста неловко, заяви, че ще си тръгва.
- Съжалявам, днес съм леко разсеян. - Усмихна се Дориан. Всъшност не знаеше какво го прихваща - не бе нищо от работата, не бе и някакъв проблем, просто вирееше в облаците.
- Вземете поне чадъра ми. Настоявам.

[Лиса Брейди]

Мълчаливата разходка беше приятна за Лиса,но тя предложи да си ходи , защото явно беше така само за нея.Младият мъж беше някъде отнесен.Чудно защо и се струваше леко притеснен .Дали си нямаше приятелка и се чувстваше неудобно.
- Вземете поне чадъра ми. Настоявам.-промълви накрая той.
-Не не мога.ами вие, челият ще подгизнете.ми Как ще ви го върна ? незнам дори името ви.-Лиса се усети как започна да говори прекалено много и отново лицето и пламна
Много и се искаше,да седнат някъде и да си поговорят.Неприятния за нея иначе дъжд,може би отвори ново запознанство.Дали имаше някаква надежда той да я поканида отидат някъде на сухо?Звучеше нелепо.Лис изглеждаше кой знае колко плашещо.Дъждът се лееше и лееше ,а тя го чакаше да каже нещо.

[Дориан Рейд]

Дориан се усмихна на момичето. Та той й се представи още щом тя попита за името му ! Както и да е, смяташе да подмине този факт.
- О, не се притеснявайте за мен, със сигурност е по-добре аз да подгизна. Името ми е Дориан впрочем.
Усмихна се и погледна към заведението отсреща. Може би бе намерил спасение. Той самият не бързаше за никъде в онзи ден и се надяваше така да е и със събеседницата му.
- Знаете ли, мисля че можем да измислим компромисно решение. Какво ще кажете за по едно кафе в онова заведение там, докато дъждът спре ? Ако не бързате за някъде, разбира се.

[Лиса Брейди]

- Знаете ли, мисля че можем да измислим компромисно решение. Какво ще кажете за по едно кафе в онова заведение там, докато дъждът спре ? Ако не бързате за някъде, разбира се.-попита я той.
Лиса не можа да повярва.Тя се вгледа в отсрещтата витрина и се засмя.Беше по.зле от колкото си мислеше.Цялата и коса стърчеше в различни посоки,но не обърн голямо внимание.
-С удоволствие Дориан.
Тя трудно помнеше имена ,но това щеше да го запомни.Докато въвяха към отсрещната витрина Лис започна с въпросите.
-От къде сте?

[Edvard Targaryen]

Беше смела... или глупава. Повечето хора се отдръпваха на отсрещната страна на тротоара, когато го видеха, а да отидат с него на разходка през нощта беше немислимо. Докато излизаха от бара всички погледи бяха обърнати към тях. По принцип Ед избягваше да се натрапва на очи, но тази нощ не му пукаше. Имаше нещо странно в момичето. Нямаше човек, който да казва всичко, което си мисли, но тя изглежда премълчаваше много. Но това не беше от значение. Като се замислеше и той таеше доста в себе си и не би искал някой да му се бърка. И все пак, тя изглеждаше изключително напрегната. Сякаш нещо я мъчеше... Но какво по дяволите го беше грижа.
Нощта беше хладна. Дъждът беше спрял, но вятърът разпръскваше останалите по дърветата капки, карайки проститутките на улицата да псуват. Фрийки се обърна към него.
- Накъде?
Черният мотор стоеше точно, където го беше оставил. Ед я остави и тръгна към него. Взе сиво-черната каска и я подаде в нейната подока.
- Идваш ли? – усмивката на лицето му този път беше съблазнителна, приканваща, подтикваща и сякаш казваше: „Докъде си готова да стигнеш с играта?”
Фрийки пресече улицата и застана до него. Имаше странен пламък в очите й. Взе каската от ръцете му и повдигна въпросително вежда.
- Аз карам без каска. – не беше хвалба, просто обичаше да усеща вятъра в лицето си. Колкото по-студен, толкова по-добре.
Тя погледна към каската в ръцете си, подвууми се, но все пак я сложи. Не, че можеше да развали прическата си повече от сега.

[Freaky]

Излязохме навън и погледнах звездите в небето. Рядко се намираше човек, който гледайки нещо напълно обикновенно, можеше да види в него нещо необикновенно и уникално
Вярно бях от личностите, които се славеха с онова специфично въображение, което често ми помагаше да си представя какви ли не причудливи форми, които само и единствено в мойта глава да имаха смисъл, макар другите да ги смятаха за нелогични. Ето защо и аз бях една от малкото, които отлично знаеха какво означава картината с бял фон и черно петно в средата и защо великите умове са я сметнали за шедьовър. За никому не бе тайна, че подобно творчество може да се види само с очите на въображението и само човек, който истински вярва и цени изкуството можеше да погледне нещо толкова просто именно с въображение и да види това, което художникът е вложил в творбата си.
Колкото и да не искам да се хваля за да не звуча надменна, бях точно такава ценителка на причудливото изкуство, което караше съзнанито ми да се раздвижи, въображенито ми да заработи и нищо и никаквото черно петно просто да затънцува пред очите ми и да ми покаже истинския си облик.
Ако се чудите защо именно за изкуство си мисля, то бе защото пресичайки тъмната улица и слагайки каската, аз просто виждах изкуство около мен. Отражението на луната върху стъклената облицовка на близката сграда, го караха да изглежда невероятно красиво, а звездите, които тук там светваха, бяха изключително вълнуващ за наблюдение, макар само един наистина преизпълнен с въображение мозък да бе способен да види подобно нещо.
Върнах се в реалността, искаше ми се да мога да мисля само за изкуството, но автомобилния клаксон на един автомобил ме върна в настоящето.
Заех мястото си в задната част на мотора, и хванах през кръста Ед.
- Карай на някъде! - изкрещях в ухото му за да ме чуе, след като запали двигателя.

[Edvard Targaryen]

Скорост. Вятър. И пътят. Това беше всичко, което го интересуваше в момента. Моторът профучаваше през малките улички без цел и посока. Само удоволствието от возенето. Мразовитият вятър шибаше лицето му. Единствено слънчевите очила на лицето му му позволяваха да вижда, какво има пред себе си и да не се отдаде единствено на чувството. Единственото чувство, което го поддържаше жив. Единственото време, в което вярваше, че все още има смисъл... че ще го намери.
Завой след завой, малка сгушена в тъмнината уличка или голям осветен от хиляди фенери булевард. Клошар търсещ нещо за ядене в близкия контейнер или голяма група богати хлапета, облегнали се на лъскава лимузина. Ръцете на Фрийки на кръста му. Звуците, миризмите. Малката солена капка дъжд, стичаща се по лицето му. Всичко се сливаше в една картина, преобразяваща се в усещане и прерастваща в чувство. Чувство без име и мярка... просто Едвард. Омраза, болка, възхищение, благоговение, носталгия, прашинка от нещо наподобяващо мимолетна радост.
Моторът пореше въздуха, луната разсейваше сгъстяващия се мрак, малкото звезди, измъкнали се от сивите облаци, блещукаха игриво. Ед отпусна хватката си от мотора, разпери ръце срещу вятъра и извика към небето. Звук от дънотото на душата му. Звук на чисто задоволство. Ръцете на Фрийки се стегнаха около кръста му, заплашвайки да го оставят без въздух. Скоростта, вятърът и пътят. Това беше всичко, от което се нуждаеше.

[Freaky]

Малки капки се стичаха по стъклото на маската ми, някак невинно и в същото време доста дразнещо. Вятъра осукваше косата ми, която си беше като чиста слама, и приличаше на храна за добитък.
Скоростта на мотоциклета, караше мислите ми да минават през главата ми с невероятно скорост, и сигурно за 1 секунда ми минаваха около 20 неща през главата. Какво да се прави, болен мозък...
Живеех от доста време тук във Виена, и все пак не можах да позная нито една от улиците по които минавахме.
Накрая мотора спря,по средата на нищото, и аз слязох. Свалих каската си и се обърнах към Ед.
- Къде сме? - попитах аз с открита доза любопитство.

[Edvard Targaryen]

Къде сме? Ед нямаше представа. Беше пристигнал във Виена преди няколко дни и всяка вечер караше безцелно по малките улички. Винаги намираше пътя към хотела си, но не се опитваше да запомни откъде е минал. В това беше чарът на безцелното скитане – да не знаеш къде се намираш.
- Има ли значение? – промърмори тихо той. – Последвай ме.
Движеше се бързо и тихо. В далечината се виждаше голяма старинна къща. Изглеждаше запустяла. Някои от дървените капаци за прозорци висяха само на една от пантите си, изразявайки негодуванието си чрез скърцане и яростно блъскане в каменната постройка. Градината – ако въобще можеше да се нарече така малкото кално пространство зад счупената ограда – беше буренясала. Вятърът блъскаше по прозорците, минавайки със свистене през всяка пукнатина. Дъждът барабанеше спокойно, отмивайки застоялата мръсотия от малката каменна площадка пред голямата входна врата и своевременно заменяйки я с нова. Истинска къща на духовете.
Едвард прескочи ловко оградата, или по-скоро това, което беше останало от нея и се обърна към Фрийки. Тя стоеше на няколко крачки от оградата нацупила устни, местейки объркано поглед от счупените прозорци към малкия каменен гаргойл до голямата порта и после към Ед, който едва се сдържаше да не се засмее, гледайки изражението на лицето й. Може би разходката не й беше по вкуса?
- Идваш ли или ще чакаш отпред? – иронично подхвърли той и подаде джентълменски ръка да й помогне да прескочи каменните отломки. Фрийки реши да го игнорира и се запъти към малката портичка. Звукът, който последва от ръждясалите панти, когато я отвори беше ужасяващо силен и неприятен. Тя затвори очи, въздъхна леко и прекрачи от вътрешната страна сякаш нищо не се бе случило. Ед се засмя кратко и насмешливо и отиде до голямата врата. Беше масивна и дъбова. Многобройни орнаменти красяха цялата й дължина, но беше някак опушена, което помрачаваше някогашното й явно величие. Ед натисна бавно месинговата дръжка. Вратата беше заключена. Той бръкна в ботуша си и изкара дебел стоманен нож. Нямаше брава, която да не поддаде. Чу се щракване и вратата се открехна, Ед пристъпи тихо в мрака.

[Sponsored content]