Някъде из улиците на Виена...

[Alex McNamara]

[Доминик Уинтър]

По това време на годината, Виена бе особено приветливо местенце, светло, с малки калдъръмени улички, които приветстваха хората и сякаш нарочно ги подканваха на дълги разходки. За разлика от много градове, в които бе бил, Доминик намираше тукашните малки улички за особено чисти и приятни. Разбира се, налагаше му се да си за твори очите за крайните квартали, но нищо повече. Високите сгради се грижеха, слънцето да не приближава кожата му и да предизвиква до болка познатото, гадно дразнене.
С усмивка на лице и бодра крачка, Доминик зави по една съвсем малка уличка и се спря. Ок, до тук добре, но в момента имаше лошото чувство, че се бе загубил, а той имаше безнадеждно лошо чувство за ориентация и дори не си спомняше как да се върне. Въздъхна отчаян и се огледа. Намираше се...някъде, но къде точно, нямаше представа. Табелата с името на улицата липсваше или просто бе сложена в някой край, в който нямаше шанс да я забележи. Значи не можеше да си повика и такси, а от тук определено не минаваха често коли, да не говорим за хора. Щеше да е цяло щастие толкова рано сутринта да срещне същество, което да може да му покаже правилната посока. Нали казваха, че надеждата умира последна, неговата обаче явно умираше първа и оставяше цялото му същество в големи размисли.
Бръкна в джоба си и извади лъскавата табакера, една от цигарите в нея си намери място между устните му, а след малко запуши лениво. Прибра запалката и кутията и дръпна безгрижно от никотина.

[Helen Grave]

Виена.Кой дявол ме доведе тук!?Моята многострадална същност не се нуждаеше от големи, шумни градове, в които възможността, да се дрогираш и после най-неочаквано да се намериш изнасилен или пребит в някоя мръсна канавка, достига твърде високи проценти.Но аз не можех да се откажа от веществата, които без никаква трудност замъгляват всякакви наченки на разум и остават нежеланите спомени на заден план.И сега не бях на себе си.Не знаех в коя част на града се намирам, нито как краката са ме отвели тук, нито какво съм правила преди това, нито какво планирам да правя в близкото бъдеще.Неориентираните ми очи с мъка регистрираха сгради от двете ми страни и земя по средата.Това би трябвало да се нарича улица, въпреки че не смогвах да прочета името й върху една размазана табела.Кой за Бога поставяше неясни насочващи знаци!?Нее, моето зрение си беше много добре...до преди известно време.Следващите ми стъпки накараха нозете ми да се преплетат неграциозно и котето падна.Коте!?А, да, явно през цялото време съм носила моя Мук в ръцете си.И заради невнимателния ми ход сега най-вероятно се луташе на някъде съвсем сам.С особена трудност долових едно, тичащо, сиво петно в полезрението си и се затичах след него.Трябваше да си върна косместата топка на всяка цена!На всяка цена означаваше няколко тромави тупвания, но не се отказах.Сетивата ми обаче крещяха за обратното.Никак не бях способна да се движа, камо ли да се правя на пъргава.Това мое твърдение бе доказано когато се блъснах в нещо...или някой.Не, Мук не бе толкова висок и определено не би ме накарал да се озова по задник на земята премигвайки объркано насрещу смътен силует.
- Да сте виждали котка? - едва изговорих аз опитвайки се да прозвуча като нормален, ненапушен човек.

[Доминик Уинтър]

Наведе се и подпъхна ръце под тялото й. Вече съжаляваше, че е бил толкова невнимателен и бе оставил красивото русо същество да се блъсне в него и чак да се строполи така на асфалта. Беше толкова мъничка и крехка в сравнение с него, че наистина му стана гузно и побърза да я изправи на крака и да й помогне да се задържи на тях.
- Не знам за твоето коте, но аз наистина много съжалявам, че се блъснах в теб, коте.- промълви Доминик, докато ръцете му грижливо я изтупаха, а това несъмнено включваше и действия, които можеха да й се сторят особено неприлични, но все пак...бе паднала по дупе, нямаше какво да направи.
Демона бе клекнал и до изтупваше прахта от единия й крачол, когато вдигна поглед и срещна красивите й светли очи, което го накара да застине. Сърцето му сякаш пропусна няколко удара и след това заби толкова лудо, че щеше да получи инфаркт. Имаше чувството, че бе видял най- прекрасното същество на този свят.
П.П.: съжалявам за краткия пост

[Helen Grave]

Мозъкът ми не функционираше правилно.Със сигурност не го правеше, защото с мъка навързвах думите на непознатия в изречение, което разбрах само частично.За щастие долових главната идея и напънах гласните струни да произведат някакъв, макар и начленен звук.Само дето езикът упорстваше и никак не искаше да ме слуша.Трябваше ли да приемам кокаин и то по това време на деня?Отговорът бе: да, трябваше.Иначе рискувах душевният ми процес да се окаже трезв и за пореден път да си спомням.Не обичах да си спомням.Спомените предизвикваха болка, а болката сълзи.Аз определено не ги желаех.
Докато мъжът се бе захванал грижливо да изтупва изстрадалите ми дрехи аз се въртях като пумпал в опит да съумея да съзря ясно лицето му.За съжаление така и не възпроизведох чисто изображение, но си направих извода, че е млад.Е, ако бях в добро състояние най-вероятно можех да си направя малко повече извода и образът му да бъде оценен по достойнство.Докато объркано се оглеждах за котката си и с неимоверни усилия правих жалки опити за избистряне на картината пред очите си, усетих как странникът, който до преди малко изтърсваше прашните ми крачоли, застина.Ей така, просто остана неподвижен.Моментно кухата ми глава изведнъж се изпълни с бясно движещи се мисли и предположения.Само Господ знае какви работи ми дойдоха на ум и как онази част от мен, която никога не беше дрогирана и се наричаше подсъзнание, избухна в неистова паника.Преглътнах и протегнах трепереща ръка към предполагаемото място, където би трябвало да се намира лицето на непознатия.На посоки докоснах бузата му и търпението ми към неизползваемите гласови струни бе възнаградено, само че гласът ми излезе подозрително тих и тънък.Засега нямах право да изисквам повече от него.
- Добре ли си?
Майко мила, нека е добре!Получавах алергия само като си помислих за хора, които не са добре, а още по-ужасно бе когато бяха застинали.На психиката ми й бе предостатъчен един спомен съдържащ мъртвец.Та нали точно заради този мъртвец целият ми живот се обърна с главата надолу.

[Доминик Уинтър]

Бяха му нужни няколко минути, за да осъзнае, че не бе проговорил доста дълго време, да не говорим, че бе забравил въпроса на русокоската. Не го интересуваше особено много, защото я намираше за най- сладкото, крехко и нежно същество, което бе срещнал, а това не бе особено нормално за него, защото за своите 15 хилядолетия бе виждал толкова много жени и момичета, които хващаха окото му, но за никоя от тях не му бе трепвало така. На това ли викаха любов от пръв поглед? Но, всъщност, едва ли бе това, защото Доминик нямаше онова чувство, когато човек бе влюбен...всъщност, имаше го, но в момента преобладаваше повече желанието да я предпази от всичко и да я задържи само за себе си, без да я споделя с други, без да им дава дори да я виждат, за да не може големия лош свят да я нарани по какъвто и да е начин.
Разтърси глава, за да спре да мисли за това и се вгледа в очите й. Въпреки тъмнината, Доминик виждаше идеално и това, което видя хич не му хареса. Дланта му нежно обхвана челюстта й и накара лицето на русокосата непозната да се приближи до неговото. Моментално се намръщи така, сякаш бе видял най- лошото нещо на света. Чертите на лицето му сякаш се изостриха и преминаха в другата крайност на влюбеното изражение. Беше ядосан, безкрайно ядосан и притеснен в същото време, а това означаваше, че тепърва започва да се ядосва.
- Кой те надруса така, коте?- започна ядно той и се вгледа в зениците й, които бяха толкова мънички, че му идеше да я зашлеви и да я пита пак.- С кой акъл?!! Ти въобще как си позволила на някого?!!

[Helen Grave]

Премигнах срещу непознатия объркано, сякаш се опитвах да фокусирам погледа и мислите си.Думите му бавно се обработваха в главата ми, докато най-накрая съзнанието ми не си направи извод: ядосан.Странното обаче бе, че се чувствах длъжна да му дам обяснение, въпреки че го срещах за пръв път и дори не можех да го видя правилно.Как се наричаше това чувство?Ъм, състоянието ми оправдаваше незнанието.Но, от гласа на мъжа ясно се разбираше, че нищо не оправдава състоянието ми.Всъщност, аз бях на друго мнение, но все пак се помъчих да отговоря смислено.Друг бе въпроса, че от това мъчение нищо не се роди.
- Аз...сама се надрусах.С моя акъл, предполагам.
Само аз ли бях или този отговор наистина не съдържаше дори и нищожен смисъл!?И защо всички въртящи се сгради около мен бяха в дразнещ, пурпурен цвят?На непознатият изведнъж му се появиха неясни образи на двойници, които бяха навсякъде до където стигаше периметъра на, очевидно, неправилно работещите ми очи.Още по-лошо стана когато ми се приповръща и за това най-безцеремонно седнах тромаво на земята и сложих глава между коленете си.Трябваше да си призная, че този път сериозно бях прекалила с наркотиците, защото се предполагаше, че сега трябва да ми е весело и да се смея неудържимо, но точно обратното - не ми беше до смях, след като правих неуспешни опити да поправя сетивата си.
- Имам си причина за това, просто не се съобразих с количеството... - измънках аз и вдигнах глава, за да го погледна в очите.Но дали гледах неговите или на някой негов двойник, не можех да преценя.

[Доминик Уинтър]

Доминик я погледна укоротилно и нацупи устните си, което му придаде такъв чар, че бе малко вероятно да успее да му устои, въпреки че бе достатъчно друсана, за да не може да го фокусира хубаво. В главата на Доминик се разедиха такива рогатни по отношение на наркотичните вещества в кръвта на това момиче, че с чиста съвест бих пропуснала да ви ги кажа. Нашият герой хич не си поплюва в това отношение и наистина ми се иска да пропусна тази грозна част от мисленето на сладката му муцунка.
Прегърна защитнически русокоската и отново я вдигна на ръце, което най- верояно щеше да я ядоса...все пак, какво бихте си помислили, когато напълно непознат се отнася така към вас, държанието му бе изключително противопоказно.
- Не трябва да правиш така, о, котее, да те заведа ли у вас? Не можеш да останеш тук!
Целуна я загрижено по челото и отмести един кичур коса от лицето й, откривайки го по- добре. На неговото разцъфтя влюбена усмивка.

[Helen Grave]

Когато тялото ми се отдели от земята вече наистина можех да съм сигурна, че с точност знам какво означава понятието 'безтегловност', въпреки че непознатият ме държеше.Отне ми няколко проточени секунди, докато една червена лампичка в разумното ми подсъзнание, което обикновено игнорирах, засвети ярко.Само че, както обикновено, не й отдадох полагащото й се внимание, защото логиката бе желязна - и да искам да бягам...накъде?Но не исках.По незнайни причини не исках, въпреки че една от тях бе, че не мога.Вътрешните ми размисли и страсти бяха прекъснати от думите на мъжа и аз бях принудена да си спомня, че не съм сама и най-малкото - краката, на които "стоях" не бяха мои.Внимателно преразгледах въпроса му и всеки мускул от тялото ми изпита неимоверна необходимост да срещне леглото, само дето още един спомен цъфна непредвидено.
- Изпуснах си котето...трябва да го прибера вкъщи!
Уж замятах крака с всичка сила, за да ме пусне на земята, но в действителност цялият процес бе като на забавен каданс.Явно и краката ми бяха отказали да ме слушат.Нищо, аз не се бях отказала и сериозно смятах да открия Мук докато не го е блъснало някое жестоко превозно средство.При тази мисъл потръпнах и последваха още няколко жалки движения на крайниците ми, които вече не управлявах - най-вероятно те сами се мърдаха инстинктивно, въпреки че нито бяха пъргави, нито ми помагаха особено.Започнах да се паникьосвам.С какъв акъл бях довела домашния си любимец тук!?Загубен във Виена...
- Трябва да е наблизо - проплаках аз и погледнах непознатия, което бе голяма грешка, защото се зачервих почти като домат и извърнах глава засрамена.Надявах се той да си помисли, че лицето ми е румено заради сълзите, които винаги бяха на лице в кризисни ситуации като тази.Те бяха единственото нещо, което бе по-трудно за управление дори и от крайниците ми.А когато не бях на себе си, благодарение на разни наркотични вещества в кръвта ми, едва ли можех да поставям каквито и да било команди на очите си.

[Доминик Уинтър]

-Ох, сега трябва да намеря котето, нали?- попита я някак подразнено Доминик.
Наистина хич не му се търсеха някакви малки, безнадеждни, безполезни котенца, които можеха само да спят, да ядат и да хапят. А когато ти ги захапеш, в устата ти остава единствено голяма топка с косми, което хич не е приятно. Демона изпитваше същинска неприязън към такива домашни животни. Освен към зайчетата и змиите. Намираше зайчетата за малки, пухкави, нежни, крехки и не натрапчиви същества, които можеха да те накарат да се усмихнеш всеки път, когато ги погледнеш, стига да не ги видим мъртви и окървавени. Змиите пък притежаваха една необяснима грациозност, която можеше да те накара да се заплениш от тънките им, извиващи се и движещи по странен начин тела. Имаха такива големи усти, че можеха да изядат къде къде по- голямо животно от тях. Намираше някаква извратена красота в такива същества, да не говорим, че си умираше по всякакви видове дракони и не обикновени животни, които обикновен човек не бе виждал на живо.
Засмя се, когато червенината плъзна по бузите на русокосата. Целуна я по челото и я пусна на земята внимателно, загледан в очите й. Определено не я биваше да гледа в една точка в момента. Погледа й шареше насам- натам без да се спира върху нищо конкретно.
- Добре, ти стой тук, пък аз ще потърся котето.- каза й Доминик и я остави внимателно да се облегне на стената.- Обещаваш ли, че ще стоиш тук?

[Helen Grave]

За моя най-голяма изненада без никакво колебание изтърсих едно простичко:
- Не - отвърнах въртейки глава отрицателно.
Ако бях на себе си може би нямаше да има причина да ми се налага да обещавам такива неща, но под влиянието на дрогата се бях превърнала в изключително честно и, най-вероятно, неразумно същество.Проблемът, или по-скоро оправданието, бе, че котето ми никога нямаше да се предаде пред непознат при положение, че и на мен не обичаше да се подчинява.Дивото зове, както се казва.
- Затова исках да ме пуснеш, за да го намеря - обясних аз и с всички усилия, на които бях способна, се опитах да си придам сериозен вид на лицето, който да всява доверие, че може да ми се разчита.Е, не можех да знам до колко ми се бе получила малката сцена тип аз-съм-голяма-и-мога-и-сама, но бях далеч от решението просто да бездействам, докато мъжът, който изобщо не бе задължен да ми издирва домашния любимец, вършеше задължението ми като стопанка на животно.Въпросът бе как да направя нещо, което по принцип изисква добър баланс на тялото.Достигнах до извода, че такова нещо нямаше как да стане, но с чиста съвест можех да се опитам да използвам външните стени на сградите за опора.Колко умно звучеше в главата ми, само.Бях сигурна обаче, че ако временно отсъстващия ми мозък чуеше тази гениална идея щеше сериозно да си поговори с мен на тема : Защо не трябва да ходим след голяма доза.
Внимателно сложих лявата си ръка на стената и направих една крачка, после втора, после трета и най-после се случи това, което се очакваше - четвъртата несъществуваща крачка.Тоест, идиотското преплитане и онази стъпка, която обикновено винаги беше накриво.Сега имах само един работещ крак.Другият щеше да се подуе с времето.Застисках зъби, за да не се излагам пред непознатия, който може би вече се бе отчаял.Ако беше счупено щях да викам, но не беше.Значи все още имах шансове да си намеря котката и същевременно да не падна в очите на този, пред който за първи път от доста време зачервявах лице.Проклета да съм, задето се напуших точно днес!

[Доминик Уинтър]

- Щом искаш, оправяй се и сама.- сви рамене Доминик.
Облегна се на стената, скръствайки ръце пред гърдите си. Беше му изключително интересно до къде ще стигне малката русокоска, която определено не беше никак малко дрогирана. Бас ловеше, че е не й е за първи път и често го прави, а това го караше да се притеснява за нея, макар да не й дължеше нищо. Наистина не бе задължен, обаче изпитваше едно такова странно чувство на обич към нея и не искаше да й се случи нищо лошо. Най- странното бе, че така не се бе държал дори с Адриана, която бе родила неговото дете, което познайте колко пъти бе виждал- едва три- четири. Беше доста нехаен баща последно време, но хич не му се занимаваше с лигавщини.
Едва се сдържа да не скочи и да й помогне, когато Елена преплете краката си, но успя да подтисне порива на грижовност с едно, доста по- силно от необходимото, разхилване. Прикри устата си с длан и се извърна за малко на другата страна, за да се успокои. Ефекта бе тихо кикотене и заличаване на загрижеността от физиономията му, което беше изключително добре. Бас ловеше, че от такова стъпване на криво бе навехнала глезена си, но изглеждаше прекалено самоуверена, за да си признае. Предположи, че по някое време може би ще се откаже.
- Как върви издирването?- попита я леко присмехулно Доминик, макар да бе направила само пет- шест крачки, които не я водеха почти до никъде.
Колко удобно време бе да запали още една цигара... и го направи. Цигарата си намери място между устните му, а огънчето веднага припламна в края й, изпращайки никотинова доза право в белите му ::може би вече не бяха бели:: дробове.

[Helen Grave]

- Какво издирване?
Премигнах объркано, а след това леко разтрих слепоочията си.Някаква бледа част от паметта ми алармираше за нещо, което с доста усилия разбрах, че е било котето ми.Ето, бях направила четири крачки и половина(ако броим тази, която се получи под странен, болезнен наклон) и вече бях забравила за къде се бях запътила.Съмняваше ме да е склероза на тази възраст.По-скоро прахчетата, които уж трябваше да ми повдигнат настроението.Бързо преразгледах близкото минало и нервно добавих:
- Аа, издирването!
Съдържанието на следващите неща, които изприказвах включваха розови мекотели и бодливи, двуноги понита.Сложих ръка на устата си, за да спра да бълвам щуротии.Това другият ефект на чуждото тяло в кръвта ли беше?Защото всичко, което бе останало от трезвото ми съзнание крещеше, че няма абсолютно никакъв смисъл, нито в това, което казах, нито в това, което си мислих да кажа.И докато на дълго и на широко описвах режима на хранене на рогатите лъвове, бях направила цели две нови крачки.Според приглушения ми разум, бе време да вдигна поглед от краката си и да започна вече наистина да наблюдавам за Мук.Да, но според мен това нямаше как да стане, освен ако с едното око не поглеждам настрани, а с другото надолу.Не се получи, колкото и да опитвах, така че се примирих и спрях да надзиравам единия си крак и половина(другия не беше изцяло потребен вече).Направих грешка, защото навсякъде около мен имаше паяци.Грозни, страшни паяци, които вървяха с всичките си осем крака в моя посока.Може би бе просто халюцинация, но толкова реална, че се превих на земята, скрих лицето си и започнах да викам и плача.
- Навсякъде са, навсякъде! - изкрещях без да знам на кого.Част от мен знаеше, че не бях сама, но другата бе изпаднала в неистова паника.

[Доминик Уинтър]

Доминик изпадна в някакъв необясним стрес, който го накара да се скове в първия момент, но миг след това да се хвърли защитнически пред Елена. В миг сетивата му се изостриха и той се съсредоточи върху невидимия вредител, който дръзваше да притеснява неговата Елена, но уви... нито видя някого или нещо, нито го усети. За съжаление или по- скоро радост се оказа доста трудно да осъзнае какво се случваше и че всичко бе плод на нечие въображение и не на кое да е, а именно на това на русокоската. Прииска му се да се обърне и да й набие два шамара, за да знае да не се занимава повече с наркотици, но нима би могъл да удари това крехко, нежно същество, което бе откраднало обичта му на мига? Невъзможно, невъзможно! Нямаше да си го позволи. Знаеше колко щеше да съжалява след това и как щеше да му се прииска да отреже ръката си, а във всеки случай Доминик нямаше излишни крайници, с които да се сбогува.
Демона се извърна назад и в следващия миг прегърна Елена толкова силно и така жадно я притисна към себе си, че можеше да спре дъха й, но се усети на време и поотпусна леко хватката си, за да не я боли. Укроти тялото й, за да не се мятка насам- натам, опитвайки се да се освободи.
-Успокой се, успокой се, успокой се- прошепваше в ухото й Доминик, но последните му думи прозвучаха прекалено ядно и рязко, което може би щеше да я накара да се осъзнае.

[Helen Grave]

Стояща с охота в прегръдките на непознатия, писъците ми бавно утихваха докато не си спомних достатъчно ясно, че в скоро време на планетата не е имало нашествие на гигантски паяци-човекоядци.Това ме накара да се стресна до известна степен.Нима наркотиците възпроизвеждаха тези ужасяващи халюцинации?Станала съм жертва на единственото си "лекарство"?
-Мили Боже! - възкликнах аз и се обърнах, така че да погледна право в очите на мъжа, който все още не можех да видя с високо качество, но определено очите ми бяха по-трудоспособни от преди малко.Значителна част от мен трепнеше под погледа му, така както сърна пред фаровете на кола, по необясними причини.Всичките свързани с някаква странна първична привързаност към някого, когото и понятие си нямаш кой е, но си сигурен, че искаш да виждаш отново и отново и отново и отново...Тръснах глава в опит да прокудя натрапчивите мисли.Всъщност, не бяха просто мисли, защото не мислих, че мога да боравя с такива.По-скоро чувства, което бе необичайно за момиче като мен, пък дори и този, към когото гледаш, с външния си вид да те кара да трепкаш като есенно листо под ударите на безмилостен вятър.Но освен необоснованите ми вътрешни преобръщания в мен се надигаше и друга емоция, която ме накара да сведа поглед и да прехапя устни търсейки из запасите от думи някоя подходяща, която по възможност да е безгласна.
-Извинявай - прошепнах едва доловимо за собствените си уши и се опитах да избърша сълзите, които все още се стичаха по лицето ми.Звучеше ми напълно правилно да се извинявам точно на странника, защото бе станал свидетел на твърде лично и неприятно мое състояние.Бе станал свидетел на това, което съм, когато не съм аз - развалина.И това ме караше да се срамувам непоносимо много.Цялото ми същество крещеше, че пред непознати никога не се изкарват наяве подобни слабости, но бе с една идея по-поносимо от колкото да показвах някое от психичните си сътресения.Наркотиците не им позволяваха да се появяват, все още.

[Кейтлийн Грейсън]

С новооткритата ми любима напитка , мока шейк, вървях бявно мо улицата като леко се издигах нагоре- надолу, заради токовете. Грешно бе да се мисли, че не бях свикнала с токове, защото ходех с такива високи обувки с години. Просто самите обувки си бяха нови и леко неудобни, за което се ядосах , когато преполових поредната улица. Загледах се във вече побелялото си кафе през пластмасовата си чаша иъс сламка уи се усмихнах като отпих още веднъж.
Сервитьорът беше доста очарователен , но това не променяше факта, че не сипа много кафе. А аз се нуждаех от него сега. Толкова бях уморена, защото не бях спала цяла нощ. Без причина. може би преди това бях леко прекалила с енергийните бонбони, чийто вкус много обичах.
Загледах се в неудобните обувки, след това във вече смачканата ми синя рокля без презрамки, накрая се обърнах назад. Вървях няколко секунди с глава, обърната назад.
Зад мен имаше много хора. Някой от тях бяха предпочели лятните и цветни дрехи, стоящи идеално в някой слънчев ден. Други се бяха отдали напълно на черните и по-тъмните нюанси. Зад мен видях момиче, чието лице беше перфорирано като лист за папка. Ушите й също. не я съдех, макар да беше доста прекалено в сравнение с мен.
Захапах обецата на езика си и се обърнах. В този момент се ударих в някого. Стъпка назад, за да не се улея. Поглед нагоре, за да видя в кого се блъснах. Устата отворена - изумление.
-Алисън! - казах с все още отворена от учуда и изненада уста, а очите ми, плътно очертати с черен молив, се разшириха леко. Тя ми се усмихна както рядко правеше при другите. Хм, Алисън...

[Алисън ДиЛорес]

О...Кейтлийн от кога не сме севиждали - присвих очи, това беше момичето с което се запознах много, много отдавана, но оттогава се бяха случили толкова неща, че почти я бях забравила. Стана ми малко неудобно, тъй като май нямахме общи теми и затова извърнах очи. Само,че имаше нещо в изражението на предишната ми приятелка , което ме караше да се чувствам сякаш мога да и споделя всяка тайна. Но дали наитина можех...
- Хей, не сме се виждали от толкова време искаш ли да идем в някое кафе или нещо такова. - опитах се да завържа разговор...

[Кейтлийн Грейсън]

-Нека се разходим.-предложих и тръгнах напред.
Тя беше до мен. Когато я погледнах отначало вече изгубилите се черти от лицето й ми напомнигха за брат й. Нямаше да повдигна темата, освен за себе си. Не, че исках да мисля за него, той беше просто поредният.
Какво правеше всъщност Алисън във Виена? може би искаше да учи или просто да живее като нормален човек. Е, имах различно мислене за понятието 'нормален човек' , но то беше доста хубаво за купонджиите. Имах си свои мисления, свои виждания по-точно, за нещата , които всеки ден се изправяха пред мен и ме обгръщаха силно сякаш аз не бях просто поредната жертва на случайността , която ни е свързала .
Подмина ни един мъж, който беше с дълга черна коса, облечен беше в сранни и доста разноцветни, така и широки дрехи. След като ни подмина и засмях леко, но това никой не забеляза.
-Какво те доведе тук? -най-накрая се реших да попитам.
Допих кафето си или поне това, което трябваше да се води като кафе и мляко, и я погледнах. Изхвърлих чашата.
Сведох поглед надолу.
Слънцето обгръщаше всеки, сякаш този всеки беше единствен.
Като единствен път, повя вятър, който развя косите и на двете ни.

[Алисън ДиЛорес]

Ъъъм....- не знаех какво да отговоря просто не знаех дали мога да и се доверя.През всичките тези години тя сигурно се беше много променила. Но начина по който ме гледаше сякаш виждах...ангел.Красив снежнобял ангел. Само,че тя беше ангел ,а аз чудовище. Мразех себе си и това в ко0ето се бях превърнала.Исках да умра, но не беше лесно, все пак вампирите умират трудно.
- Ами..къеде ще се разхождаме? Тук става студено.. - разбира се че лъжех, та вампирите не чувстваха нищо.Може би тя разбра,че лъжа или аз просто така си мислех.
Всеки случаи се чувствах много странно...

[Кейтлийн Грейсън]

Засмях се силно. Някои се извърнаха да ме погледнат и да разберат защо се смея така.Не знаех дали Алисън знаеше, че аз знаех каква всъщност е. Та тя беше от много години вампир. Не тя не знаеше, че аз знаех. Много използвах напоследък глагола,,знам''.Брат й ми беше казал, който съвсем случахййно беше разкрил тази малка тайна. Странното бе, че тя май не осъзнаваше ,че аз съм ...ангел. Ама че беше странно да го произнасям!
-Не ти е студено...-казах рязко, вс еката усмихната. Бях се обърнала към нея, така че сега студените ми очи се врязаха в нейните. Макар студени, тя сякаш изглеждаха приветливи и усмихнати, каквото беше точно сега лицето ми. Обичах да се усмихвам, това показваше колко позитивна исках да бъда. Но аз не бях.
Спряхме се и тя ме погледна.
Отново тази усмивка на лицето ми, а нейната учуда върху нейното лице. дали вече беше разбрала, че знаех и, че съм знаела през цялото това време>
Цялата история започваше да става странна при положение, че когато се запознахме и двете си мислехме че срещу едната стои човешко момиче. Същото и с другата.
Но вампирите можеха да се видят отдалече или поне от тези, които не бяха хора.Хората просто ги считаха за други хора, не успели да получат своя тен от слънцето на плажа. Жалко за тях.

[Алисън ДиЛорес]

- Трябва да тръгвам - казах бързо и се обърнах.Е, тя явно знаеше,че съм вампир, но и аз знаех ,че е ангел. Стана ми толова неловко и неудобно ,че не я поглежцдах в очите. Нашите фамилии имаха доста кавги,но ние си бяхме приятелки.Само,че вече не се чувствах така.Исках да идем на някое тихо и усамотено място където можехме да си говорим спокойно,без да ни е страх,че накой подслушва.Исках да се махна оттук, слънжето вече изгряваше....Не ,че не мога да се показвам на слънцето, просто ми е малко неприятно.Пък и бях гладна. Какво ли се очакваше от мен да пия.Истинска кръв или да стана вегетариянка, което щеше да е невъзможно.Сигурно Кейтлийн знаеше за това и може би щеше да ми помогне.Тя забеляза червенината в очите ми и без думи разбра за какво си мисля.Ами тя все пак беше ангел...

[Кейтлийн Грейсън]

След като погледнах очите й забелязах онзи цвят, който мразен най-много , придимно защото вампири бяха убили майка ми. Това беше едната причина. Втората - пиеха кръв, а аз припадах само , ако идя кръв. Това беше най-неприятния вкус , ккойто бях опитала някога. Опитах собствената си кръв като дете и повече не го направих. Чудех се как въобще я пият. Може би просто нямаха добър вкус, но акто гледах Алисън имаше вкус за дрехите си. Може би за кръвта беше коренно различно от това как и какво да нисш през ежедневието си.
-Очевидно ще имаш работа- казах аз извднъж, продължавайки да я гледам в очите, но усмивката ми замря напълно. Бях заменила фразата, която първо ми изскочи главата ,, Явно е време за вечеря. Да хапнем в KFC?". В този случай главата ми измисли няколко варианта, които бяха засмяли някого, който първо не беше вампир, второ: не му се пиеше кръв и не стоеше пред ангел. Имах чувството , че расата ми беше известна със слдката си кръв.
Цветът на очите й стана по-наситен, докато тя се опитваше да избегне всевиждащия ми поглед, който въртях насам-натам в опит да хвана нещо едва забележимо, като например леката руменина, която се появи върху бузите й и уголемяващите сие кучешки зъби.
-Знаеш ли, може да се видим после? -попоитах изведнъж и направих кратка назад, саякаш да се застраховам , ако й стане нещо и ме нападне. Нищо не зсе знаеше, а аз не бях експерт по ,,Особености на расите и как да се предпазим от тях". Отново глупост на главата ми.Извърнах се и тръгнах нанякъде.

[Дориан Рейд]

Нямаше нищо по-хубаво за Дориан от самотните разходки из Виена. Те му предоставяха всичко, от което се нуждаеше - почивка и време за размисли. А и времето бе любимото му - мрачно и дъждовно, на пук на летните дни. Дъждът бе спасението му и го даряваше с повече вдъхновение, отколкото каквото и да било друго. Облякъл дълго сиво манто, държащ големия си чадър, Дориан не само по дух, но и по визия се вписваше в обстановката на града.
Дъждът бе започнал да вали силно и изведнъж, ала младият мъж бе наясно с прогнозата, така че се бе подготвил. Е, явно не всички бяха като него. Пред очите му някакво момиче, облечено по-скоро като за разходка в топъл летен следобед, притичваше от навес на навес и от дърво на дърво, опитвайки се да се запази поне малко суха. Неуспешно, разбира се.
Дориан се приближи до момичето и й предложи чадъра си.

[Лиса Брейди]

Лиса беше облечена в къса черна рокля с гол гръб.Понеже нямаше доверие напрогнозата за времето се беше облякла както винаги.Тя Обичаше разходкитев центъра на Виена,но в същия момент , в който си го помисли зваля дъжд .Високите и токчета не бяха предназначени за джапане в локви.Опитвайки се да се запази поне от части суха Лис тичаше от навес на навес .Опитите и се оказаха напразни , на всичкоо отгоре момичето се спъна ипадна.Не сигурна тя се изправи забеляза в една отсрещна витрина ,че къдравата и попринцип красива коса е отвратително рошава и подгизнала.Продължавайки с горда походка ,но вече притеснена тя забеляза мъж ,който явно имаше доверие на прогнозата и носеше чадър.За изненда на Лиса той се приближи и предложи учтиво чадъра си.Тя без да се замисля за колко ли луда я смята мъжът го погледна в очите и каза :
-Ъмм.. благодаря .казвам се Лиса .

[Дориан Рейд]

Момичето явно не му мисли много преди да се съгласи. Тя благодари на отзивчивия мъж и се представи. Дориан й се усмихна и й подаде чадъра си.
- Приятно ми е, Лиса, аз съм Дориан. В каква посока сте ?
Не че на младият мъж му бе неприятно да върви под дъжда, напротив. Дориан обожаваше да чувства водата, стичаща се по него. Понякога хладната прегръдка на дъжда бе винаги приятна за него. Това време означаваше и му даваше много - муза, вдъхновение, време за размисъл, понякога и за тъга ...
И въпреки че нямаше нищо против да се поизмокри малко, този път сякаш предпочиташе да остане сух. Не бе задължително, но бе желателно.

[Sponsored content]