2002 година, Англия

[Изабел Монтагю]

Това ще да беше последната година свобода на Изабел, преди да бъде вербувана от местен сводник като компаньонка. Последната година, в която се разхождаше съвсем свободно по лондонските улици без да й пука какво може да я чака зад ъгъла. Отново бе избягала от вкъщи и тази ранна утрин й се струваше прекрасна и дрогирана до мозъка на всяка нейна кост. Нима не бе прекрасно да не чувстваш нещата съвсем правилно? О, чувството я зашеметяваше и я оставяше напълно удовлетворена от живота поне във въпросните моменти, лишени от чистия й разсъдък, който и без това липсваше.
Може би сега трябваше да е на не повече от 11-12 години, но за разлика от братята си и всички останали деца в училище бе израстнала доста по- бързо и бе стигнала до пропорциите на една средностатистическа седемнадесет годишна дама с леки отклонения в способностите, както ги наричаше мама. Постоянно й повтаряха, че нормалните деца определено не можеха да контролират водата във всяко едно нейно състояние и въобще не бе нормално. Ако Бог искал хората да имат всичко на готово щял да даде и на останалите такава способност, обаче това не било така и Изи трябвало да се въздържа напълно от използването на хидрокинезата си. Хич не й пукаше вече какво казваат! Можеше с чиста съвест да тегли майната на всички тези глупости и да си живее живота както само тя си знаеше.
Вървеше бавно по една тъммна улица, чиите тротоари бяха така мръсни и гнусно изглеждащи с гадната кал, че караха нашата героиня с отвращение да страни от тази киша. За нейно най- голямо облекчение скоро излезе на големия булевард, който в четири часа сутринта, колкото бе часа всъщност, бе изключително пуст. Това някак си се хареса на Изи и я накара да затанцупа по паважа, тананикайки си някаква напълно безмислена мелодия, съставена от няколко, които бе чула по- рано в дискотеката. Вдигна ръце над главата си и се завъртя напълно щастлива, смеейки се на самата себе си.

[Сам Бейкъс]

- Дръжте го! - провикна се единият от мъжете, с пулсираща вена на врата и толкова червено лице, сякаш някой бе сложил вместо глава му знак "СТОП"...
... За да видим как започна всичко, нека се върнем няколко часа назад. Всъщност дори те няма да ни стигнат, а винаги ще искаме да разберем защо нещо е станало така... все пак ще се отегчите да ви разказвам началото на света, как един динозавър не убил друг и т.н и т.н. Та, нека се върнем до началото на тази хубава вечер... Е, ако под хубаво разбирате мръсни кални улици, облачно и хладно време и въздух, пропит с мириса на дим от заводите и мириса на близката реката, преминаваща през това място, в което лицемерието винаги беше на мода. На Сам му беше скучно, а и беше в "онези" настроение, в които посрещаше с отворени обятия алкохола, наркотиците и всякакви идиотщини, само и само да се случи нещо по-различно в това сиво ежедневие.
Клуб "Dirty Spot" винаги бе идеалното място за по-свободните души като на Бейкъс. Още щом влезе вътре вече бе решил какво да прави. С ръце в джобовете и спокойно изражение той се отправи към бара, където си поръча джин с тоник, бърбън, и бутилка текила. Барманката му бе длъжница, но това не означаваше, че хладното й държание нямаше да е подготвено специално за него. Започна да пие, в компанията на жената до него, която по всичко и личеше, че час по-скоро искаше да го заведе в тоалетните, а после внезапно да го одруса откъм пари, разкривайки, че е проститутка.Момчето не й обърна внимание, а се запъти към отдалечения край на заведението. Там, зад прогнилата и подозрително мръсна врата имаше помещение, където бяха наредени маси за покер. Сам се включи в едната и започна да играе. През повечето време печелеше, като от време на време допускаше да загуби, иначе играчите срещу него щяха да станат подозрителни. Така няколко часа изтекоха под ръководството на алкохола, хубави жени и карти... докато главата на Сам не се замая повечко и без да иска изпусна картите от ръкавите си.
- Хванете нещастника! - изкрещя втори, а трети вече вадеше оръжие, наричайки Сам с всякакви цветисти епитети. От суматохата главата на Сам се проясни, заради нахлулия адреналин. Момчето обърна масата, препречвайки пътя им към желаната цел и хукна през клуба. Там бодигардовете се опитаха да го спрат, но годините прекарани на улицата му се отблагодарих помагайки му да се измъкне. За съжаление още нищо не бе свършило и той продължаваше да бъде подгонената плячка, следвана от дебелаците и пропадналите шопари за мъст. Олюлявайки се успя да се скрие в един вход. Смеейки се, той тръгна към булеварда, където се сблъска с едно момиче. Момчето политна и падна на земята. Потърка челото си с ръка там, където имаше пряк и доста неприятен контакт с непознатата. Погледна я свъсено, но в следващия миг се разсмя истерично, не можейки да се спре...

[Изабел Монтагю]

Може би смешното в случая бе нескопосаното й залитане, което се състоеше от разперване на ръце и вдигане на десен крак. Наведе се заплашително напред, размаха с ръце забързано. Тъкмо реши, че е запазила някакво прилично равновесие, когато БАМ! Тупна по дупе пред, също падналия, мъж пред себе си. Изписка някак жално, когато дупето й цопна в калната рокля зад нея. Пльокващия звук се оказа прекалено силен и смешен, за да остане незабелязан и от своя страна предизвика поредния порив на смях в непознатия и Изи, чията бяла рокля вече не бе толкова бяла. Избухна в неодържим кикот само при мисълта за позата, в която бе паднала и колко комично бе станало това. Вече си представяше как би се развикала майка й на детинското й поведение:
"Млада госпожице, бялата ти ленена рокля трябваше да остане бяла, а не да приеме цвета на изгнило цвете!"
Всички тези изтънчени, пропити с прекалено много обноски я забавляваха неимоверно много, предизвиквайки съжалението й към коренячката англичанка- госпожа Монтагю. Нима можеше да има по- спретната и стриктна жена от нея? И кой нормален би харесал такава жена, която подивяваше при вида и на най- малката нередност във визията на всичко. Баща й, господин Монтагю, явно бе бил пиян, когато се е женил за тази сухарка. Определено не отиваше на приключенска душа като него да се влачи с тази изтупана потомка на някогашен лорд, притежавал цяла провинция.
Забавлението й премина бързо, което бе знак, че ефекта от лекия наркотик, който бе приела вече отминаваше и щеше да я остави в предишното й мрачно настроение. Това не беше добре! Искаше още, искаше още и още, и още! На лицето й се появи лудешка усмивка, с която се приближи към непознатия, паднал срещу нея. Обкрачи го и почти се настани върху него, хващайки горната му дреха с нежните си бледи пръсти.
- Имаш ли? Кажи ми, че имаш. Така ще ме зарадваш! - изкикоти се отново Изи, изпаднала в едно от онези свои странни състояния, в които си мислеше, че всеки притежаваше това, което й е нужно.

[Сам Бейкъс]

Сам се смееше, легнал на мръсната улица, докато устата го заболя. Смехът му, придружен с този на момичето огласяше небето, което бе покрито със сиви облаци, заплашващи да излеят не само силен порой върху тях, ако скоро не престанеха да вдигат врява до небесата.
Изобщо не му пукайки, Бейкъс се отпусна.
"Какво пък, затова има пералня или магазини със зле охранителна система." - веднага му мина през ума оправдание за действията си. Често обичаше да го прави, така той си намира причина и не се чувства виновен за нищо... Дори когато непознатата пред него го попита дали има дрога. В началото я гледаше все още замаян от почти отминалото сладко и прекрасно действие на алкохола. Той се надигна, подпирайки се на ръце и я изгледа с безизразно изражение.
После се пресегна към един вътрешен джоб на якето си и извади... портмонето си.
- Да речем, че имам и днес съм в настроение да те зарадвам, но... - започна да говори той, прехвърляйки в пръстите си парчето сгъната кожа, наблюдавайки го внезапно с особен интерес, замислен какво ли е той да е на нейно място, чакайки най-сетне да престане с глупавото си бръщолевене. Стана му забавно, но изражението му, променило се от безразлично към леко повдигнати вежди и едва доловима усмивка, не се смени и с едно мръдване на мускулче. - ... с какво можеш ти да ме зарадваш. Все пак си знам работата и намирам хубава стока, а тя не е евтина. - знаеше, че в този момент говори като някой пропаднал сериен изнасилвач, но пък... жените си бяха красиви създания, хора и т.н, но си оставаха жени, а... точно в момента една от тях седеше в скута му, обкрачила го и хванала го за ризата под разтвореното яке. Той прибра портмонето си и зачака с искрено любопитство какво ще направи създанието срещу него. Макар, че бе легнал, очакваше всичко, знаейки, че наркоманите са непредвидими.
"Или, не чак толкова..."
- Е, ще можеш ли да дадеш нещо в замяна?

[Изабел Монтагю]

Може би още в този ден, Изабел бе готова за професията на продажна уличница, каквато щеше да стане след година. Усещаше един трепет в корема си, известяващ вълнението й, докато решаваше дали е редно да го направи или не. Може би трябваше да откаже, да се изправи и да си продължи по пътя, ала в момента няколкото грама щастие й бяха толкова нужни, че просто не можеше да си позволи да си тръгне. Трябваха й няколко секунди, за да се навие напълно на идеята си и да я осъществи. Замисленото изражение от лицето й ичена в мига, в който усмивката й разцъфтя като подранило пролетно цвете. Въздъхна и поклати глава невярваща, че ще направи това.
- Готова съм да продам себе си поне за една доза.- прошепна му Изабел.- Ще направя каквото искаш по колкото пъти поискаш.
Задръжките й сякаш бяха ичезнали напълно, а онова доста модерно за майка й, чувство за свян съвсем бе притъпено и също така изченало. По лицето й пробяга намек за мръснишки замисъл, който едва ли бе убенал на Сам. Той можеше да забележи с какво желание бе готова да извърши запащането и че в момента въобще не й пукаше, колкото и да й се бе приискало да остане прилична. В главата й вече се завъртяха няколко идеи, но Изи изчака реакцията на своя ангел спасител, носещ й от щастието на прах. Вгледа се в блуждаещите му очи с топъл цвят и обаятелен поглед, които я караха да се навива все повече на идеята си да му достави почти същото удоволствие, което би й доставил той, ако я дареше с дрогата.
Натисна таза си надолу, притискайки слабини в неговите. Отърка се по особено мръснишки начин в него и измърка в ухото му. Ръцете й се пуснаха по гърдите му и се обвиха около врата му. Отдалечи се и му намигна заговорнически.

[Сам Бейкъс]

Честно казано, остана предоволен от получения отговор. И не само от него. Момичето изкусно се отъркваше като котка в него, което наистина го възбуди. Той прокара пръсти по меката й коса, след това по врата й. Внезапно я хвана за раменете й я дръпна към себе си, като заедно с нея легна на улицата, притискайки устните си към нея. Не бе гръба целувката, но беше настоятелна. Пръстите му продължиха разследването си като обходиха кръста й. Беше толкова слаба и така изваяна, че можеше без угризения да го направи още тук сега,... а защо пък не. Ръцете му се върнаха на лицето й и го отлепиха от неговото. Вдигна я със себе си и въпреки, че усети леко съпротивление, тя стоеше мирно в ръцете му. Тръгна бързо по улиците, целувайки я, докато накрая не намери това, което търсеше - задънена и тъмна уличка. Дяволити пламъчета заиграха в очите му, а доволна усмивка се изрисува на лицето му. Лепна й още една целувка и влезе в един тъмен вход.
- Така, слънчице, тук е мястото. - прошепна и тихо и я пусна.
Всичко бе тъмно и въпреки това, че слънцето скоро щеше да изгрее, вътре бе мрачно като в полунощ в дебрите на някоя гора.
- Ако толкова си искаш дрогата, ще трябва да облечеш нещо по-секси и да дойдеш с мене до едно място. - започна да й говори на ухото.
Във всеки случай, искаше да я вкуси възможно най-бързо, но каква по-добра възможност да си отмъсти на един от клиентите си, който бе фрашкан с пари, а не му даде дължимото за стоката. Плана бе просто идеален и ако проработеше, щеше да си върне в пъти парите, а после... можеше и да се позабавлява...

[Изабел Монтагю]

Изабел се извърна към него, поглеждайки го с периферното си зрение. Някак си цялата ситуация й харесваше, възбуждаше я самата мисъл, че непознатия, обещал й щастие на прах, доминираше така над нея. Осъзнаваше, че може да си изпати съвсем реално и по доста гаден начин от тая работа, обаче хич не й пукаше. Може би самият факт, че беше забранено и крайно неприемливо я караше да се съгласява с предложенията на домакина си. Подсмихна се, кимайки с глава одобрително.
Замисли се над думите му за секунди и осъзна нещо. Тя нямаше дрехи, просто не разполагаше с други, освен с калните, с които беше, а бялата й рокля определено не приличаше на нищо. Може би чисти бяха останали единствено късите панталонки, които носеше за всеки случай под горната си дреха. След още миг размишления изцъка неодобрително с език и се обърна изцяло към Сам. Обви ръце около врата му, а след това бавно ги спусна по гърдите и корема му.
- Но аз нямам други дрехи, но си мислех... може би ще ти харесам повече без дрехи, или пък с разкъсани, сякаш съм била лошо наказано момиче.- изкикоти се Изи, погледна го въпросително. Може би щеше да му хареса доста повече така.

[Sponsored content]