Re: Starbucks - Vienna

[Alex McNamara]

Алекс влезе в кафето и се запъти към бара.Трябваше и кафе.Студено.До сега беше тичала като рис и беше много жадна.
- Добър ден какво ще желаете ?
- Голямо лате с карамел - каза задъхано тя.
- Отидете в края на бара.След минута ще го получите.
Докато изчакваше кафето Алекс се загледа във вратата.Влезе един...доста красив мъж и отиде да поръча.След като и подадоха кафето тя се обърна и се блъсна в нещо.Това беше той.
- Извинете,днес не ми е ден - смутено прошепна тя със своя британски акцент.Как можеше да се случи точно на нея...
- Няма проблем - усмихна се той и подаде ръката си - Марк Хелграйнд - беше американец.
Алекс подаде ръката си на свой ред :
- Алекс МакНамара,от къде сте ?
- Сиатъл - каза той и продължаваше да се усмихва - ами вие ? Не вярвам да сте от тук. - и той беше разбрал от къде е тя.
- Англия,Манчестър.
- Прекрасно местенце...сама ли сте ?
Алекс се учуди...
- Да,защо...?
- Аз също.Искате ли да изпием по кафе заедно ?
- Би било прекрасно - каза Алекс и се запъти към една маса до прозореца.

[Mark Hellgrind]

Влязох в кафето и отидох да поръчам.
- Добър ден,за вас ?
- Едно еспресо.
- Преминете в другата част на бара,там ще вземете кафето си.
- Благодаря.
А в другата част на бара стоеше едно доста симпатично момиче.Когато стигнах до нея и точно мислех да я заговоря тя се обърна и изля цялото си лате върху мен.
- Извинете,днес не ми е ден - каза тихо тя.Звучеше като шепот...
- Няма проблем - казах весело аз и усмихнах,с малката разлика,че този път усмивката беше истинска. - Марк Хелграйнд - подадох ръката си.
- Алекс МакНамара,от къде сте ?
Сиатъл,ами вие ? Не вярвам да сте от тук.
- Англия,Манчестър.
- Прекрасно местенце...сама ли сте ?
Като че ли тя се учуди...
- Да,защо...?
- Аз също.Искате ли да изпием по кафе заедно ?
- Би било прекрасно - каза тя и се запъти към прозореца.
Свалих изцапаното си яке и отидох до бара.До колкото бях видял тя ме беше заляла с лате.
- Едно голямо лате – чисто.
Отново отидох в другата част на бара и взех латето и’.След това отидох на масата където тя беше седнала.Подадох и’ латето.
- Благодаря.
- Няма защо – казах и се усмихнах отново.
- Е,господине,с какво се занимавате ?
- Моля те,наричай ме Марк.Доктор съм.Дойдох тук преди седмица.
- Щом е така казвай по име и на мен – каза вече с нормално висок глас и се усмихна за първи път от както се блъсна в мен.
- Прекрасно – усмихнах се за пореден път.Отново истински. – Сега е твой ред да говориш.Разкажи ми за себе си !
- И аз съм тук от скоро...занимавам се с музика и фотография,но сякаш групата ми се разпадна...и смятам да започна да уча тук.
- Какво искаш да учиш ?
- Фотография предполагам...
- Може ли един въпрос ?
- Да,разбира се.
- Забрави да споменеш на колко години си... – казах и се засмях леко.
- Хаха,да.На двадесет и една съм...и в реда на мисли ти също не си споменавал нищо по този въпрос. – тя също се засмя.
- На 32 съм.

[Alex McNamara]

Той се приближи към мен с лате в ръка :
- Благодаря.
- Няма защо - каза той и се усмихна за хиляден път.
- Е,господине,с какво се занимавате ?
- Моля те,наричай ме Марк.Доктор съм.Дойдох тук преди седмица.
- Щом е така казвай по име и на мен – казах аз и пуснах една от редките си усмивки.
- Прекрасно.Сега е твой ред да говориш.Разкажи ми за себе си !
- И аз съм тук от скоро...занимавам се с музика и фотография,но сякаш групата ми се разпадна...и смятам да започна да уча тук.
- Какво искаш да учиш ?
- Фотография предполагам...
- Може ли един въпрос ?
- Да,разбира се.
- Забрави да споменеш на колко години си... – каза той през смях.
- Хаха,да.На двадесет и една съм...и в реда на мисли ти също не си споменавал нищо по този въпрос. – и аз се засмях.
- На 32 съм.
- О,тогава сигурно си женен..
- В интерес на истината съм разведен.
- О... – малко се шашнах... – имаш ли деца ?
- Хаха,не – каза той и се усмихна.Започваше да ми харесва.
Допихме кафетата си усмихвайки се един на друг.Когато и двамата привършихме той ме попита
- Да те закарам до вас ?
- О,мисля че ще мога да се прибера и сама.
- Хайде де,ще ти се обидя – засмя се той.
- Щом е така....
Излязохме пред кафето и отвън,точно пред него,беше паркирано едно сребристо Порше кабриолет.Защо ли бях сигурна,че е негово.
Той мина пред мен и ми отвори вратата.
- Заповядай.
- Благодаря.
(продължава тук)

[Mark Hellgrind]

- О,тогава сигурно си женен..
- В интерес на истината съм разведен.
- О... – тя отново се шашна – имаш ли деца ?
- Хаха,не – казах аз и се усмихнах.
Привършихме с кафетата.Това момиче ми харесваше много.Реших,че няма да я оставя да си тръгне просто така.
- Да те закарам до вас ?
- О,мисля че ще мога да се прибера и сама.
- Хайде де,ще ти се обидя – засмях се.
- Щом е така....
Излязохме от кафето и аз отключих колата.Отворих и' вратата.
- Заповядай.
- Благодаря.
Тя ми обясни къде живее и аз подкарах натам.

Продължава в темата "Апартамента на Алекс МакНамара."

[Хелена Салвадор]

Доста нелогично време за кафе. Обикновено по това време хората се прибираха по домовете си или ако вече бяха там, то тогава сигурно бяха се настанали пред телевизора с купа пуканки в ръцете и гледаха някой филм, който повтаряха за стотен път и все пак те го гледаха. Колко предсказуеми бяха интересите на съвременното общество. Преди не бе така. Или поне така си мислеше Хел и сигурно сама се заблуждаваше. Е, и все пак тя нито имаше дом, нито харесваше филмите, освен ако не бяха на кино. Да си признае и в живота й отдавна не се бе случавало нещо интересно. В последно време дори започваха да й липсват онези време, които тогава ненавиждаше. А най-много й липсваше, че от подземното царство като че ли бяха забравили за нея. От както бе във Виена, никой не я следил, нито й бе създавал проблеми. Поради липсата на занимание, Дора обикаляше празните улици. Спокойно можеше да влезе в някое нощно заведение, но дори това вече не й бе забавно. Хората там бяха еднакви, а тя се нуждаеше от истинско забавление. Точно тогава се спря пред едно кафене. Беше виждала милиони такива. Влезе и се огледа. Беше към девет-десет часа през нощта, а това заведение все още работеше. Хм, не бе предполага, че може да има и денонощни кафенета, но ето, че откри още нещо интересно за човешкия живот. Жалко, че нямаше с какво да плати. За Бога, дотолкова бе изпаднала, че нямаше пари дори за едно съвсем обикновено кафе. Но дори това не й попречи да се усмихне приветливо на жената, която застана зад касата и я попита какво ще желае.
- Едно капучино. - Докато очакваше поръчката си, Оливия огледа няколко пъти служителката. Бе млада, сигурно на години бе колкото самата нея. Носеше типичната униформа за такива места и определено не се радваше, че трябва да работи през нощта. Сигурно имаше по-хубави планове, но пък нейното нещастие отчасти пораждаше задоволство у Хелена. Щом чашата бе оставена на гишето пред нея, тя погледна изпитателно момичето.
- Може ли да изляза навън? Ще ви платя по-късно, кой знае може да ми се прииска още нещо. - попита с ясен тон, а служителката само и метна с ръка, кимайки в съгласие. Демонката се учуди колко лесно успя да се измъкне този път. И друг се бе опитвала да краде, но никога досега не бе успявала да получи желаното с такава лекота. Ел взе чашата и излезе пред заведението. Облегна се на студената стена, въпреки че отпред имаше наредени три маси с по четири стола и отпи от топлата напитка, когато чу оттекващи стъпки. По звука предположи, че са на жена и погледът й веднага се устреми по посока на шума.

[Карина Деймос]

Карина отдавна не бе излизала из града. Все събираше души, извършваше сделки и натовареното ѝ ежедневие си правеше ужасна шега с нея. Отдавна не бе срещала някой мъж, който да ѝ хване окото, да я заинтригува, та да не го убие след първата нощ.
Дори и сега, когато навън нямаше жива душа, сенките ѝ шептяха, а във въздуха се носеше лепкавата и доловима само за демоните миризма на отчаяние. Беше започнало да ѝ писва да надушва как хората постоянно се предаваха, отказваха се от целите и живота си и оставяха някое чудовище като нея да поемат контрола над тях. Смееше се в лицето на тези жалки същества, които нямаха сили да се преборят с предизвикателствата, но в същото време се радваше, че винаги бе сита откъм души. Дори и сега усещаше огромната сила, която се надигаше в нея - милиони души, които подхранваха способностите ѝ, правеха я непобедима и опасна за всеки, който дръзне да ѝ се изпречи.
Вървеше по един от многобройните пусти тъмни площади на Виена, когато неоновата витрина на Старбъкс накара Карина да обърне поглед към нея и аромата на кафе и канела изпълни дробовете ѝ. Тя въздъхна с наслада и токчетата започнаха да се чуват все по-близо и по-близо до кафенето.
Влезе в помещението и веднага се насочи към касата, където едно неуслужливо и намусено момиче я попита с престорен ентусиазъм какво ще желае.
- Горещо лате с канела, моля. - рече Деймос на перфектен немски и затрака по плота на касата нетърпелива да отпие от горещата напитка и да удави душата си във морето от канела и мляко. Заслуша се и чу нервното дихание на касиерката, тихото ѝ сърчице, кафемашината, маникюра на Деймос по плота, но навън, съвсем близо до витрината се чуваше още един комплект дихание и сърцебиене. Кар обърна поглед натам и се усмихна злостно, когато установи, че компанията, която имаше, бе демон точно като нея.
- Хайде де, малката, колко ще ти отнеме да направиш едно проклето кафе! - Карина скастри момичето зад касата и няколко секунди след това вече държеше горещата пластмасова чаша. Остави няколко банкноти на плота и бързо излезе от кафенето.
- Хелена, скъпа! - рече тя лукаво, вече разпознала една от най-проблемните си клиенти и жертви. - Не сме се виждали откакто те приобщих към моите редици. Май още не си се овладяла напълно, щом не разпознаваш стъпките на Карина Деймос отдалеч.
Тя гледаше студеното, изпълнено с омраза и почуда, лице на Салвадор и се смееше злобно.

[Хелена Салвадор]

- Или пък нямам желание да те разпознавам. - отговори съвсем просто Хелена. Карина вече не я плашеше. Радваше се, че вече не бе оново уплашено момичето, което нямаше как да се защити от нея. Но нямаше желание да се приобщава към нейните редици. Харесваше си единството, макар и неосъзнавайки как все по-често започваше да прилича на своята създателка.
- А какво води Карина Деймос във Виена и то точно тук. Нима вече не се търсят услугите ти? - поклати глава Хелена. Колко обичаше да дразни някой, а да дразни Карина бе като дългоочаквано отмъщение за това, което тя й бе сторила, въпреки че в Дора имаше и част, която копнееше да й благодари, но всичко с времето си. Всъщност никой не бе казал, че един демон можеше да остане без определена цел. Нима наистина не бе възможно хората да бяха се осъзнали и вече да се справяха сами с проблемите, а не да търсят лесен изход от всичко. Е, Хел се съмняваше в това, но пък тайно щеше да ликува, ако в последно време създателката й бе останала без работа и й се бе наложило да се слива с тълпата, надявайки се да намери някоя човешка душа, която да заблуди с лукавите си обещания.
- Да не би хората да се поумняли и вече да не се хващат на малките ти игрички? - продължи Ел, щом не получи отговор и погледна дяволито към Карина. Усещаше как с всяка дума й ставаше все по-забавно да си играе с нервите на демонката, но бе наясно, че щеше да е трудно да я разгневи. Карина бе доста по-опитна от нея, а и от нея се изискаваше такова спокойствие, за да изтърпи несигурността на хората, докато не сключат сделка с нея, така че определено Хелена щеше да я подразни доста преди да разбуди каквото и да било в нея. За момент момичето я изгледа изпитателно, след това отново погледна пред себе си и отпи нова глътка от капучиното си. Хвърли един бърз поглед през прозореца, за да провери дали служителката не я следеше, но веднага си отдъхна, щом забеляза, че тя решаваше нещо, за да уплътни свободното си време и дори не поглеждаше към тях двете.

[Карина Деймос]

- Моля те, не ставай глупава! - възкликна Карина. - Говориш пълни глупости. Точно сега е най-подходящото време за сделки. Когато хората са заринати в дългове и кредити поради кризата, имам чувството, че работя на пълен работен ден. И дори в тези времена на технологии има хора, които знаят точно какво да заровят в малката желязна кутийка на някой кръстопът. Просто обожавам сляпата доверчивост и глупавия оптимизъм на хората, че всичко ще се оправи от само себе си. И когато накрая всичко от само себе си се обърка, идва моят ред да оправя нещата. Тогава - Дея подчерта думата и продъжи. - Тогава съм най-силна.
След това погледът ѝ се спусна по Хелена Салвадор. Не се бе променила много от няколкото века, живеейки жалкия си живот, вместо тялото ѝ отдавна да се бе разложило на дъното на Канале Гранде. Сега изглеждаше по-наперена, самоуверена, не бе толкова наивна, но това се подразбираше, защото никой демон не бе такъв, не се страхуваше да бъде около Карина, присъствието на едно от страшилищата на Ада вече не я караше да потръпва от ужас. Понрави ѝ се. Харесваше ѝ промяната. Започваше да заприличва на самата Карина, което караше Деймос да се усмихне широко, защото осъзнаваше, че това бе най-тежкото наказание. Карина все още си спомняше, как Хелена бе уверена, че щеше да ѝ избяга във Франция, но Деймос беше обещала да я намери. Идеята, че Хелена се превръщаше бавно в жената, която мразеше, някак я измъчваше, а пламъкът в очите ѝ се бореше с все сила да предотврати евентуалната промяна.
- Какво правя във Виена ли? - попита сама себе си Дея след дълго мълчание. - Дойдох да видя малко приятели, Париж ми писна. Не знам как издържа и пет години там. Беше мъчение - идеалния ми италиански имаше френски акцент. Трябваше да се махна там. Добре, че сега всичко е наред.
Карина въздъхна драматично и отпи и горещата напитка.
- А ти какво правиш тук, малката?

[Хелена Салвадор]

- Вземам си кафе. - повдигна рамене Хелена. Беше толкова пасивна в този разговор, че се учудваше да спокойствието си. А веднага след това замисли какво правеше тук. В града бе отдавна... Тази вечер бе тук, защото нямаше къде да отиде и с какво да се разсее, а сега наистина си вземаше кафе. Като "вземам" бе в буквален смисъл. Но едно не й даваше мира. Защо Карина я наричаше "малката"? Нито бе толкова по-малка от нея, говорейки за външния вид, нито се държеше като дете. Вярно, че й бе последовател, но това не означавеше, че ще й бъде като дъщеря.
- И не съм малката. Първо си има име и второ мисля, че нямаме роднинска връзка. - поправи я Дора, щом не издържа на вътрешното си напрежение, а затова й тона й бе по-силен и остър. Явно се усещаше раздразнението й от внезапната поява на демонката, но постепенно Хелена свикваше с нея. Дори на няколко пъти бе готово да се присъедини окончателно сред редиците й, но разбира се това се очакваше от всички. А Хелена мразеше да удовлетворява чуждите очаквания, затова продължаваше да упорства и странеше от всяко същество, което бе член на подземното царство. Е, странеше с някой изключение. На земята се срещаха и такива като нея, които се бореха срещу тиранията на Луцифер и неговите подчинени, бореха се за своята свобода и точно такива индивиди се издигаха в очите й, но не очакваше подобно действие и от Деймос. Тя бе свободна по свой си начин. Имаше правото да върши каквото пожелае, но никога не би изневерила на своите, защото те й бяха дали живот. Имаше разлика между тези, които бяха родени в дълбините на Ада, и тези, които бяха станали жертви на демоничната лукавост.
- Карина, кажи ми откога не сме се срещали? Може би има век или повече. Нали не очакваше, че бих ти простила толкова лесно това, което ми стори? - продължи с по-мек тон Хелена и пристъпи напред към демонката. Искаше да докаже, че е по-сигурна в действията си. Отдавна копнееше за момента, в който ще може да се изправи през своята създателка без да чувства и грам страх и ето, че след толкова години този ден най-сетне бе дошъл.

[Карина Деймос]

Много далеч бе от истината. Карина не знаеше дали Хелена наистина не помнеше последната си среща с Деймос или просто избягваше най-болезнения си спомен и гледаше миналото да не я застигне.
- В грешка си, малката! - тя натърти на обръщението, давайки на Салвадор да разбере, че Карина щеше да вика на когото си иска както си иска и продължи. - Последния път, когато се видяхме, ти трепереше от ужас по средата на Шанз Елизе и гледаше мечтателно към тъмните води на Сена.
Хелена обърна поглед към земята, а споменът вече бе обхванал съзнанието ѝ с огромните си лапи. Карина се засмя весело и отново отпи от кафето си. При всяка глътка тя изпълваше дробовете си със свежата миризма на канела и това караше ума ѝ да се пречисти от всички ненужни мисли и проблеми. Тя само наблюдаваше Салвадор, чиято кожа бе настръхнала от лекия студен повей на вятъра и крачеше около нея.
- Нима не помниш, Хелена? - попита сериозно Деймос. - Нима не помниш как ме молеше да ти отпусна още една година. Още една, през която да се сбогуваш със семейството си, както ѝ с онзи младеж, за когото вече бе сгодена. Нима ти обягва деня, в който тялото ти удари дъното на Сена, а душата ти вече ми принадлежеше?
Хелена все още гледаше към земята, изучавайки фугите между паветата, буклучетата, които се търкаляха безгрижно от лекия вятър. на лицето ѝ нямаше нито един признак на болка, нито една бръчица, породена от усмивка, нямаше емоции. Все едно беше да гледаш лицето на отдавна замръзнала статуя. Карина почти се изненада, когато Хелена вдигна изморените си, безчувствени очи и се взря в буреносните облаци, заключени зад ирисите на Карина.
- Не ми отговори, помниш ли? Разбира се, че помниш. На бас, че молбите ти още кънтят в ушите ти, макар че са изминали вече няколко века.

[Адриана Коул]

От идването си в градът Ади имаше доста обаждания от приятели, които искаха да се срещнат с нея. Един от тях беше и Джейсън, който тя много уважаваше и вонаги му се доверяваше закаквото и да било. Познаваше едва от годино, но изпитваше някакви чувства към него освен приятелски и в приятелството им наистина имаше голямо доверие, което в валшивите приятели на АДи теудно или по-точно изобщо не се намираше. В мисълта си че Ади отново ще го види сърцето и започваше да тупти учестено и постоянно да сеусмихва.
Бяха се разбрали да се чакат в Starbucks-Vienna сутринта в 10:30. Адриана облече една тениска, къси панталонки и сандали. Остави малката Али за пореден път при младата детегледачка и ги дари с по две мили целувки. Излезе като си взе телефона и портмонето и се запъти към кафенето. Вървейки по улицата отново си спомняше за моментите си с Джейсън. След малко видя голямата табела и се запъти към стъклената идеално изчистена врата. Бутна я и влезе в кафенето като започна да се оглежда вървейки към една маса до прозореца. Не видя Джейс за това реши да го изчака на тази маса. Сервитьорката дойде да вземе поръчката на момичето. Тя поръча едно кафе и търпеливо гледаше през прозореца из многото хора да види и лицето на приятеля си.

[Джейсън Милър]

Джейс както винаги се мотаеше безцелно по улиците.Но този път отиваше да се срещне със скъпата сеприятелка Адри. Много му се дразнеше че все така я наричаше.А детенцето и колко беше мило и сладко.Естествено вкръвта му беше да се шегува с нея. Но все пак я познаваше от доста време и по някакъв начин я обичаше.Тя обаче беше човек и това беше най големия проблем на Джейс.
Следващия миг той я помириса и усмивка озари лицето му:
-Как си Адрииии
Той я гушна и попита:
-А къде е сладура,безотговорна майка такава-подкачи я той

[Адриана Коул]

Пиейки от кафето си и зяпайки през прозореца Адриана чу гласът на Джейсън. Усмихна се и се изправи като го прегърна. Усети ароматът му на мъжки парфюм идваш от ризата му и от вратът му и се усмихна някак си самодоволно. Пое въздухът, който беше изпълнен с мъжки парфюм и притвори очи като след малко се изправи и се усмихна сядайки отново на стола до масата. Джейсън също седна и както винаги първи той започна да говори. Адриана сес асмя, когато той я нарече Адри. Единствено той я наричаше така, но тя нямаше нищо против.
- Ей аз безотговорна моля!- каза и го погледна учудено като се засмя. не я взе със себе си, защото ако беше тук едва ли от нея двамата щяха да си кажат нещо. тя постоянно ги занимаваше с нейните си бебешки неща.
- Оставих я при детегледачката да я гледа!- каза усмихнато и го огледа внимателно.

[Джейсън Милър]

След като Адри реши да му се метне на врата нищо че можеше да я нарани,той де ухили и каза :
-Оооо да изобщо не си безотговорна! Бавачката емного отговорно нещо-започна да я базика Джейс
След дългото му отсъствие той съвсем беше забравил какво е да общуваш с чове.
-Липсваше ми мъник-ухили се и съвсем леко я перна с юмрук.
Толкова време не я беше виждал.Той дори заради нея се върна.Сякаш отвътре изпитваше някаква празнина.
-Е,как върви живота хлапе-попита я

[Адриана Коул]

Ади се почувства малко виновна че е е оставила Али с онова младо момиче и се замисли какво ли може да правят сега. Според нея жеата, която гледаше Али беше наистина отговорна. Поне така изглеждаше.
Когато Джейс каза, Ади му е липсвала се усмихна и се почувства нужна. Поне някой мислеше за нея. Дори се интересуваше от живота и. тя се усмихна щастливо и се засмя когато я нарече мъник и хлапе.
- Аз малка ли съм бе Джейсън!- каза и го удари леко по рамото като отново му е усмихна.- Повярвай ми и ти на мен мноого. Нямаше койа да ми казва как да постъпвам и дали правя правилно нещата. Нямаше на кой да се доверявам цели две години. Но сега си тук!- каза и го загледа в очите и си спомняше всичко. Когато той бе до нея и и помогна да отгледа Ади и всички други гладни ситуации на Ади, от които е излизала единствено с помоща на Джейсън.
- За сега много добре!- каза щастливо и реши да се позаинтересува малко и от неговия живот.- При тебе ка е! Имаме ли си приятелка, деца?- каза леко шеговито и го погледна въпросително с усмивка.

[Sponsored content]