1843 година, град Бангор, Уелс

[Ивайло Смирнов]

Бангор може би бе само една от спирките на нашия герой. Като се имаше предвид, че крайната му цел бе Дъблин, а до там имаше изключително много път и километри, които щяха да му излязат през носа, щеше да прекаа повече време в този град, запасявайки се със сила и провизии за дългото пътуване. Бе сигурен, че едва ли това щеше да е последната му междинна спирка, но може би скоро нямаше да стигне до друг град и не беше зле да си намери подслон за няколко дни.
Беше късно вечерта, в една прекалено зимна нощ. Пътя бе трудно проходим и на много скиталци като него се налагаше да спират посред заснежените пътеки и да пренощуват там, сгушени в палтата си с надеждата да не замръзнат през нощта, застигнати от безмилостна смърт. Много от тях просто не се събуждаха, а други имаха късмета да бъдат намерени преди да са умрели, сковани в студените ледове на Уелската зима, сдобила се с прекалено много остър и прекалено неприяно студен вятър. Малките селца и градове се криеха в котловините и равнините, сгушени в собствените си бели, пъхкави и снежни палта, а къщите по цели дни и нощи не спираха да пушат със своите комини, образувайки, подобна на мъгла, димна завеса над покривите. Гледката можеше да се окаже толкова красива, колкото и неприятна, но тази вечер за един мъж тя бе сравнително приветлива.
Ивайло Смирнов бе издръжлив и изобретателен демон и зооморф с руски корени. Бе изкован като желязо в студените сибирски владения, които го бяха научили да се справя с всякакви тежки условия на тази земя. Притежаваше силно, мускулесто тяло, обгърнато в дебел кожух, направен от кожата на норки. Тук- там имаше кръпки, но те сякаш изглеждаха точно на мястото си, карайки собственика му да изглежда някак древен и същевремено потаен. Русата му коса бе оформена в небражна прическа, личеше колко време е имал Ивайло за нея и колко коварен можеше да бъде вятъра, но нима това не бе чара му?
Някъде далеч, може би километър преди града се чу силен тътен. Мощния животински рев извести нечия поява, грандиозна поява, но може би единствено за заснежените поля и няколко крайни къщи. ТОР-а, както го наричаше Смирнов се приземи тежко и изрева още веднъж. Беше чудновато същество. Приличаше на бизон, но по някаква ирония на съдбата бе летящ бизон, макар липсата на крила. Дебелата му козина, която не бе съвсем на място, играеше ролята на идеално средсво врещу студа, когато не ти се намира нищо, с което да се сгрееш. Може би тя го правеше да изглежда толкова мощен и огромен. Ивайло се спусна от гърба му и тупна в снега, без малко да изгуби равновесие. Успял да се задържи на краката си, хвана здраво няколко от огромните косъма козина на ТОР-а и го поведе към града, величествено закрачил.
Имаше странно, необикновено излъчване на другоземец, непознато на местните народи, а домашния му любимец привличаше още повече внимание. Оказа се напълно лесно да заблуди неуките хора с думите, че е слабо разпространено животно по родната му земя. Толкова лесно бе да ги убедиш във всякакви небивалици.

[Елизабет Морган]

По това време на живота ми се останових в една уютна къща в град Бангор, Уелс. Къщата не бе много голяма , но за разлика от това го компенсираха уюта и топлината, които излъчваше. Къщата се състоеше от един голям хол , в средата на който имаше камина, а от нея се чуваха звуците на горящите дръвчета в огъня. Разполагаше също с две спални като едната беше за гости , не много голяма кухня и баня. Точно сега аз седях седнала до прозореца в хола и се наслаждавах на пукащите звуци идващи от камината. Всичко навън изглеждаше много красиво , особено сега през зимата. Не обичах това време от годината , караше ме да се чувствам някак странно и подтискащо, но това не ми пречеше да се наслаждавам на снега , който валеше.

П.П. Извинявай, че пиша чак сега (:

[Ивайло Смирнов]

Оставащия километър път до селото бе извървян с мъка. Вятърът бе достатъчно нагъл, за да издухва всички гадни снежинки в лицето на Ивайло, който имаше смътното чувство, че се върти в кръг и никога няма да стигне до някоя от къщите, които винаги изглеждаха толкова далеч, че убиваха всичките му надежди да успее да стигне до тях и да намери убежище- просто покрив над главата, малко храна и постелка на земята, върху която да отпусне глава и да остави тялото си да отпочине малко. Не искаше да му се налага да използва отново онези хранителни отвари, които му бе предоставила Миранда при последната им среща. Знаеше, че вешицата не го обичаше толкова много, че да не се изкуши да сложи в някоя от стъклениците капка отвара на живата смърт и да му види сметката без време. Миранда хич не си поплюваше да трови клиентите си и да се сбогува с доста от тях, позволили си да прекрачат някоя от невидимите граници, съществуващи в нейния малък свят по средата на нищото... някъде между света на демоните и света на хората.
За някакъв късмет обаче, още не се бе отровил. Може би все още й бе достатъчно приятен, че да не съкрати жалкото му съществуване с някой и друг век, който следователно да му коства вечността, ако не друго. Другият вариант, който не го устройваше толкова бе възможността още да не е стигнал до отровната стъкленица и тя да го очакваше някъде там при останалите десет.
Откъсна се от хаотичните си мисли, когато пристигна до първата къща. Осъзна, че от тук нататък не можеше да продължи с домашният си любимец. Идеята да го направи бе взривоопасна. Не му се искаше да го подгонят простосмъртни с вили и горящи факли, случайно провъзгласили го за магьосник в най- добрият случай. На Смирнов просто не му се умираше и това си беше. Имаше единственото желание да си почине. Извърна се към огромната топка козина, ама наистина огромната и въздъхна. Повдигна малко дълбоката си качулка, за да може животното да се вгледа в очите му. Прошепна нещо разбираемо май само за него си, език, който отдавна не бе използван на земята, толкова мъртъв, че едва ли някой дори знаеше, че е съществувал някога. Думите му достигнаха до слуха на огромното му превозно средство и то се отдръпна назад, отдалечавайки се към близкото понижение на земята, скривайки се от очите на стопанина си.
Ивайло остана още малко време така, докато не се извърна, продължавайки по пътя си. Нощта бе тиха, а улицата, по която вървеше къде- къде по- лесно, отколкото по непочистените пътеки, бе напълно безлюдна. Много от къщите бяха напълно заспали, единствените светлини, които озариха зрението му бяха на къща чак след няколко пресечки. Покачи се по няколкото стъпала до вратата. Ръката му се повдигна и почука три пъти на вратата, както подобаваше. Свали качулката на кожуха си напълно, откривайки бледото си лице.
- Моля Ви, отворете, търся просо къде да пренощувам, готов съм да платя.- провикна се руснакът.
Знаеше, че всичко се върти около парите и бе готов да си плати дори със злато, ако се наложеше.

[Елизабет Морган]

Продължавах да седя на прозореца , гледайки навън. Светлините на къщите бяха огаснали , мрак бе обгърнал всичко наоколо. Бях взела една дебела , стара книга с разкази. Обичах да чета , а сега бе идеалния момент , в който и без това нямах друго занимание. Започнах книгата отдавна , но сега реших да я дочета , като вече я бях преполовила. Седейки до прозореца докато четях , чух някой да почуква на вратата , молейки се за място, където да пренощува. Бързо оставих книгата до прозореца и станах от мястото , където бях седнала. С вампирска скорост стигнах до вратата. Отворих я , а пред мен седеше висок мъж, със руса коса,пребледняло лице, светли очи и добро телесложение.
- Влизай. - поканих го в къщи и се усмихнах.
- Настанявай се удобно. - приканих мъжа и затворих вратата след него.
Тръгнах към кухнята , за да му приготвя нещо топло за пиене.
Изглежда беше преживял дълга нощ навън , борейки се с жестокия силен вятър и снега, който падаше на големи парцали. Явно бе видял, че единствено в моята къща свети. Върнах се в стаята , носейки в ръцете си гореща напитка.
- Заповядай. За да се стоплиш. - подадох му чашата , а той я пое в ръцете си.
Аз от своя страна седнах на дивана, който беше точно срещу камината и го погледнах приканвайки го при себе си.

[Sponsored content]