Акапулко - юни, 2007 година

[Лиам Блейс]

Аз казвам - нека бъде лято, а природата го изпълнява. И днес температурите ще достигнат 31-32 градуса. Така, че за почитателите на прохладните дни и сенчести места, по-добре си стойте в къщи... А за останалите... - Лиам спря радиото, опитвайки се да се съсредоточи върху книгата, която си бе взел да чете докато е на плажа. Той сам усещаше колко високи са температурите днес и без някой костюмар да му го съобщава, а самият му говор допълнително изнервяше чернокоското. Нервната му система никога не бе била способна да се справи с изсушаващата жега, която сега бе навсякъде около него. А фактът, че навсякъде тичаха деца с огромни пояси, пръскайки пясък върху уж съхнещото тяло на чернокоското, го изнеряваше допълнително. В моментът, в който решеше да си вземе сандвич, той се оказваше пълен с пясък. Да пие кафе - пълно с пясък. Да се намаже с плажно масло - отново пълно с пясък. А когато едно хлапе реши да си изтърси краката точно пред лицето му - самият Лиам стана в пясък. Решил, че е понесъл достатъчно терор от днешната младеж, Ли събра нещата си в малка, сива раница и се запъти към близкото барче, сигурен че една студена бира ще оправи нещата. Макар, че в момента всичко, което бе без пясък в него се струваше като благословия на чернокоското.
Той прекара език през зъбите си, усещайки как малките прашинки скърцат под натиска им, издавайки онзи неприятен, хрупащ звук. Прекара пръсти през раменете си, уж изтупвайки се, но болката, която мина през тялото му, направо го скова. Очевидно трябваше да прекара по-малко време в легнало положение, но пък книгата му се бе оказала изненадващо интересна. Но всичко си имаше последствия и Лиам много добре осъзна това. За това сега му се налагаше да се разхожда като варено ракообразно, страдащо от кожно заболяване. Бе сигурен, че до довечера ще съжалява за решението си да посети плажа днес.
И тъкмо, когато се намираше на няколко метра от желаното барче, което в лавината от деца му се струваше като мираж в пустиня, Лиам помете някой със себе си, препъвайки се в краката му. Двамата се строполиха върху нагорещения пясък, който подейства като сол в раната на Лиам, дращейки раменете му. И като че ли това не му бе достатъчно, а главата му се стовари върху висок, мокър детски замък. Точно пред очите му падна шарено знаменце, което до преди малко гордо се бе вяло от една от кулите, а ушите му не пропуснаха да доловят детският писък, а след това и плач.
Ли извърна поглед към девойката, усещайки се че трябва да махне ръката си от шията й, а и половината част от тялото си, което я затискаше - буквално.

[Карина Деймос]

Акапулко.
Карина вървеше по плажа, облечена в най-обикновен черен бански и едно весело парео, което сякаш внасяше малко развлечение в иначе противния ден. Слънцето изгаряше тънката кожа на демонката, а нагорещения пясък правеше невъзможно ходенето без обувки. Блестеше в очите ѝ и макар че тя носеше слънчеви очила, лъчите му все пак достигаха до зеницата ѝ и затъмняваха всичко пред нея. На няколко пъти се сблъска с хора, които започнаха да ѝ опяват на испански как не си гледа в краката и колко агресивно се държи, ако случайно пресече нечии път. В такива моменти наистина искаше да не знае испански. Искаше да си мисли, че летуващите не я ругаеха, а просто я питаха дали е добре, но така или иначе тонът им щеше да ги издаде.
Поне стотина деца минаваха пред краката ѝ, пръскаха я с пясък, смееха се, викаха и я мокреха с кофичките си, пълни със солена вода.
'Малки плъхове такива. Противни малки плъхове. Колко ли ще им хареса в Ада?!' мислеше си тя, докато за пореден път си спестяваше ругатните по адрес на малките вредители. Усещаше, че дори в банския си имаше пясък, защото наистина имаше пясък - навсякъде. Беше толкова неудобно. Карина продължаваше да съжаляваше, че бе излязла сега. Летният сезон тъкмо бе започнал и хората бързаха да поемат колкото се може повече слънчева топлина, защото скоро пак се очакваше да вали. Дея се зачуди защо не бе изчакала до вечерта, когато на плажа имаше само двойки, които тихо си гугукаха около брега, и мургави рибари, които бяха дошли, за да се насладят на тишината на здрача.
Обсебена от тези мисли, отчаяният ѝ поглед съзря едно малко барче, на около петдесет метра от Деймос. Зениците ѝ се разшириха, а гърлото ѝ пресъхна, когато си помисли за онази голяма ледена бира, която смяташе да си поръча, още щом влезеше там.
Направи няколко решителни крачки и с далеч по-малко отчаяние направи грешката да погледне към парещото слънце. То замъгли погледа ѝ и само след миг краката ѝ се оплетоха с тези на някакъв мъж и двамата шумно се строполиха на горещия пясък.
- Извинете. - рече смутено на испански, вече отървала се от натиска на тялото на непознатия, изтръска пясъка от пареото си и се загледа в младежа, който я бе съборил.

[Лиам Блейс]

Краката на Лиам се огънаха в момента, в който чернокоското понечи да се изправи и той отново падна на колене, усещайки как пясъкът като че ли се набива още по-навътре в костите му. Може би скоро вместо кръв по вените му щеше да тече пясък, кой знае. Ако имаше някаква възможност да попадне от хранопроводът във вените, разбира се. Ако не - е, щеше да е с пълен стомах. Щеше да се нарича Плажният човек и съответно да се присъедини към някое цирк като мъжът, изкарващ пясък отвсякъде.
Лиам постави ръка на челото си, опитвайки се да предотврати слънчевите лъчи, които обливаха лицето му като множество изгарящи лъчи, които в допълнение с почервенялата му кожа, действаха изключително болезнено над мъжът. Последва втори опит за изправяне, който макар и леко тромав - успя. Чаровникът махна част от пясъкът, "зазидал" се в колената му, оставяйки малки, празни, червени дупчици, които след няколко минути най-вероятно щяха да приемат нормалната си форма.
- Щеше да е добре ако от някъде се появят и субтитри. - засмя се Лиам, гледайки непознатата право в очите. Нямаше си и понятие от испански, дори и "здравей" не можеше да каже. Бе дошъл в Мексико с надеждата поне някой да разбира немски език или в най-добрият случай - английски. Точно за това, синеочкото бе вперил блестящите си от отразяващото се в тях слънце, очи в момичето, което бе съборил. Не му изглеждаше като типичните мексикански девойки, но очевидно демонстрираше някакви познания по езика, които си оставаха пълна мистерия за Ли. - Защо всички говорят на испански, по дяволите. - изсъска разочаровано Лиам, като в същото време прекара ръка от външната страна на устните си, където пясъкът продължаваше да го дере. Имаше чувството, че оживява върху лицето му, защото всеки път в който повдигнеше челото си, виждаше как няколко дребни песъчинки се сипят пред очите му, право върху бузите. Той с усилие изтри частите, където усещаше неимоверно дращене.

[Карина Деймос]

Карина искрено се засмя от думите на непознатия. Беше ядосан, намусен и целия бе покрит с пясък. С неизмерима досада се опита да се изправи, но не успя и безпомощно се отпуна на горещия пясък. Вторият опит обаче бе по-успешен и той се вторачи право в очите на червенокосата демонка. Спомена как иска отнякъде да се появят субтитри и това накара Деймос да се усмихне. Тя показа прелестната си усмивка и тихо се засмя, когато той продължи да се гневи на испанския език. Осъзна, че не се бе засмивала през целия ден и този чужденец някак си бе направил денят ѝ малко по-интересен. Рутината, в която бе потънала Дея ѝ бе до гуша и едно ново запознанство наистина беше добре дошло. Бе в хотела си едва от седмица, но без някой, с който можеше да се проведе един напълно нормален разговор, тя бързо осъзна, че Акапулко и ставаше скучен и досаден.
- Карина. Приятно ми е. - тя подаде дружелюбно ръка и се здрависа с момчето. - Не съм местна.
Тя му намигна и се промъкна зад гърба му като изтупа пясъка, който покриваше някои недостижими за ръцете му части с пясък. Усети как той потръпна при досега на кожата му със студените ръце на Карина, но си замълча.
Деймос отново зае позиция пред непознатия и посочи с поглед бара, който бе само на няколко метра от мястото на инцидента. Той веднага разбра намека ѝ и бавно тръгна редом с нея, провирайки се между тълпите плажуващи, кърпите, пясъчните замъци и досадните деца. На прага непознатия се спря, може би бе размислил, но Карина постави ръка на рамото му, предизвиквайки го да се обърне.
- Хайде, ще ви черпя нещо. И без това аз бях виновна там долу.
Усмивката ѝ отново озари лицето на Кар, която нетърпеливо чакаше да разбере дали ще пие сама онази все още жадувана ледена бира или ще я сподели с някого. Той въздъхна, хвърли още един поглед, пълен с погнуса към плажа, сви рамене и мина покрай демонката, сядайки на първата маса, която му се изпречи на пътя.
- Така и така не ми се представихте?

[Лиам Блейс]

В момента, в който непознатата проговори на познат за чернокоското език, който не му изглеждаше като отдавна забравен или извънземен, Ли с удоволствие се замисли, че може би почивката му няма да е толкова скучна. До сега единственото нещо, което бе видял от Акапулко бе морето, а да не говорим, че всяко едно привлекателно момиче му говореше на испански - какво ставаше с мексиканките, нима не учеха други езици в училище?! А Лиам нямаше достатъчно време, за да си купи речник или... екск*рзовод. Макар, че наистина предполагаше, че "Искам да те черпя нещо" е еднакво на всички езици - да ама не.
- Нямаш идея колко приятно е да чуеш човек, който да говори на език, който разбираш. - засмя се Лиам, прекарвайки ръка през пясъчната си, къса коса, която очевидно бе набита с купчина дращещи прашинки.
В момента, в който студените ръце на непознатата се плъзнаха по нагорещения му гръб, синеочкото разбра, че нещо не е наред или по-скоро, че в тази девойка има нещо различно. Но реши да не споменава нищо. За пръв път от толкова много дни срещаше някой, който всъщност провокираше интересът му и просто не можеше да си позволи да го загуби. Дори не се поколеба да последва Карина, която като че ли четеше мислите му, защото се запъти точно натам, за където мечтаеше синеочкото.
Пътят до бара се видя на Лиам безкраен. Имаше чувството, че пред двама им с Карина са се изпречили всички възможни неща, само и само, за да ги подразнят. И когато най-накрая успяха да се доберат със сетни сили, Ли не се сдържа и седна на първата маса, която му се изпречи на пътя. Попринцип не позволяваше на жени да плащат сметката, но така или иначе обстоятелствата около Карина не се бяха стекли много нормално. Можеше да си позволи да поразчупи стандартите си.
- Лиам Блейс. - отвърна с усмивка Ли, показвайки два реда бели зъби. - Ще седнеш ли? Бих ти предложил да те черпя нещо, но ти вече си присвои прочутата ми реплика за свалки, така че предполагам просто ще оставя нещата в твои ръце.

* Извинявай, че е кратко, но трябва да изчезвам.

[Карина Деймос]

Карина се засмя и щракна с пръсти. Един мургав сервитьор дойде притичвайки до тях и се усмихна лъчезарно. Вече бе подготвил малкото си тефтерче, готов да запише тяхната поръчка. И понеже Карина черпеше, тя вее бе решила.
- Две големи студени бири. - Дея натърти на студени с перфектния си испански акцент и се обърна към Лиам, който я зяпаше в неведение и почуда. 'Две големи бири' каза тя само с уста, без да казва нищо, обърна се отново към мургавия младеж и енергично му кимна.
Когато вече бяха далеч от всичкия пясък, всичките отвратителни малки деца, които Карина все още мислеше да изпрати в Ада, и под дебелия чадър, който ги пазеше от жаркото слънце, Карина можеше да си отдъхне и най-сетне да се почувства като себе си.
- Боже мой! - засмя се весело Кар. - Ама ти наистина си зле, щом и една бира не можеш да поръчаш! - Лиам само кимна и прехапа устни в опит да сподави нервния си смях.
Тя се усмихна и погледна към плажа. Беше пълен с хора, пълен с хлапета, които Карина предпочиташе да запали и много плажни топки. За един мизантроп като нея, това бе най-неподходящото място. Харесваше да винаги да има достатъчно място, за да може да се измъкне, ако случайно се замесеше в нещо, както ставаше почти всеки път. Обичаше да няма прекалено много хора, които можеха да станат свидетели на нещо безкрайно грозно и жестоко от нейна страна. А плажът в Акапулко не попадаше в нито една от тези категории, но пък бе пълен с хора, които да я наблюдават и да се възхищават на тялото ѝ, на чертите на лицето ѝ, на махагоновата ѝ коса, на очите ѝ, в които сякаш бе заключен ураган. Все пак тя бе Карина Деймос и обичаше целия свят да е в краката ѝ, обичаше да бъде забелязвана и в момента се чувстваше върховно. Усещаше не един погледа върху тялото си, а един от тях бе на Лиам.
- Та, от къде си, щом не се справяш с испанския? - попита Карина, когато бирите дойдоха.
Тя надигна халбата си и с няколко глътки я преполови. Жаждата ѝ сякаш бе неутолима, а проклетите лъчи на юнското слънце не помагаха. Изпуфтя, изнервена до болка от заслепяващото слънце и яркото отражение на светлината му върху морската повърхност. Но тогава задуха свеж бриз, донесе със себе си прохладата на водата и Карина се отпусна спокойна на стола си, чакащи отговора на мъжа срещу нея.

[Sponsored content]