Математическа гимназия/ 2005 год.

[Джейсън Томас Даркъс]

Събудих се рано сутринта, все още неподготвен за новото училище. С голямо нежелание се надигнах от леглото и се шмугнах в банята. Завъртях кранчето на чешмата и водата потече. Хвърлих си шепа студена вода, за да се разсъня и отидох в стаята си, за да се облека. Криво-ляво се оправих, направих си един черен кичур със спрей и след като взех раницата си, слязох долу. Бръкнах в портфейла на татко и си взех достатъчно пари и казах на нашите:
-Взех си пари и тръгвам, защото ще закъснея. - излетях през вратата и се затичах към математическата гимназия.
След като намерих кабинета си, който вече бе пълен, се заех да си търся място, но почти навсякъде беше заето. Започнах бавно да стъпвам между редиците и да си търся място. През цялото време усещах погледите впити в мен, които ме изучаваха и изпиваха. Беше адски неловко, но не обърнах внимание и продължих да си търся свободно място. Видях една маса, на която седеше момиче - само. "Сигурно е нова..." помислих си аз и се реших да седна до нея. Аз също бях нов и никой не познавах.
-Извинявай, но може ли да седна тук? - попитах аз и след като получих положителен отговор, седнах, оставяйки чантата си на пода до мен и разсеяно се облегнах назад. Погледите на другите започнаха да ме изнервят и да ме карат да се чувствам неловко. Извадих си лист и химикал и започнах да си драскам. Поне това ме успокояваше и разсейваше, а и бях добър художник и ми харесваше, така че не го правих по принуда. Докато рисувах си мислех "Да не би да съм паднал от друга планета, че ме гледат така". Химикалката отново се задвижи по хартията, оставяйки диря мастило след себе си.
Дълго рисувах, обаче накрая ми писна и се обърнах към непознатото момиче:
-Нова ли си тук? - попитах аз и отново започнах да си драскам, в очакване на отговор от страна на момичето.

[Адриана Коул]

Адриана отново се бе преместила другаде да уча. Може би сменяше училището вече са 3 път, но не и пукаше особенно. Без наикакво желание стана и напръска лицето си като се осъзна, че е време да тръгва. имаше лоши спомени от миналата вече, където бе на купон и точно сега се чудеше защо трябваше да ходи на това парти и да не се замисли че следващия ден е учебен. Облече едни дънки и тениска, които що годе бяха прилични, но и в нейн стил и среса косата си като се върза на небрежен кок. Сложи малко грим. Отличаваща се спирала и гланц и взе чантата си като ювсе още бе сънена.
Имаше пари в себе си. Излезе и се запъти към авотбусната спирка чакайки автобуса, който след около три минути беше там. Качи и след малко той спря пред една голяма сграда, която беше гимназията в която може би щеше да открие нови хора. Влезе и се запъти към стаята в която имаше час. Влезе и намери един празне чин който беше празен и огледа всички оченици кито я зяпаа заради това че е нова.
След малко едно момче влезе и всички погледи се залепиха за него. леко се успокои Ади за това че вече не е зяпана само тя. Момчето се приближи и июпоиска разрешение да седне до момичето. Ади му даде положителен отговор и започна да мисли за бъдещето си. Момчето драскаше нещо и след малко зададе въпрос на момичето.
- Да! Явно и ти! събра доста погледи!- каза и се усмихна като погледна листчето по което той драскаше. Засмя се незнайно защо и отново го погледна.
- Адриана! Приятно ми е!- каза и отново се усмихна след като се представи и изчака да ознае и неговото име.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Джейсън. Обаче предпочитам да ме наричат Джей. - казах аз и се усмихнах, подавайки ръка, за да се здрависам. Усмихнах се и след като се огледах, видях всички изпитателни погледи. Засмях се и казах:
-Май новаците винаги привличат внимание. - казах аз и се усмихнах, спирайки да си драскам по листчето. Незнайно защо, след като чух името й, го записах на листчето, украсявайки го със всевъзможни орнаменти и завъртулки. Подадох го на Адриана и казах:
-Заповядай. Сигурно имам стотици листчета с драсканици вече. - казах аз и се усмихнах жизнерадостно. Подпрях се на ръката си и попитах:
-Как избра точно тази гимназия? - усмихнах се и погледнах през прозореца. Погледнах към вратата, но от преподавателя нямаше и следа. Тъкмо се канех да задам и следващи въпроси, но преподавателя влезе и започна да говори. Започнахме да преговаряме, но и грам не се трогнах от чутото. Дори и не записвах нищо. Легнах си на ръцете и се отпуснах, слушайки и почти не разбирайки нищо.

[Адриана Коул]

Aди се усмихна като той и подаде листчето и започна да оглежда всеки един детайл. Харесваше и, а и явно момчето го бе направил с желание и доста добре беше направил всичко дори и най-малката завъртулка за Ади беше доста сложно изрисувана. Тази картинка я накара да се усихне отново и наистина момчето си го биваше.
- Благодаря!- каза и го погледна и след около пет секунди влезе и преподавателката, която започна да прави преговор на нещата. Ади изобщо не слушаше обърна поглед отново към листчето и се облегна назад. Госпожата постоянно ги гледаше от време на време. Ади се канеше да отговри на въпроса му , но нямаше възможност зареди учителката. След малко Ади откъсна едно листче и написа на една бележка първо въпроса му и след това отговора: "Как избра точно тази гимназия? Имах избор между Английската и тази, но понеже минала година завърших с петица по английски съм принудена от майка да уча тук" Написа и гледайки госпожата плъзна листчето към Джей и му се усмихна като леко го побутна за да забележи листчето пред себе си.

[Джейсън Томас Даркъс]

Взех листчето и се зачетох. След това го обърнах и написах "Ясно. Разбирам", след което украсих надписа отново и на гърба написах с все стария си, украсен с всевъзможни орнаменти, почерк "Свободна ли си след края на часовете? Може да пийнем по нещо?". Предпазливо го плъзнах по масата, но явно преподавателката ме бе видяла, защото ме попита:
-Защо си пишете бележчици докато преподавам?!?
-А вие защо преподавате докато си пиша бележчици? - попитах кратко и ясно и се облегнах назад.
-Е, щом господина е толкова остроумен, и двамата ще останете след часовете. - озъби се тя и продължи да си преподава урока.
Обърнах се виновно към Адриана и с виновна физиономия казах:
-Съжалявам...
-Гласове ли чувам?!?
-Аз също чувах, но бях на лекар и вече съм по-добре. - класа се засмя, а аз получих наказание до края на седмицата. Урока, или по-точно преговора започна отново и аз си легнах на ръцете, като тихо изшептях на Адриана:
-Съжалявам, но ще се постарая да не увеличат и твоето наказание.

[Адриана Коул]

Адрана следеше внимателно и двамата и накрая не се сдържа и се замся като забеляза колко отворен е Джейсън. Усмихна му се и особенно не и пукаше, че ще остане след часа. Взе листчето и започна да чете. Това с напитката на Ади и се стори добра идея.
Усмихна се след думите му и започна да пише по листчето. "Свободен човек съм"- написа и го погледна като сгъна листчето си и пробва по другия начин да му прати бележчицата и се надяваше да не беше хваната от госпожата. Взе бележката и я вкара в джоба на момчето. След като той се усети и я погледна Ади се усмихна хитро и след това отново върна погледа си сериозно към госпожата която беше доста ядосана.

[Джейсън Томас Даркъс]

Най-сетне звънецът би, но ние трябваше да останем и да изчакаме човека, който щеше да ни надзирава. Засмях се и извадих бележката от Адриана. Усмихнах се и казах:
-Съжалявам. Очаквах да задържат само мен, но тази злобарка... - не довърших. Усмихнах се и казах:
-Е, явно питието ще се забави..., Преподавателя - също. - засмях се и седнах на катедрата, поставяйки краката си на бюрото, погледнах ръката си, за да се уверя, че пръстена ми е там и казах:
-Да го погледнем от добрата страна... - поех си дълбоко въздух и с престорена омърлушеност и допълних - ...Няма добра страна. - засмях се и кратко и ясно помолих Адриана:
-Може ли да ми разкажеш нещо за себе си?

[Адриана Коул]

Звънеца би, а Джей и Ади трябваше да изчакат преподавателя. Ади стоеше спокойно облегнала се назад на стола разглеждайки телефона си.
- Аз съм търпеливо момиче!- каза и го погледна след като той каза, че питието ще се забави. Замисли се какво да каже за себе си. Прибра телефона си и погледна за миг през прозореца, за да се увери че след това ще излиза, но явно няма да стане, защото времето постепенно се разваляше и явно след часовете щеше вече да е заваляло.
- От тук съм! Петнадесет годишна тинейджерка съм! Нова в това училище. Занимавам се предимно с танци и ме влече биологията!- каза и се усмихна като се зачуди дали е пропуснала нещо.
- И във всички училища през които съм минала съм била наказвана!- засмя се и го загледа. Сега щеше на свой ред да попита него.
- А нещо повече за теб?- каза и го погледна с усмивка.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Има много неща за мен, но ще ги спестя, като кажа само най основното. - казах аз и си поех дълбоко въздух. Погледнах през прозореца и започнах:
-На петнадесет съм и си падам малко бунтар и ненадежден ученик. Уча тук по принуда на родителите си и през свободното си време се занимавам с музика. - казах аз, заигравайки се с пръстена си. Усмихнах се и казах на Адриана:
-Това е в общи линии, но ако те интересува повече за мен - чувствай се свободна да ме попиташ. - допълних и погледнах как времето навън ще се разваля. Засмях се, виждайки как слънцето изчезва и се обърнах към Адриана:
-Не изглеждаш лошо момиче, а аз идеално се вписвам в имиджа на "Лошо момче", като се има предвид малкия ми разговор с учителката.

[Адриана Коул]

Адриана се усмихна и го изслуша внимателно. Не беше от най добрите но нищо не каза. Може би доброто и държание днес беше само заради това че е нова, а и е доста срамежлива. Погледна го с капка ирония без да се усмихва и след това отново погледна към телефона си поклащайки глава.
- Не се ли занимаваш с изкуството? Смисъл рисуваш добре!- каза отново като го загледа и след малко се чуха капки по прозореца на стаята. Погледна към него и започна да се чуди как ще се прибере. Може би щеше да е цялата мокра но не и пукаше особенно.
- Ако не е тайна до окга трябва да седим тук?- каза зяпайки прозореца и чакаше Джей да разруши тази тишина в огормната стая.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Предполагам докато някой се появи. Или можем да скочим през прозореца. - казах аз и се засмях. Нямах никакво намерение да разбере какво съм, но и не исках да седя и секунда повече в стаята. Точно в този миг влезе преподавателя и седна на бюрото. Отидох при Адриана и й казах:
-Знам как ще се измъкнем. Просто ме последвай. - казах аз и отидох при преподавателя и задействах умението си да му въздействам, говорейки бавно и ясно:
-Сега ще ни освободиш и ще запишеш, че сме присъствали до край на наказанието, а ще отмениш и моето. - преподавателя разсеяно повтори думите ми и ниосвободи. Събрахме си нещата и ни освободи. Тръгнахме към изхода, но дъжда се бе усилил. Свалих си якето и го дадох на Адриана и казах, усмихвайки се:
-На теб ти е нужно повече от колкото на мен. - засмях се и я наметнах с него. Излязохме и тръгнахме на бегом по мокрите улици. Дъжда ме мокреше а вятърът брулеше, но не ги усещах. Обърнах се към Адриана и казах:
-Тук на близо има кафене. Можем да отидем в него.

[Адриана Коул]

Ади беше шокирана от това, което направи момчето. Той освободи и двамата. Излязоха от училището и Ади забеляза дъждът който се бе усилил. Адриана имаше късмет, че си бе обула кецовете иначе нямаше да е хубава гледка. Тя взе суичъра който той и подаде и го наметна като тръгна след него бегом.
- Да ! Нямам претенции само да е някъде където няма да ни вали ще стана русалка!- засмя се нашегата и след малко забеляза кафенето, което бе точно пред тях. Двамата стигнаха до там и се скриха под навеса. Ади махна къчулката и се усмихна.
- Ще ти го опера!- каза и забеляза колко са мокри и двамата. Пое си въздух.
- Да влизаме!- каза с въпросителен тон и се усмихна отново.

[Джейсън Томас Даркъс]

-След вас, госпожице. - казах аз и се засмях. Отворих й вратата и й позволих да влезе преди мен. Казах й, че няма нужда да ми пере суитшърта. Отидохме до барплота и ме посрещна един познат:
-Едно капучино с много пяна и щипка канела. - казах аз и се обърнах към Адриана:
-А за теб? - попитах вместо него, но още преди да получи поръчката й, го попитах:
-Сепарето свободно ли е? - засмях се аз и получих положителен отговор от Сам. Обърнах се отново към Адриана и казах:
-Нека отиваме в сепарето. Там няма да ни гледат толкова много хора. - засмях се и като видях обърканите погледи на хората, се засмях и хващайки Адриана за ръка, я поведох към "моето" сепаре.

[Адриана Коул]

Ади се засмя и тръгна след Джейсън, който държеше да са в сепарето. Там щеше да е доста по-добре, защото преди да се оттеглят ги зяпаха както в училищетп. Какво им имаше освен че бяха мокри, но все пак навън валеше. Адриана само им направи странна физиономия и се провикна като си поръча горещ шоколад. Момчео което Джей наричаше Сам я чу и се зае с поръчката.
Ади му се усмихна след като стигнаха и седна като помириса мокрия суичър, който миришеше на мъжки парфюм. Усмихна се отново и продължи да мирише якето.
- Хубав одеколон!- каза и се засмя като започна да го гледа странно.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Благодаря. Подарък е. - казах аз и се усмихнах. Дойде сервитьора и донесе поръчките и на двама ни. Засмях се и казах:
-Когато иска, Сам може да е много изпълнителен. - казах аз, след което отпих глътка от капучиното, а пяната полепна по горната ми устна и се оказах с "мустаци". Чух смеха на Адриана и се засмях и аз. Огледах се и разбрах каква е причината. Взех една салфетка и внимателно се избърсах и казах жизнерадостно:
-Джейсън се завърна. - засмях се и погледнах към Адриана:
-Кой е любимия ти сезон? - попитах кратко и ясно и се подпрях на ръката си, играейки си с бъркалката и чаках да получа отговор.

[Адриана Коул]

Ади се засмя на вида му след като отпи от капучиното и след това от негова страна бе зададен въпрос. Ади се зачуди. Абичаше лятото дори да бе родена през зимата лятото бе нейния сезон. Не обичаше горещите дни но наистина го обужаваше.
- Може би лятото! А на теб?- попита и се замисли като отпи от горещия си шоколад, от който Ади опари езика си. Изписка тихо и остави чашата в чинийката и прехапа устната си. Почувства все едно езика и току що се бе запалил. Усети капчици които бяха хвръкнали и п дрехите и когато трясна силно чашата оставяйки я на мястото си. Вече наистина трябваше да го опере. Исвен че беше мокро може и и имаше вкус на шоколад.
- Е вече наистина ще го опера!- каза и се засмя като погледна дънките и петната по тях.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Зимата. Макар, че съм роден есента или по точно в нощта на Хелоуин. - казах аз и се засмях. Погледнах суитшърта си и казах на Адриана, за да я успокоя:
-Просто парцал. Не го мисли. Аз ще го изпера. Без друго, щях да го даря с останалите дрехи на хора, които се нуждаят повече от тях. - казах аз и се усмихнах на Ади. Погледнах я и след глътка капучино й казах:
-Може да ти се стори странно и дори и изтъркано, но съм си такъв. - казах аз и се усмихнах. Нямах представа какво си мисли Адриана за мен, но сега не бе важно. Дъжда рязко спря и слънцето се показа иззад облаците. Лъчите му пронизаха пухкавите, меки облаци и на снопове падаха на земята и през тънката повърхност, влизаха в сепарето. Спряха се на масата и след миг започнаха да се гонят по повърхността й. Засмях се и казах:
-Е, май времето се пооправи и ще можем да се разходим малко. Ако искаш разбира се. - допълних аз и изпих капучиното си, когато телефона ми звънна. Вдигнах и глас от другата страна на линията ме оповести:
-Пази си гърба, вампирче, защото намеря ли те - спукана ти е работата.
-Не е смешно. Казах ти да ме оставиш на мир вече. - затворих мобилния и се извиних на Адриана. Засмях се и зачаках да получа отговор от момичето.

[Адриана Коул]

Ади чу мъжкия глас от другата страна и може би не чу правилно но чу нещо за вампир. Започна да се чуди като го гледаше покирана. Знаеше че те съществуват дажи познаваше един, но ако той беше такъв щеше ли да я нарани. Не каза нищо просто без да казва нищо стана от стола и му се усмихна.
- Ако искаш да вървим!- каза и отново се усмихна като взе чантата си. Бръкна в нея и извади портмонето си като извади и пари за да плати сметката си. Взе чашката и мислейки за вампирите тръгна към бара като сложи отгоре чашката и си плати горещия шоколад.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Прибери си парите. Аз черпя. - казах аз и заедно излязохме. Усмихнах се и се обърнах към Ади. Окачих тревожното си изражение и казах:
-Искам да ти кажа нещо за себе си, но трябва да го запазиш в тайна. Нека отидем в парка и там ще ти кажа всичко. - казах аз и се загледах безцелно напред. Свихме и влязохме в парка. Седнах на близката пейка и казах:
-Аз съм вампир. Въздържам се да не нападна някого и понякога е много трудно. - казах аз и една сълза се търкулна по лицето ми, а после и още една и още една. Станах и бръкнах в раницата си. Извадих едно шишенце и й го подадох:
-Ако мислиш, че ще те нараня, вземи това. Ще те пази от мен. - казах аз и тихо хлипайки, избърсах сълзите, които неудържимо капеха.
-Ако сега избягаш от мен, ще те разбера.

[Адриана Коул]

Ади прибра парите си след като каза, че той черпи и заедно излязоха от кафенето като се запътиха към някакво близко паркче. Ади беше сигурна, че ще е дискретна.Можеше да пази тайна и тази едва ли щеше да е изключение.
Ади го мислеше за много мил и не беше сигурна дали да вземе онова шишенце. Започна да се чуди какво да прави. Дръпна го за ръката и заедно седнаха на една близка пейка. Погледна очите му от които паднаха няколко капки сълзи. Ади се почувства неловко, но нежно избърса и последната сълза и го изслуша внимателно. Знаеше че съществуват, но не познаваше никой. Ето че вече имаше приятел вамир.
- Не не мисле, че ще ме нараниш! Ще го направиш ли?- погледна го въпросително и сериозно като си обесяваше цялата тази ситуация много на сериозно.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Няма да те нараня. Та аз дори не пия човешка кръв. - уверих момичето и си поех дълбоко въздух. Опитах се да се усмихна и пророних само "Благодаря". Разсеяно прокарах ръка по лицето си, заиграх се с пръстена ми и се обърнах към Адриана с въпроса:
-Е, очакваше ли да съм такъв? Не знам вече как да се нарека, защото не съм човек. - обвиних себе си и се подпрях на ръцете си, забил нещастен поглед в земята. Толкова много се криех отсъщността си, за която дори и родителите ми не знаят, а сега казвах на почти непознат какво всъщност крия от векове. Та аз дори не бях 15 годишен, а на 361 години, което за обикновените хора не си бе никак нормално. Да не говорим, че много малко хора си падаха по създанията на нощта.
-Съжалявам, че не ти казах по-рано.

[Адриана Коул]

Ади се наведе и го погледна като беше уверена, че той нямаше да я нарани. Усмихна се на този факт и се зарадва като не мислеше да вземе шишенцето. Подаде му го и му се усмихна като се опита да докара тази емоция и на неговото лице, но не се получи идеално.
- Всъщност не, но ти си първия който познавам от този вид!- каза и се загледа като се облегна назад. Гледаше как хората минават по улицата, а децата танцуваха на песен която се чуваше от един близък бар.
- Ти не си длъжен да го споделяш, но обещавам че ще го пазя в тайна!- усмихна се за пореден път без да го поглежда. Започна да си тананика песента от бара.

[Джейсън Томас Даркъс]

Облегнах се назад и си затананиках си същата песничка и се засмях:
-Е, стига толкова драми за днес. Край на драмите. - засмях се и се надигнах лениво от пейката. Използвах способностите си и увиснах с главата надолу от дървото. Засмях се и казах:
-Света, погледнат наопаки, повече ми харесва. - казах аз и се залюлях леко, е недалеч мина група японски туристи с всичките си фотоапарати и започнаха снимки и възклицания, които напълно разбрах, защото не бях вчерашен, а онзи деншен. При тази си мисъл се засмях и слязох от дървото:
-Е, стига им толкова. - засмях се аз и попитах Адриана коя е следващата ни спирка.

[Адриана Коул]

Ади се замся като го погледна увиснал на дървото с главата надолу, но не след дълго започна да гледа хората с апаратите, които казваха нещо. Не успя да ги разбере. Може би щеше ако се бе записала с втори език японски, но знаеше че нямаше възможност да го използва, но сега може би искаше да разбере. Джей слезе от дървото, а тя първо погледна него след това посочи туристите и се засмя като направи въпросителна физиономия.
- Всъщност незнам! Искаш ли сладолед?- запита и забеляза близката бутка, където се продаваше сладолед. Усмихна се като видя от далеч че има ягодов и го погледна чакаща отговора му.

[Джейсън Томас Даркъс]

-Добре. Изчакай ме тук. Ей сега се връщам. - казах аз и се затичах натам. Ах, как обичах тази вампирска скорост. След миг се върнах с два ягодови сладоледа. Подадох й единия с усмивка. Седнах на пейката и се заех със своя сладолед, а обезумелите японци си бяха тръгнали аз се обърнах към Адриана. Засмях се и казах:
-Между другото, японските туристи се чудеха как може човек да виси така, сякаш го е правил с години. - засмях се и продължих да се занимавам със сладоледа преди да се е разтопил.

[Sponsored content]