Есен, Германия; 2010 год.

[Кейтлийн Грейсън]

Аз и моят немски бяхме за няколко месеца в Германия. Преди бях изучавала немския език и даже бих казала , че го владея доста добре, ако ставаше въпрос за говорене и граматика. това ми вървеше най-много във всеки език, който учех или знаех. Трудно ми бе да пиша, макар да можех. Винаги бих предпочела да говоря както и на немски, така и на френски, който така и не завърших, за да го знам идеално. Е, бих се оправила и във Франция, но някой можеше дори да ми се изсмее, когато чуе какви глупости говоря. Затова избягвах да говоря или да правя каквото и да е на френски език.
Вървях по една от многото учици на Есен. Винаги ми е било интересно защо са дали на града име, означаващо глагола ,,ям''. Засмях се на ум и оправих леко бухналата си коса.
Отново загледах хората около мен. Да, хората. Всеки тук беше човек. или поне аз не знаех да е нещо друго, дори и различно от мен, каквито всъщност са хората. малцина знаеха каква съм аз и често ме приемаха за една от тях. не се смятах за нещо по-възвишено, а за нещо по-различно.
Час по-рано бях излязла от малък ресторант , в който се предлагаше дегустация на разлини кафета. В съседния - дегустация на вино. Семейството ми познаваше много добре виното, така че аз бях голям ценител на тази напитка.
Бях опитала от много видове кафе, но за жалост само по една глътка. Имаше и такова кафе, вкуса на което беше толкова силен, че се наложи да го изплюя, а след това всички ме бяха зяпнали. Жената до мен пиеше с удоволствие от съответното кафе. След тази глътка изляозох , за да си спестя още срам и погледи.
При виното беше съвсем различно, но не направих нищо повече, освен да го платя,като да купя бутилка или нещо такова.
Усмихнах се леко и погледнах към обувките си. Доста си ги харесвах, въпреки че не бяха маркови, което линчно за мен нямаше огромно значение.
Едно блъскане в човек ме накара да спра за малко мислите си и изцяло да се отдам на извинението в немския език. Изредих доста думи, означаващи 'Извинявай' и започнах да се обяснявам защо съм се блъснала. Първоначално се извиних на родния си език, но той май не се чу.

[Амбър Стейлинг]

Както винаги не седях в стаята си в такова хубаво време.
Имах всичко, което поискам на мига - маркови дрехи, обувки или каквото и да е друго. Но не се задоволявах само с това. Може би защото съм от семейство на артистични хора или пък не, но нещото, което най - много мразех, бе да си седя у дома - затворена между стените на апартамента, с изключение на дните, в които вали.
И така, облякох къси панталони и едно небрежно бяло потниче и навън.
Ако някой ме видеше, нямаше да се изненада - обичайното: на врата ми освен герданите, висеше и скъпият фотоапарат, който ми беше подарък, а в задния джб на дънковото панталонче имаше сгънато листче и малко моливче - неразделни бяхме.
Зарязвайки обикновеното ежедневие , по случайност или не, се озовах на на тази улица. Нямах предсава къде съм, но това не ме смущаваше особено.
С фотоапарат в ръка, аз блеех по улицата в милионите витрини на скъпи кафета, ресторанти или магазини, но не им обръщах особено внимание.
Бях се забляла доста - вдигнах апарата и снимах. Поради тази причина се наложи да извървя няколко метра с гръб напред, в посоката, в която вървях . Осъзнавах риска да се блъсна, но нали казват - " Блъсни се и може да намериш сродна душа" .Не казваха точно така, но...Блъснах се...През главата ми мина мисълта за някое красиво момче с руси коси и сини очи, поради причшни, които аз самата не исках да призная на себе си.
Обърнах се и нещо като че ли ме халоса по главата. Лицето ми се смуси, но после си върна дежурната весела усмивка. Чувах думите на момичето, голямо разочарование, че не е момче, но нищо...Говореше нещо, от което на разбирах и дума. Всъщност разбрах само "Извинявай" и нищо друго. Започнах неловко да се смея и се изпуснах, като казах само:
- Няма проблем.

[Кейтлийн Грейсън]

Сините ми очи леко се отвориха и се забеляза как черният ми молив се губеше от часовете навън и часовете, в които не се бях поглеждала в огледало.Можех да си спестя всикчи обяснения на немски, част от които думите ми се губеха и използвах синоними, които не бяха за случая. В момента се радвах, че дори не ме беше разбрала.
Погледнах към фотоапарата й в ръката и се усмихнах леко. Явно имаше още някой с моите странни интереси и чак маниакални по снимането.
-Имам фотоапарат от същата марка.- казах единствено и посочих малкия надпис върху апарата.
Една крачка назад за нормално разстояние между нас.
Слънцето отново печеше все едно сега започваше деня, а беше някъде към 4 часа следобед. Около нас минаваха малко хора, улицата не беше основната в града, а беше някаква отбивка от основната.
Есен не беше моя любим град, но влакът за него беше най-ранен, а на мен определено не ми се чакаше три часа за Кьолн. Пък и не намирах какво ще правя там освен да зяпам голямата катедрала посредата на града. Или отвън, или отвътре тя пак беше голяма и старовремска. Беше доста различна, от което се получаваха доста добри снимки, които много обичах.
Вдигнах чантата си малко нагоре , за да извадя моят фотоапарат и да го покажа. Беше стоял в тази чанта около няколко дена, защото не бях излизала и не мислех да си снимам квартирата.
Затворих чантата си и провиснах апарата за каишката на ръката си. Усмихнах се.

[Амбър Стейлинг]

Въпреки разочарованието, че тя не е той, което всъщност вече не беше в главата ми, останах доволна, че все пак не е някоя баба.
По лицето й нямаше силен грим, а дрехите й бяха нормални. В общи линии предположих,че с нея може да се разбираме.
Винаги разглеждах хората, с които се срещах, незаяисимо дали ги познавам, или не.
Хубаво беше, че намерихме език, на който да се разбираме. Докато ми говореше на немски, сякаш слушах патагонски език.
Родителите ми плащаха, за да хода на различни уроци, един от които беше изучаване на немски език. Но всичко, което научих, беше Извинете , в случай, че ми потрябва. Но испанският и италианският ми се отдаваха. Тогава в града имаше панаир, с който беше пристигнал един голям цирк. Разбира се, аз пропуснах уроците, за да заснема най - забавните и интересни снимки. За всичко това, родителите ми не знаеха.
Същият фотоапарат показваше колко известна беше марката.
- Да, добри са. Доста. - Казах, като погледнах фотоапарата й. - От кога се занимаваш с това?
Преди да чуя отговора й, се сепнах, като се засмях неловко.
- Не се представих. Аз съм Амбър.
Подадох ръка, както повеляваха неписаните правила за запознанство.

[Кейтлийн Грейсън]

Поех ръката й и след това я пуснах. Тя ме попита откога се занимавах с фотографията, попринцип не бих казала точно тази дума, по-скоро се отдавам на случайността, ако заснема нещо хубаво. Винаги се получаваше.
-Да наистина са добри. -казах аз и след това отговорих на въпроса- Може би около няколко години. Не съм се задълбочавала в това.
Продължихме да вървим бавн, а около нас отново минаваха много и различни хора. Сведох поглед от тях и прибрах фотоапарата си в чантата, след което я преметнах върху лявото си рамо.
Тя се представаи, от което разбрах, че се казва Амбър. Винаги съм харесвала имена, на ккоито не можеш да създадеш някакъв смешен прякор, който всички да използват срещу теб, а ти да не го харесваш. Личен опит, макар моят прякор да не беше много обиден, но не беше особено хубав и за мен - забавен. Явно и тук вижданията ми за смешното се различаваха от тези на другите. Случва се. Особено при мен.Най-често при мен.
Продължавахме да вървим.
Стигнахме до средата на друга улица, явно и двете нямаше за къде да вървим. На тази улица беш емного по тихо, а сякаш и самата улица беше стара. Това го разбрах понеже около нас имаше някои готически сгради, които така харесвах.
Без да знам защо пред очите ми се появи сцена от Стар Трек. Какво правеше сцената в главата ми?!
-Ами ти ? От кога се занимаваш с това?- попитах и посочих фотоапарата.

[Амбър Стейлинг]

Започнах да правя малки физиономии от недоволство. Нещо не ми се избистряше в главата.
Мълчахме и не посмях да кажа нищо. Мислите ми се съсредоточиха върху заобикалящата среда. Очите ми шареха наололу. Вдигнах фотоапарата и се чу изщракването на машинката и си предадох доволен вид на лицето, когато снимката излезе на екрана и съотвтно пред очите ми.
Попринцип мразех хората, които снимат и твърдят, че са професионалисти от една снимка. Дразнеха ме, защото не хвърляха голям труд, за да се осъвършенстват, но на думи постигаха много.
След като не чух нищо такова от все още непознатата, останах доволна, че не е от нахалните аматьори. Все пак не прибързвах със заключенията - не съм видяла нито една нейна снимка. Независимо, че се е занимавала малко или много, от няколко години не ме караше да я чувствам като неудачница.
Завъртях глава към нейната, когато чух въпроса й.
- Откакто се помня - бе единственият ми отговор. - Което е от доста време.
Засмях се с глас. Оставих фотоапарата спокойно на връта си. Направих няколко крачки напред и застанах пред нея и продължих да вървя назаден. Вдигнах фотоапарата си и снимах преди тя да каже нещо.
- Тази снимка ще е безименна... - чу се смехът ми и на очите ми се появиха сълзи. - До колкото знам, хората не могат да четат мисли, или поне аз не мога, така че...Би ли ми казала името си, защото още не си го направила. А ако искаш мога да се пробвам да позная, но ще ти измисля доста странни имена, така че е по - добре да ми кажеш.
Казах всичко толкова бързо, че тя не можа да каже нищо.

[Кейтлийн Грейсън]

Очите ми отново се разтвориха леко. Засмях се, за това, че бях пропуснала да кажа името си от размишленията . Или може би от Стар Трек, който така и не бях гледала, освен съответната сцена, която видях ан една реклама по канала, по който гледах някакъв филм. Бях забравила, беше доста отдавна.
-О, съжалявам. - казах първоначално аз и, за да не забравя отново да кажа името си продължих - Аз съм Кейтлийн.Повечето ме наричат по цяло име, но нямам нишо против и на Кейт, макар че ми ввучи много формално. Отново моите странни виждания и тем подобни неща, които само аз можех да си разбера.- Може ли да видя снимките? Тези, които направи, тоест последните две?
По-скоро исках да видя първата, защото знаех, че нямаше да се харесам.
Тя кимна леко с глава и се спря, а аз застанах пред нея, изчаквайки да ми подаде фотоапатрата си . След като го направи видях първата от двете последни снимки,.
-Много е красива.-изказах искрено мнението си.
Видях втората. бях права не се харесан, но като цяло снимката си беше страхотна. Аз попринцип не се харесвах как излизам на снимки, затова и не се снимах много.
Не обичах и да показвам своите снимки, струваше ми се нахално от моя страна, понеже се усмихвах често и може би другите щяха да решат, ч еочаквам позитивни мнение.
Често давах и отрицателно мнение, но това беше само за поощрение.
Върнах фотоапарата на Амбър и се усмихнах отново.
-Определено имаш усет и поглед за това. Отдава ти се.-поздравих я отново искрено.

[Амбър Стейлинг]

Когато снимах някого не обичах да показвам снимката. повечето хора, които разбират от фотоапарати, намерят ли фотоапарата в ръцете си, изтриваха снимката си и ме караха да обещая, че няма да ги снимам. В такива случаи аз скривах ръката си зад гърба си, като стисках пръсти в ключ, за да опровергаят това, което казвам. След няколко минути в моя апарат се появяваха не една, а няколко. След това се засмявах и скривах филма. Въпреки че хората се опитваха да ме принудят да я дам, аз не отстъпвах. след няколко дни виждаха снимката си на таблото ми за снимки.
Мразех да ме ласкаят за хубавите снимки и професионализма ми. Обичах всичко да се казва директно, така както правех и аз.
- Не ме забаламосвай - казах имитирано строго. - Кажи истината!
След това и двете се засмяхме с глас.
Попринцип винаги бях такава - постовнно се смеех и усмихвах. Обичах да карам хората да се смеят, когато са в моята компания, както обичвах да казвак: Под моя власт... Беше като награда, когато чуех нечии смях.
- И да ми се подмазваш без причина, няма да изтрия снимката - заклатих глава убедително.
Взах фотоапарата от ръцете й и отново го сложих в режим готовност за предстоящата снимка. Винаги обичах да съм подготвена, а не да изпусна нещо.
- Да те предупредя - продължихме да вървим напред. - Снимката ти ще седи на таблото ми за снимки над леглото ми.
Направих изкривена физиономийка и лицето ми се сбръчка.
- Не приемам отказ - чу се дрезгавото ми гласче.

[Кейтлийн Грейсън]

Засмях се и се обърнах към нея. И двете тръгнахме отново да вървим, понеже на няколко пъти няколкоо хора ме бутнаха,защото аз бях от външната страна, от към страната с многото и различните хора.
-Бих казала, че ще бъде удоволствие да притежаваш моя снимка. Всички известни имат.- пошегувах се за момент и отново се засмяхме.
Ставах все по -позитивна и това започна все повече да ми харесва.Писимистката, която така харесвах преди сег амай я нямаше и започвах да се превръщам в противолополжното. Изведнъж в главата ми изникна трития закон на Нютон, който също не знаех как беше попаднал закона там : Всяко действие има точно пториводействие, но с обратен знак" . Сигурно заради ,,противо-".
Започнах да се обърквам.
От цялото това слънце и цялата топлина, която ме обгръщаше си пожелах вода. Басейн, море, но вода. Много и студена вода.
Снима нещо. Гледах я какво снима. Всичко наоколо ставаше за някоя друга снимка. Фотоапарата й прещракна няколко пъти , предполагам без светкавица, защото не видях. може и да е имало, но в такъв светъл ден...
-Защо ми е да те лъжа?! - попитах изведнъж.- Аз не искам да лъжат мен за това, така че и не го правя. - отново онази голяма усмивка, която този път се появи съвсем безцеремонно на лицето ми.

[Амбър Стейлинг]

Снимането вървеше ръка за ръка редом с мен - редовен пътник с билет. Винаги, без изключение. Бяхме неразделни откакто се научих как да използвам фотоапарата. Когато бя на 5 или 6. Беше ме обвзело напълно като фобия, мания или нещо подобно. Преследваше ме като призрак. Не можех да се оттърва от него.
Вдигах фотоапарата и снимах, същински наркотик.
На лентата се запечатваше всеки интересен момент, който виждах.
Кейт ми хареса - интересен човек, стана и забавна.
Срещата ми с нови хора винаги беше забавна. Но не обичах да минавам през обичайните въпроси, или по - точно ми беше скучно. Беше за деца, детинско, както мислех аз. И все пак не можеше да не питам. Запознахме се и можеше някога пак да се срещнем. И повод за това можеше да бъде някой филм или концерт. И тогава току виж станем приятелки.
- Май трябва да минем през типичните въпроси - любим филм или група?- Попитах като направих едни незначителни махвания с ръка.
Е, ако искаше да минем през това, за мен нямаше проблем. Така че допълних:
- Както кажеш.

[Кейтлийн Грейсън]

Вдигнах рамене и сложих слънчевите си очила върху очите си , които до преди малко стояхавърху главата ми. Бях забелязала в една витрина как косата ми леко отразяваше слънцето.
Есен, Германия. Моята тайна беше разкрита.
Следваща витрина. Погледът ми попадна вършу ръцете си, на които бях аокачени доста гривни и сребърни пръстени, които много харесвах и често бяха подарък от някого. Около ръцет еми се оформяше по една малка светеща синя сфера, която препускаше толкова бързо, сякаш светеше светкавицата на фотоапарата.
цветът стана червен. Съвсем леко избледня, но понеже нямаше почти никой на улицата бях особено доволна, че никой не гледа. Освен един човек. Да, човек.
Светлината не избледня напълно. Остана си там.
Амбър ме попита нещо, но аз трескаво обмислях вариантите за обяснение, които сякаш падаха под нулата на изброяването. Обмислях и начините по някакъв начин да се измъкна от погледът й, който предвиждах щеше да стигне до ръцете ми.
Скръстих ръце зад гърба си, но сферите станаха по-големи и сякаш по-силни.
Нов план. Първи план.
-Хей спри - казах рязко. - Трябва да оправя нещо. Обецата ми май ще падне - Измъкнах леко обецата си от езика и се изплезих леко, само за да покажа. усмихнах се леко и свих в съседната уличка, която се оказа по тъмна от колкото предполагах, но за мое огромно щастие и повече нещастие сферите светеха още по-силно.
Мразех някой да ми обяснява нещо. Сега ми беше нужен този някой.
Чух леки стъпки .
Обърнах се с гръб към амбър изваждайки светкавично огледалцето си .

[Амбър Стейлинг]

Времето беше идеално за снимки, за разходки, за пазар и други развлечения,независимо дали си сам,или с някого другиго. На тази улица може да се почувстваш себе си и да се размедриш.
Така аз бях явно с непозната, знаех името `и, но явно не беше това, което очаквях.
Сложи си слънчевите очила сякаш предвещаваше за станалото.
Снимах и първоначално не обърнах голямо внимание на сианието `и. Обърнах се и как само не останах с отворена уста. Инстинктите ми, не знам за съхранение или не, ме накараха да отстъпя крачки назад. Огледох се наоколо и нямаше много хора, почти никого. Не знам защо, но се чувствах странно - бях се вцепенила на мястото си и втренчила поглед в нея.
Знаех, че ме лъже за обицата на езика си. Нямаше да я оставя сама. Не възнамерявах да правя каквото и да е, докато неузная какво стово.
Последвах я в тъмната улица и без причина вдгнах фотоапарата и снимах без да погледна снимката.
Тя светеше отвсякъде. Какво да правя? Питай я как е! Да това остава. в мен вървеше вътрешен монолог, между който се разкъсвах. Да,не...
- Хей, - викнах. - Добре ли си?
Огледалцето беше само симулация или не? Питай! крещи, крещи. Млъкни!
- Какво става? - Чу се гласът ми, в който вече се усущаше страх, но все още не и истерия.И това ще стане. поредната монологична намеса.- Защо светиш?
Исках да се приближа, но нещо ме спря. Светлината нарастваше и случващото се скоро щеше да започне да прелива от границите на човешкото допостимо количество за събиране на странни неща като информация.

[Кейтлийн Грейсън]

Без да се замислям изругах леко на глас, а след това силно на ум. Мислите ми препускаха бързо от вълнение, размишление и страх. Рамишление, защото мислех няколкото варианта за обяснение. Вариант първи: Искам да надмина слънцето. . Не мисля, че ще се хване, но главата ми в такива лсучаи измисляше такива неща. Вариант втори: Виж сега. Не съм човек. Аз съм ангел. имам крилца, с които да пърхам из небето. И вариант втори не ми хареса особено. Вариант трети за сега нямаше, а може би беше такъв, че да го мисля в движение.
Когато тя дойде се сепнах и останах на място, вс еоще премисляйки възможностите за скриване от нейния поглед. Тръгнах напред бързо и свих зад ъгъла, като се опраях о студената сетена. Докоснах и тъцете си о нея , за да видя дали нещо нямаше да се подобри.
Резултат : нула.
Изпуснах бавно въздуха насъбрал се в белите ми дробове от бързото и дълбокото дишане през последната миннута.
Не, че имаш някаква представа или идея за ставащото в момента с моите ръце, но се надявах да има начих да го спра. При леката трансформация, когаот ми се появяваха крила , такова нещо въобще не се бе случвало.
Хората казват : Винаги има първи път. Хората.Може и да важеше и за нас, другите същества.
-Добре съм - отговорих с леко пресънало гърло, от което и гласът ми се беше променил леко. Въздъхнах. ,,По дяволите!" казах отново на себе си.
Слънцето се скри.
Аз продължавах да стоя там, макар да яха минали едв аняколко свекунди.Амбър беше също там.

[Амбър Стейлинг]

Какво ставаше - нямах представа. Да се страхувам ли - не знам. Какво да правя - никакъв отговор. Да я следвам ли - нищо. Да говоря ли с нея - и това не знам. Какво изобщо знаещ?Нищо, нищо, нищо. Оставих разкъсващия да - не монолог и действах импулсивно. Нещо ме ибуте непред след нея. Следвах я, пренебрегвайки всички инстинкти за самосъхранение - бягай, бягай назад. Не, тичах напред след нея.
- Хейййй, моляте спри. - виках след нея, надявайки се да ме чуе и да спре. - Моля те, почакай деееее.
Спрях за миг като усетих, че не ми стига въздух. За миг я изпуснах от поглед. Къде си?
Продължих да тичам.
- Няма да спра да те следвам!!!! - провикнах се пак.
Защо я следваш? Какво ти трябва? Защо? Нямах представа. Не я познавах добре. Никак даже, но защо не. Имах чувството, че просто трябва да я следвам. Пак едно от моите решения, които можеха да нямат смисъл, можеше да са грешни,но бяха моите желания.
Когато се спря можах да се спра и аз и да си поема въздух. Най - сетне...
- Слушай, - започнах. - Не знам каква си, но все пак, защо .... Светиш?
Глупав въпрос, но все пак.

[Кейтлийн Грейсън]

Видях я пред себе си. На сантиметри от мен и моите светещи ръце, коит овпрочен започнах а да сетят още по -силно.
Изведнъж светлината угасна, сякаш разбра, че имах какво да крия и сякаш разбра, че трябваше да го скрия. Но явно тази светлина не беше разбрала, чеме разкриха, както и тайната, която си имах само за себе си. пазех я като нещо незаменимо, безценно и предимно единствено мое, което не трябваше да изгубя. не бях казвала на никого или поне на някого, който бе човек.
Няколко глупави варианта за увъране на истината изникнаха в главата ми и аз се зачудих дали въобще някога съм измисляла нещо добро и умно. Е, да случвало се е.
-Аз...такова...- започнах междувременно , но не мислех, че ще сполуча.- понеже заповаше да се стъпня , реших, че ще е хубаво градът да получи светлина. - Тя вдигна едната си вежда , завъртя очи и продължи да ме гледа. Бяхме на една височина, предимно заради токовете ми, които ме правеха по-висока, отколкото въобще бях. - Ох, зарежи. Дори няма да повярваш, но за бога, как може да не повярваш след видяното. Не, не държа фенерче, телефон или пък се базикам . Аз ъм...такова...- придърпах я по навътре в скритете улички и след като се обърнах, за няколко секунди от гърба ми излязоха чисто бели крила.
Усмихнах се топло, макар тази усмивка да не бе за подходящия моемент, този не беше подходящ, определено.

[Амбър Стейлинг]

Мислите ми се лутаха напред-назад в противоположни страни, разкъсвайки ме на две неравни части, а съвсем различни. Да избягам или не и добре че останах.
Чувствах прилив на енергия, породена от страх. Смесена с желанието да бягам и да крещя, без да се обръщам назад. Но краката ми са замръзнали. Бях вцепенена на мястото си. И да исках - не можех. Стоях на мястото си, но когато започна да говори, през мен мина успокояваща вълна.
Дразнех се, когато някой увърта. Обичах директните хора.
- Не увъртай - казах тихичко.
И в крайна сметка тя реши да бъде директна. Това беше хубаво.
И миг по - късно отново през мен мина нов страх, нова изненада, нов прилив на желание да избягам.
Беше късно, пак вцепенена пред страшната истина.
Крилете й се появиха, значи е ангел, е не чак толкова зле, но да видиш ангел пред себе си... Сега се чувствах объркана.
- Да се страхувам ли? - попитах кротко.- Трябва ли?

[Кейтлийн Грейсън]

Вдигнах абсоллютно невинно ръцете си, крилете ми бавно се прибраха, за различка от появяването им. Те се появиха бързо, без въобще да се забелязва нещо, светкавична скорост, която ми харесваше. Така изненадата ставаше по-бърза и чувството на очкване щеше да бъде отменено.
Прокарах ръката си през спуснатата ми коса.
Премигнах леко. Когато крилата ми се появяваха цветът на очите ми ставаше наситено син. Или може би зелен. Никога не можех да преценя точно какъв е, а може би това просто беше от това, че не се бях виждала в огледало, когато бях с крилете на гърба си.
Усетих , че Амбър се чувстваше объркана. След ккато попита дали трябваше да се страхува и аз се зачудих същото. Бях ли някаква опасност за другите около мен? Аз бях много покорен ангел , много мирен и смирен. Не бих навредила на някого, освен на този, който би навредил на мен. Тогав аопределено ставах много войнствена и агресивна, но това се лсучваше доста рядко.
-Недей, а може би малко. Не, недей. Аз...ъм...Не съм опасна, не трябва да се страхуваш, предполагам - ясно се открои съмнението ми в гласа, това, че дори и аз не знаех точно каква съм, но се опитвах да внуша, че знам.Опитах се да се усмихна, но не стана сполучливо.

[Амбър Стейлинг]

Стоях така, гледайки я в крилете. Може би устата ки беше полуотворена, но се окопитих, всичко си дойде на мястото.
След като крилете й се прибраха, сякаш нещо ме халоса по главата. Ударът беше тежичък. Сякаш се стовари чук по главата ми и сякаш ме заби дълбоко в земята.
Вдигнах глава и превъртях с очи. Поех дълбоко въздух и после пак издишах. Наведох глава и я погледнах. Какво да мисля, какво, какво...
Значи и тя не беше сигурна да се страхувам ли, или не. Направо страхотно. Започнах да ходя напред - назад, подреждайки в главата си цялата нова информация, както правех всеки път, щом научех нещо ниво.
Значи тя е ангел, има криле и не знае дали случайно ще ме разкъса на парченца.
- Добре - казах, като се спрях пред нея. - Няма да се страхувам. Няма защо, нали?
Кимнах и без да й дам възможност да каже каквото и да е. Продължих да размишлявам на глас:
- Така или иначе, не мога да кажа на никого. Ще ме помислят за луда, въпреки че след случилото се...Да, ще пазя тайната ти, със сигурност.
Въздъхнах и се приближих. Усмихнах се и казах със завърнато настроение:
- Та, кажи ми как мога и аз да дойда на нивото ти, тоест като ме нападнеш,ако се случи де, да мога и аз да развъртя кунг - фу и да те сваля.
Засмях се с глас.
Приближих се до нея и я хванах под ръка, без да обръщам внимание на изненадата й.
- Да се махнем от тази тъмна улица - промърморих.
Дръпнах я и я повлякох след себе си.
Всичко се затвори в едно съндъче в главата ми и го преодолях.

[Кейтлийн Грейсън]

Честно казано, в онзи моент, аз бях напълно изненадана и учудена от внезапната й, но овладяна , реакция, която се очакваше да бъде импулсивна, несдържана, да избяга от страх, а реаргира бурно на всичко това, което казах, колкото и несмислено да ми се виждаше, макар да й показах тази частица от мен, която аз наричах моят превоз. Как въобще можеше да гледа всичко това, особено крилете ми, които бяха абсолютно паранормални в нейния свят, в който и аз бях живяла или поне част от мен, която беше просто едно дете.
Тя ме попита как може и тя да дойде на нивото ми, че ако я нападна да ме повали с кунг-фу, при което аз се опитах да се засмея, защото аз не владеех такова нещо, но просто не можех. Тази моя забрана за смеене в такива ситуации беше породена от това, че продължавах да бъда смаяна и абсолютно учудена и от себе си, и от самта Амбър, която ми се беше сторила просто човек. Тя каза, че ще опази тайната ми. Това щеше да бъде следващото ми изречение след моето обяснение за всичко ставащо, но нещо ме спря , за да го кажа. Исках първо да видя какво щеше да каже и тя и след това щях да я помоля да пази тази малка тайна.
-Аз...не владея кунг-фу. - казах ървоначално аз , но гласът ми звучеше пресъхнал и някак отпаднал, без причина за мен.
Тя ме хвана под ръка и тръгнахме напред. Тя искаше да се магхнем от тези тъмни улици, където я бях повлякала, за да не ме види мникой друг, освен моя свидетел - Амбър. Струваше ми се, че тя беше свястна, а не като другите, на които казвах и след това се налагаше да ги ...убия. Не ме съдете, те не желаеха да пазят тайната ми. Нямах такива сили , че да ги убия. Използвах нов...от чисто сребро. Любимото ми - сребро.
-Благодаря, че ще пазиш тайната ми - продължих след това, при което гласът ми стана нормален, както преди, сякаш аз отново си бях себе си. Чувствах се в странна...безопастност.

[Амбър Стейлинг]

Вървяхме бързо. Правех по-гилеми крачки от обикновено и най-веройтно и тя. Не ми допадаха тези тъмни улици и бързах да изляза. Тъмното ме подтискаше и напомняше стари, лоши спомени, които мразех да си спомням. И в този момент пред мен изплува един такъв.
Защо не обичах тъмнината? Родителите ми пътуваха често и не винаги ме взимаха с тях. В такива моменти ме оставяха вкъщи с някоя строга лелка - детегледачка. В един такъв момент ние изпратихме родителите ми и тя ме затвори в стаята ми, защото валеше и тя не искаше да ме изгуби, сякаш можех да избягам някъде. Изгасна токът и... мрак. Гръмотевици. Оттогава имах страх от тъмнотот, защото ми напомняше на самотата, която мразех.
Когато слънцето озари лицата ни, от мен се изтръгна въздишка на задоволство и успокоение. Топлината ни заля и аз я пуснах. Направих няколко крачки напред, пред нея. Вдигнах глава и затворих очи. Завъртях се на един крак с разперени ръце.
- Детинско от моя страна, нали? - Попитах тихичко, сякаш изобщо не очаквах да ме е чула.
Знаех, че би искала да пазя тайната й, за това се чувствах някак горда, че съм се сетила. Това ме накара да се засмея.
Имах такива моменти на слабост, според другите, когато детското в мен, което беше заключено някъде дълбоко в сърцето ми, си поправяше път през емоциите и изплуваше като още по-силна положителна емоция.
- И сега...? - Вдигнах рамене, гледайки я в очакване..

[Кейтлийн Грейсън]

Тя бързаше да излезе от тези тъмни улици, а аз за да не изпусна темпото й също се забързах. Нямах абсолютно никакви претенции дали ще съм на тъмно или на светло. Е, може би малки. Обичах да стоя натъмно, да се взирам в една точка...или просто да стоя на тъмно , облегната на студената стена, каквато винаги беше една стена, в моята стая, например.
Амбър искаше да знае какво следва оттук нататък. Аз лично бях задълбочена в това как тя прие всичко това толкова...спокойно и хладнокръвно. Лично аз не бих го пирела, както и не го приех, когато разбрах за самата себе си. Честно да си кажа бях уплашена до смърт и това исках тогава най-много. Струваше ми се напълно непосилно да нося този малък , макар и тежък, товар върху себе си и по-лошо - в себе си. А и почти никога не съм искала да бъда такава. Почти никога. Имало е и моменти, в които съм благодаряла на Господ, че съм такава, а не нормална. Мой собствен , неутразим и някакси неповторим стил. Ангелскo проклятие, което ми се водеше и дарба, която аз обичах.
Слънцето напичаше и около нас имаше голяма тълпа хора.
Вятърът духаше и развяваше дърветата около нас, които останаха безучстни във всичко това, както и, че не се съпротивляваха срещу вятъра. Просто се предадоха на неговата сила и се поклащаха в някакъв такт и ритъм, който лесно усвои, макар да не бях музикална личност като цяло.
Ръцете ми станаха сухи, може би заради цялата енергия, която се строполи върху тях, предимно заради светлината, която така изневиделица светна.
Вятърът развя и моята коса, която ,също като дърветата, се отказа да се съпротивлява с могъщата сила, надвиснала над нея.
Амбър и аз спряхме за миг. И двете не знаехме какво предстои.
-Какво търсиш в Германия? - изскочи изведнъж въпроса ми от главата и се строполи пред нас с трясък. Аз знаех какво правя тук, а може би не знах, но трябваше да разбера за нея.

[Амбър Стейлинг]

Нещата сега бяха спокойни.
Полъхът на вятъра, който правеше косите ни непокорни, ми се отразяваше доста добре. Вдишах дълбоко. Исках,...представях си как сега съм една волна пеперуда и разпелвам криле за поредния полет и се издигам нагоре. как се боря с вятъра. Как той не може да ме сломи, колкото и да опитва. Така чувствах сила. Защо не птица? Прост отговор - ловците се целят в хубавите птици.
Какво правех тук, в Германия? Да, това попита.
Изравних се с нея. Вдигнах глава, за да я погледна. В погледа ми най - вероятно се четеше желанието да не отговарям. Но защо? Няма да е прилично от моя страна, а аз бях въплащение на добрите и изискани маниери, които всъщност мразен, но се налагаше покорно да се съгласявам с тях.
- Ами, - замрънках. - Баща ми и майка ми са тук на някаква сбирка на артистичните духове, обладани от изкуство.
Ръкомахах с ръце докато обяснавах, в търсене на точните думи.
- Скука огромна - оплаках се. - Само възрастни.
Направих гримаса със сбръчкан нос и продължих:
- Изпратиха ме да правя нещо интересно, защоте не пускат младо-изявени таланти като мен.
Възгордях се, като направих онова движение на изтупване на невидим прах от раменете си. Двете се разсмяхме.
- Та, реших да запазя професионализма се, като ги лиших от присъствието си на общия обед.
Поразмишлявах и останових, че като цяло беше само това,
- Та, търсех нещо интересно и ... - млъкнах, после пак поех весело - срещнах теб. Иначе само поради този важен повод сме тук, иначе не.
Без да дам повод тя да вземе думата, аз избързах:
- Ти, ако не е тайна?
Каква по-голяма тайна от тази, която ми разкри и аз вече ревностно си налагах да пазя? След това, всяка друга тайна, която щях да науча някога, щеше да ми се струва незначителна и малко смешна. И все пак аз можех да пазя тайни и за това бях горд собственик на безброй такива, които ми бяха споделени преди.

[Кейтлийн Грейсън]

И ето въпроса,който аз самата сякаш зададох на себе си.
Преди да отговоря или по-точно преди да се чуе несмисленият ми отговор, който ще бъде изговорен със самоуверен плътен глас, се замислих старателно върху това, което наистина щях да кажа.
За какво бях в Германия? Защо не във Франция, Русия, защо не в Канада или пък в Испания, че да се гоня с биковете? Може би просто, защото... Не, нямах абсолютно никакъв смислен или изобщо някакъв отговор, който щеше да задоволи хорските уши и съзнания. Все още размишлявах върху варианта да има нещо, за което бях дошла предимно в Германия, а не в съответния град.
Баща ми преди време беше идвал тук. Всъщност преди бях обмисляла идеята да намеря някой негов приятел или някоя негова прятелка, може би от младини, след което да науча повече за неизвестната личност, която правеше корабчета в бутилки с мен, късно вечерта. Тази личност,която би умряла за мен. Този човек , който искаше да бъде с мен във всяко мое начинание и действие, което със сигурност щеше да се провали право пред очите ми, а аз да нехайствах, заради това.
Следвах някакви свои неизвестни до сега стъпки, които мислех, че ще ме заведат до някъде. Засега стигнах само да разкриването на една тайна, едни тясни тъмни улички, вино и кафе и едно човешко момиче, което щеше да бъде обвързано до живот с моята тайна и вероятно, заради тайната, и с мен. Не исках да става така, но нямаше никакво значение точно в този момент.
Слънцето съвсем залезе, като не включваме останалите, вече, червено-оранжеви лъчи, които продължаваха да осветяват небето, сякаш си мислеха, че ще пропуснат нещо.
-Не знам. Просто...дойдох. Ей така, за да направя нещо смислено. - Не , че направих, но това беше съвсем отделен въпрос, който щях да задълбоча след това.
Лъчите присветнаха за миг и се скриха, отказвайки се да чакат нещото, което чакаха.
-Aз ще взема да си тръгвам. Надявам се пак дад се видим.-казах след минута и запраших на обратната страна.

[Sponsored content]