Re: Night Club Fire and Ice

[Вентиш]

Прекрасното начало, в което дори не й се наложи да заговори първа сякаш ставаше все по- прекрасно. Първо, факта, че отчаяно изглеждащия непознат бе проявил любопитство към нея, та дори и учтивост и второ... Вентиш наистина имаше нужда от питие, малко забавление и това, за което бе дошла тук. Моментално обаче забрави главната си цел на посещение и се отпусна така, сякаш не бе изпаднала в безизходица и стигнала до нивото на уличен крадец, готов да лъже и маже, колкото му душа иска само и само, за да се отдаде на малко удоволствия с щастие на прах след като намери пари. Обаче Дермах не намираше нищо приятно в този вид наркотици, които имаха прекалено незадоволително и кратко действие.
Огледа мъжа, проявил някак искрен до някъде интерес. Беше привлекателен, висок с добро телосложение, небрежно официален- стил, който допадна на Дермах от самото начало. Очите му сякаш приканваха да се впуснеш в дълбините им и да потънеш, загубил дъх. За жалост или радост, Вентиш бе по- заета да се усмихва, отколкото да потъва точно в момента в тези очи. Кимна одобрително на предложението му. Трябваше й доста време, за да намери правилните думи, да разкара отвратителния си руски акцент и да отговори в правилен словоред.
- Какво ме издава толкова добре?- гласът й наподобяваше един от онези приятни звуци, които можеха да те накарат да заспиш, но и с абсолютно същия успех да те подлудят без време.

[Джулиън Девънпорт]

Младият мъж не се сдържа и се усмихна- и това бе определено разчупващото леда събитие. Първоначално само крайчетата на устните му трепнаха, много несигурно, но следващият момент като че ли одобрение се разля по чертите на лицето му и усмивката се материализира лека, неангажираща и много топла. На бузите му почти се появиха трапчинки- не изцяло, но и не съвсем... просто... леко, намекващо но не съвсем. Беше очарователно. Само за секунда очите му грейнаха, а синьото им се избистри; в следващият момент обаче мрачният облак отново се надвеси над него и всичко се стопи, без да оставя дори и лека следа. Намекът за усмивка обаче остана; Дермах не можеше да се отърве от идеята... че всъщност това е не флирт а просто учтивост. И все пак, непознатият не излъчваше нищо, което да я поставя в някаква опастност или нещо подобно. Като че ли... се бе почти запознала с някой искрен? Може би дори топъл. Усещаше... как от него се излъчва нещо добро. И това бе наистина приятно.
Само ако не беше мрачният облак на нещото, което го притесняваше, всичко щеше да е наред. Но Джулиън знаеше, че дори и с него всичко щеше да се оправи. Онова бе в миналото, все пак. А и кракът му... го понаболяваше много рядко. Само колкото да не забравя изцяло всичко. Можеше ли наистина, всъщност? Не вярваше, че му се полагат подобни екстри.
- Не знам, нека помислим. - Джулс се опита да си придаде замислен вид. Устните му леко се свиха. За момент на езика му бе желанието да си признае, че външният вид я издава и я оприличава на някаква лишена от дом нещастна душа.. но богове, той бе прекалено учтив за да се изцепи. Вместо това просто й намигна.
- Може би имам невероятни телепатични способности и съм доловил подобно желание съвсем случайно. - в момента лъжеше, но в същото време бе крайно искрен. Сега бе моментът дамата да се изкикоти и да се почувства малко очарована от леката заигравка, в която той бе вкарал разговора. А те водеха такъв, нали? Нищо чудно, след като бе решил да купи питие на дамата. Обичайната му практика бе да прочете мислите й и да намери сам любимото нещо, а след това безцеремонно да го поръча. Сега обаче не искаше да нахлува грубиянски там, където не му е мястото.
- Каквото и да е обаче... не променя факта, че за да видим пред вас питие, трябва да го поръчате. Барман! - и той се обади малко по-силно, което... на секундата привлече вниманието на барманката, сменила тази, която му бе оставила номера си. Не влезе и в нейните мисли, защото бе ясно какво й бе минало през ума. Веднага му подариха малко флиртова усмивчица, последвана от облягане на плота, за да се разкрият прелестите на отвореното й бюстие. Много буйната й кестенява коса се разпиля по раменете и... това можеше да е перфектен момент. За нея, за него... но Джулс не му обърна особено внимание.
- Дамата иска да си поръча питие.

[Вентиш]

Чувството на безпочвена до някъде сигурност я заливаше като топла вода и я оставяше да се отпусне, оставяйки се по течението, което можеше да я отведе в доста грешна посока. Непукизма й в това отношение бе ненадминат и граничеше с пълна безотговорност, присъща на много от демоните от нейния ранг... или както обичаше да ги нарича- изтривалките! За жалост, поради няколко по- големи грешки бе стигнала до едно от низшите места в йерархията на демоните, но все пак смятааше, че още е на високо и има на къде да пада повече... всъщност на къде повече? До чистач на тоалетните в Ада? Да, това ще да е най- ниския пост, който можеха да й дадат, а ако нямаше такъв, то сто процента щяха да г о измислят за нейната скромна персона.
Хвърли един убийствен поглед на барманката, а очите й сякаш придобиха онзи отвратителен блясък, изпълнен с прекалено голямо количество досада и раздразнение. Ако можеше би я убила с поглед, но нямаше тази способност, а и едва ли й бе особено позволено. Никой обаче не й забраняваше острите думи:
- Уиски, без лед и ако обичаш се разкарай.- каза Вентиш, след като премисли няколко пъти първоначалните си думи, които не отиваха по никакъв параграф на една жена, затова може би бе най- добре така... да си премълчи повечето неприлични реплики, съкратила ги до минимума, който дори не съдържаше такива.
Извърна се към Джулиън с усмивка, която не загатваше по нищо липсата й на търпение и симпатии към барманката. Погледа на Вентиш попадна върху устните му и се задържа там известно време, загледана в леката му усмивка, в която се бяха повдигнали крайчетата на устните му. Беше някак красива по някакъв необясним начин, въпреки липсата на пълна радостност в нея. Хареса й, но въпреки това отмести поглед. Щеше да бъде крайно неприлично, ако го задържи още там.
- Аз бих казала, че интуиция е думата, която ще пасва по- добре, отколкото телепатия.- засмя се Вентиш.- Нали не искате да си помисля, че сте някое от онези книжни и историйни вещества, които си търсят жертви, убиват ги, изпиват кръвта им и така поддържат способностите си?- изстреля всичко почти на един дъх, ухилена до ушите, което подсказваше колко развеселена бе от шеговития си въпрос.

[Джулиън Девънпорт]

Уиски?Не беше зле, дамата имаше хубав вкус. Вярно, не бе поръчала марка или година... но все пак беше нещо. Очите му лекичко парнаха собствената му чаша, все още недокосната. Може би щеше да му се отвори желание да пие?
Барманката не остана никак очарована от отношението, което бе получила, но изпълнението на поръчката все пак се бе осъществило. Чашата бе тупната с малко повече от непризън върху салфетка с логото на клуба. Джулс кимна благодарствено, но барманката не му обърна никакво внимание. Добре, поне от нея се бе отървал. Беше... очарователно всъщност. Харесваше жени с характер, а тази определено имаше нещо агресивно в нея. Беше почти сладко.
- И опираме до... вампири? Това е наистина тъжно, горките същества навлезнаха прекалено силно в културата ни в последно време. Боя се, че не познавам такива същества... и определено не се опитвам да се представя за такова. - беше наистина забавно как мислите й веднага бяха направили паралел с нещо подобно. Интересно. Изглежда дамата си падаше по митологични неща.
- А можеше да направите връзка с нещо по-безопасно. Ами ако просто бях някаква стандартна аномалия с моята телепатия? Но уви, вие просто я нарекохте интуиция. Простете. - той лекичко се изкикоти, но все още без да се забавлява изцяло. И все пак беше, отново, искрено.
Джулс вдигна собствената си чаша, в която ледът отдавна се бе стопил и питието сигурно не ставаше за нищо, минало на стайна температура и се накани да я поднесе към чашата на дамата.
- Да пием за това. - не му се пиеше. Дали щеше да успее да отпие?

[Вентиш]

- Наздраве- усмихна се Вентиш някак омайно, вдигайки чашата си.
Ръба й се докосна в тази на Джулиън с едно звучно дрън известяващо наздравицата. Чашата бе понесена към устните на демонката бавно, но сигурно, а след това и опряна в тях, притискайки лекичко долната й устна. Течността сякаш потече като мед в устата й, загрявайки цялото й тяло... толкова приятно усещане за Дермах... едно от малкото приятни през последните четири дни, които бе прекарала навън без каквато и да е закрила от друго същество. Не се смяташе за достатъчно могъща, за да преживява денят, но определено намираше нощта за изключително спокойна и привлекателна част от денонощието, която бе изцяло на нейна страна.
Вентиш леко сбръчи нос, затваряйки очи, когато огнената течност прогори гърлото й по един особено приятен начин, който я караше да се разтапя. Макар глъдката, която направи да не бе особено голяма, Вентиш не пиеше често и това бе автогол. Причина- склонност към напиване от малко количество. Беше решила, обаче да не изпива повече от тази чаша, все пак нямаше смисъл да разваля първото впечатление на партньора си, което май беше добро.
- Ха, щом не съм в съвсем правилна посока с вампирите, то тогава ще да си човек с необичайни способности.- засмя се демонката.- Но... сред нас, хората, няма такива..
Постара се да намекне на последните си думи, сякаш, за да го убеди че тя също бе човек, макар и да не предполагаше дали той бе запознат по какъвто и да е начин с тази част от обществото.

[Джулиън Девънпорт]

- Наздраве. - повтори, също като призрачно ехо, преди да чукне чашата си в нейната. Ето тук идваше сложната задача. Тостът трябваше да бъде завършен- но единственият начин да го направи... бе като отпие от чашата си, гледайки в нейните очи. До тук това можеше да се уреди; Джулс се загледа, намирайки ги за очарователни. Подчертаваха много хубаво чертите на лицето й и караха изтрадалите дрехи да остават на заден план. За такива очи човек лесно можеше да реши да мести планини или нещо малко по-просто... например да гради империя. Клеопатра или Елизабет Първа? Богове, това бе жалко- да прави спонтанни паралели които са абсолютно банални.
Това го върна обратно към новината, че все още не е... нали разбирате... отпил от чашата. Ръбчето й бе опряно на устните му, а плътният аромат на алкохола нахлуваше спокойно в ноздрите му. Ако наклонеше съдинката още малко... щеше да усети вкуса му.
Не, не можеше.
Джулс въздъхна и остави чашата на плота. Отстрани изглеждаше така,сякаш е отпил, но много малко. Важна беше илюзията.
- Правилно, няма такива хора. - Джулиън отново се усмихна, но това не бе особено положително. Изглеждаше изморен. - Би било прекалено натоварващо.
За него поне беше- да има тези способности, да води подобен живот, в които винаги да има опасност силите му да надделеят над него и да загуби контрол. Класика.
Не му се бе случвало от... онзи път. В момента нали празнуваше именно това? Или по-скоро, оплакваше.

[Вентиш]

- Може и да има, но аз смятам, че хората са прекалено жестоки същества, за да притежават и такива способности... не биха ли били прекалено опасни за себе си?- заговори необезпокоявана Вентиш, сякаш обсъждаше новопостъпилите поредни за измъчване, с които трябваше да се занимават тези от долната класа, в която в момента спадаше и самата Дермах. Колко тъжно... - Винаги съм ви се чудела, как успявате да се избивате толкова безскруполно, но пък съм благодарна, защото долу имаме достатъчно работа, за да не ни е толкова скучно дори през почивните дни.
Кимна потвърдително за думите си и се загледа в лицето на Джелиън. Беше някак зряло... изглеждаше зрял и отговорен, неща, непонятни в пълния им смисъл за Вентиш, тя бе малка, вдетинена глупачка, която реши, че може да оцелее сама без стадото си, но уви! Оказа се точно обратното, не я биваше да се грижи сама за себе си и това си беше. Може би трябваше все пак да се върне с подвита опашка и да признае поражението си пред останалите, лишавайки се отново от свободата си, върнала се към заниманията си с измъчването на прекалено препатили души.
Извъртя се заедно със стола си с лице към Джулиън и се изправи, направи две крачки, с които се озова плътно зад него. Протегна ръце напред, полагайки ги на раменете му. Започна да ги разтрива леко и нежно, сякаш за да разкара напрежението от лицето и тялото му. Изглеждаше крайно неотпочинал и това не се нравеше по никакъв начин на Дермах, тя някак си изпитваше нужда да накара този мъж да се чувства поне малко добре, колкото и невъзможно да изглеждаше в момента... нищо не й струваше да опита.
-Нямаш нищо против, нали?- попита Вентиш и несигурно спря със заниманието си в очакване да й се развика.

[Джулиън Девънпорт]

- Наистина е очарователно това, че говориш за хората като за... хм, нещо отделно? Разбирам, може би се стараеш нарочно да постигнеш елемент на отдалечаване. За да разгледаш цялостната картинка, разбира се, няма спор. - много рядко можеш да проведеш нормален разговор на подобно място. Тук хората или идваха да обменят клюки, докато се напиват безпаметно, или да си намерят някого, с който да прекарат ноща. И в двата случая контактите бяха крайно ограничени. Беше малко по-забавно в специалните заведения за демони и други паранормални същества; до там го допускаха без проблеми, макар и собственият му вид да си бе крайно човешки. Просто одобряваха, че нещо не му е съвсем наред и това приключваше въпроса. Там можеше да намери някой за подобен разговор; възможностите бяха добри.
Сегашната история бе просто интересно и добро попадение. Допадаше му. В момента имаше нужда от нещо такова, от някой, на който да поговори. Ако бе друг ден, всеки друг ден в годината, щеше да надигне смело чашата, да се напие до безпаметност и просто да си издрънка всичко, което му е на главата, минус стандартните телепатични прегради и препятствия. Сега пред него се изправяше възможността да поговори смислено, да има контрол над думите си и все пак да поотпусне малко въженцето и да освободи парата. Да, нямаше да е зле. Хубав улов, наистина хубав.
- Съжалявам, малко ми е трудно в момента да поддържам паралел между учтивост и ежедневие. Ще мина директно на ти, едва ли ти е приятно да прескачам от време на време на вие. - Джулс прозвуча почти самосъжалително. В малко по-друга ситуация би бил по словоохотлив, по нахакан, но сега просто... просто.
Ръцете му се обвиха около пренебрегваната чаша, предлагайки топлина срещу топлина. И тогава, той усети ръцете върху напрегнатата зона около врата си, нежни и все пак с някаква скрита умисъл. Масаж?
- О! - възкликна малко стреснато той, наистина неочакващ нещо подобно. Тялото му обаче моментално го предаде и възпроизведе същото възклицание... но подобно на мъркане. - О.
И почти само това трябваше, за да се оптусне изцяло в ръцете на непознатата, докато тя внезапно не прекрати приятното и успокояващо занимание. Думите й го застигнаха, но отне време да ги регистрира.
- Не, но... - но. Винаги имаше но. И в момента Джулс не бе сигурен за какво стоеше неговото. Поне не и изцяло. Трябваше да даде обяснение... но вместо това той предпочете да е искрен. - Във всяка една друга ситуация да. Просто не днес. Съжалявам, имам нужда да се чувствам отвратително. Нещо толкова приятно спада в категорията на забранените плодове.
Имаше чувството, че й се извинява прекалено често, за всичко. Давай, само така, Дон Жуан.

[Вентиш]

- Разбира се, че се старая към елемент на отдалечаване... никога не съм било човек.- каза Вентиш просто сякаш бе най- обикновеното нещо, което можеше да каже в момента.
Мозъка й просто бе отказал да приеме, че хората не ги приемаха, не приемаха много от свръхестествените същества. Това ще да й се струваше като пълна глупост, която искаше да промени. Поне от гледна точка на това, че можеше да вярват в тях... дори да се страхуват, а не да ги пречисляват към умрели митологии като напълно не съществуващи същества. Беше толкова нечестно... да не би да си мислеха, че са единствени на Земята? Ако бе така, то в момента хората изглеждаха и глупави в очите на Дермах и въпреки всичко не беше нейна работа какво си мислят или вършат хората. Имаше достатъчно от по- визшите демони, които можеха да се оправят с тези безполезни за осмисляне проблеми и дразнещи факти.
Днес Вентиш имаше друга работа, която й се стори доста по- важна от философските размишления, които заплашваха да нахлуят изцяло в главата й и да я накарат да загуби пълна концетрация, а това ставаше и в момента, докато се отпускаше в компанията на непознатия за нея мъж. Губеше концентрация в някаква степен и може би съвсем скоро щеше да изпусне крайните съзнания от обсега си, което щеше да й навлече доста проблеми. Смяташе да бъде слушател- ето това бе по- важното! Да изслуша събеседника си, който очевидно не се нуждаеше от повдигане на настроението, а от някой, с който да говори... и все пак, Вентиш не можеше да не си отбележи напредъка, който дойде с приятното въклицание.
Дръпна ръцете си по желание на мъжа и се върна на мястото си, седна някак елегантно, сякаш носеше вечерна рокля, уви, обаче не носеше и дрехите й определено не можеха да минат за каквато и да е рокля. Все пак, цялостното й, реално облекло й придаваше някаквно интересно очарование, което обикновено подобни дрехи не биха придали. Червената й коса бе вързана на ниска, небрежна опашка, която съвсем след малко щеше да се разплете, но на Вентиш не й правеше никакво впечатление.
- Не се притеснявай.- отговори Вентиш с искрена, но лека усмивка на извинението му и се загледа в очите му, подпирайки брадичка на едната си длан.- Какво се е случило?

[Джулиън Девънпорт]

Не е човек? Джулиън малко се сепна, очевидно изненадан от спонтанното признание. Какво трябваше да значи това? Беше прекалено странно, за да е истина. И в случая нелогичното идваше не от реалната възможност непознатата да не е човек а от факта, че бе попаднал именно на нея, а не на някой малко по-нормален. И то точно след като си бе мислил относно баровете за свръхестествени същества и така нататък. Но може би това всъщност беше просто илюзия? Нищо чудно непознатата да бе просто нестабилна в своята психика; това би обяснило дрехите й и поведението, подхождащо повече на една дама от висшето общество на 20-тте години. Или нещо такова. Щеше да е подло обаче да й прочете мислите просто така, да влезне в тях и да направи контакт. Джулиън се усети, че вече е сложил показалец и среден пръст на едното си слепоочие- просто невинен жест, сякаш част от това, че се облягаше с лека умора на плота. Телепатичните му умения веднага се отзоваха и гмурнаха напред... пропускайки съзнанието на Дермах. Някакъв млад мъж зад нея дори не реагира, когато чуждото присъствие обви като мъгла мозъка му- Джулс можеше да е напълно незабележим когато поиска наистина. Съзнанието му се прехвърли и непознатият (който в момента веднага стана познат, защото професорът прочете набързо основните биографични факти) се обърна към Дермах, оглеждайки я леко. Джулиън не бе променил нищо, не се бе наложил изцяло, за това в момента виждаше направо през очите на младежа, наричащ се Станис. Грък. Двадесет и две. Студент по инжинерен дизайн. Сгоден. В момента очакващ годеницата си.
Станис видя елегантно облечена млада дама, в която Джулиън за една бройка не разпозна Вентиш. Ясно, значи не го заблуждаваше. Беше попаднал наистина на нечовешко същество. Това му прости следващото действие.
Дермах чу думите му... в главата си, проникнали нехайно и малко гузно, че са неканени. Джулс просто й се усмихна, сякаш нищо наистина не се случваше.
В такъв случай и аз не мога да настоявам, че съм изцяло нормален.
- Но какво да се прави, не е болка за умиране. - той излезе от съзнанието й и отдалечи пръсти от слепоочието си. Отново хвана с нежелание чашата, концентриран над неспособността да я изпие. - Не знам обаче дали трябва да говоря за проблемите си. Не е нещо особено интересно. А и ще отшуми още утре сутринта, когато ми се наложи да стана за работа.
Младият мъж вдигна рамена и се прозя, закривайки с уста зейнала паст. Така де, наистина имаше право в случая. Само щеше да мрънка на чужда глава, която изглежда бе доста по-древна от неговата и сигурно патила много повече. А и колкото и очарователни да бяха душевните излияния върху непознат... в момента му се струваше, че и това е много. И прекалено.
Джулиън предпочиташе да се оправя с чужди проблеми и страдания. Неговите собствени му бяха безинтересни и живееше без тяхна намеса. Веднъж годишно обаче напук на всичко... идваше сегашният ден. И професорът се чувстваше нещастен.
И най-вече... изоставен.

[Вентиш]

Гласът на Джулиън предизвика доста забавена реакция във Вентиш. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че половината от думите му бяха чути единствено в ума й, а другата половина бяха изречени както правеха обикновените хора. Потрябва й още малко време, в което да обмисли казаното и да разбере, че нормалните хора определено нямат достъп до главата й и не притежават телепатични способности. Последвалото откритие я хвърли в такъв смут, че я накара да подскочи и да бутне чашата си със спиртната напитка. Тя падна от другата страна на бара, пръсвайки се на стотици малки парченца, разпилени по пода, заедно с разсипаната течност.
Дермах се олюля някак заплашително, загубила концентрация, което за секунди й коства сриване на илюзията, която бе създала. Паниката я обвзе. Ако изпуснеше дори едно единствено съзнание от контрола си всичко щеше да се развали, а тя да бъде подгонена с факли и вили и всякакви ужасяващи неща, които могат да я наранят... неща, оръжия за хората, които не й допадаха и изглеждаха достатъчно заплашително, за да предизвикат нежелание у нея дори да ги вижда. Облегна ръце на барплота и се извърна към Джулиън с учудено изражение и уплаха, за която се погрижи да бъде дълбоко затворена някъде там в съзнанието й, оставена на заден план. Поклати глава, за да се отърси от странните си предположения, мисли и идеи.
- Ти наистина си телепат!- възкликна Вентиш смаяна от откритието си.- Но... как? Хората нямат такива способности!

[Джулиън Девънпорт]

- По-тихо, моля те. - Джулиън й изшътка, оглеждайки се. С малката си театрална постановка Дермах бе привлякла поглед, два... но само за няколко секунди. Барманката я бе погледнала много на кръв, сякаш казвайки "Ще си платиш двойно сметката заради щетите, ей!" и това като че ли стана ясно и без да се използват телепатични сили.
- Още една чаша от същото. - младият мъж се обърна учтиво към киселата жена, застанала сега пред тях и на лицето му се изписа очарователно невинна физиономия, която имаше за цел да омилостивява. Младият мъж знаеше как да очарова и го използваше, когато му се налага да се измъква от неприятни ситуации. И наистина- барманката измърмори нещо, но поднесе на дамата до Джулс чаша от същото, преди да се заеме да измете счупените парченца, били някога стъклена съдинка.
- Не исках да те стресна. - Джулс се извърна към червенокоската и заговори с известна доза вина в гласа си. Изглеждаше подмладен с няколко години обаче; в очите му блестеше някаква игрива искра, която временно надделя над нещастието му. Само временно. Реакцията на не-човека до него бе наистина забавна. И все пак му бе малко гузно... че я бе стреснал. Знаеше как изглежда отстрани.
- И да, аз наистина съм телепат. Но за сметка на това съм и човек. Странно е, нали? Казах ти, че не съм изцяло нормален.

[Вентиш]

Секунда... две... трийсет. Най- накрая успя да осмисли реалното си положение и колко прекрасен момент бе това, колко много можеше да й се помогне, стига да помоли по правилния начин. Не й се бе случвало толкова прелестно нещо през последните дни и не можеше да го изпусне, струваше си да опита, какъвто и да бе отговора на Джулиън... едва ли хората приемаха непознати и предлагаха помощта си на тях, но Вентиш можеше да постигне толкова много, стига някой да я побутне и да й помогне, без да й се налага да извършва престъпления от рода на кражбите и убийствата, а тя не го бе правила преди и липсата на какъвто и да е опит можеше да бъде фатална.
Разпери ръце и в следващия момент бе придърпала Джулиън в нежната си прегръдка, която едва ли бе най- позволеното нещо в момента... най- вероятно телепатиста щеше да я накара да се отдръпне от него, обаче не успя да спре прилива си на обичливост и благодарност, че просто го има. Тънките й пръсти някак инстинктивно се разходиха по веднъж по гръбнака му, просто за да допълнят благодарността по някакъв странен начин, който сигурно щеше да бъде приет доста криво.
- О, ти познати непознат си най- прекрасното нещо, което ми се случва през последните дни. Толкова приятно е да срещна себеподобен по откаченост.- развълнувано заговори Дермах, почти надвиквайки музиката.- Толкова много се радвам, че не има в момента, толкова е прекрасна появата ти!

[Джулиън Девънпорт]

Добре, това беше неловко. Когато се озова в прегръдката Джулиън се зачуди какво по дяволите да прави с ръцете си. Инстинктивно му се прииска да потупа малко антисоциално девойката и с това да се приключи, но му се стори наистина грубо като начинание. Все пак тя се държеше наистина мило и признанието, което внезапно бе направила... носеше в себе си определено очарование. Младият мъж преглътна за да овлажни внезапно изсъхналото си гърло, като че ли езикът му се бе залепил за небцето и думите не излизаха. Мина минута-две а барманката ги изгледа доста кисело, беше решила, че са двойка или нещо такова. Явно не бе стигнала до подслушване на разговора, който водеха, което бе истински плюс. Джулс именно на това бе разчитал, защото иначе щеше да има да дава обяснения.
Някъде в страни от тях оркестърът се наместваше, идваше време за живата музика и дебютирането на младият изпълнител (или изпълнителка, в момента му беше все едно) предстоеше съвсем скоро. Това като че ли разсея временно професорът и той намери енергия достойна да захрани гласните му струни.
- Няма да ме продадеш на някой цирк за изроди, нали? Аз ще продам теб ако го направиш! - странното е, че в случая хуморът веднага се появи, услужлив и готов да разлее неловкостта на ситуацията. Младият мъж дори се улови, че отвръща много лекичко на прегръдката, обвивайки за кратко ръце около непознатата. Може би трябваше да се запознаят? Някак си напоследък все му вървеше с безименни дами. И господа. И деца. И роднини. В модерните времена хората просто не намираха за нужно да си дават имената току така.
Джулиън я пусна и се отдръпна, прегръдката се прекрати. Позволи си лека усмивка.
- Знаеш ли, като че ли обикновенно общуваш с ужасни хора. Или ти се случват ужасни неща. Някакви такива истории.

[Вентиш]

- По вероятно е да вземат мен в цирк за изроди, особено ако демонстрирам и същиската си същност. - кимна Вентиш потвърдително, но в очите й още светеше онзи блясък, който подсказваше колко беше щастлива в момента.- Просто се нуждая от някого, който да ме въведе във вашият свят... не го разбирам, не се оправям в него- с неохота си призна демонката.
Пусна Джулс и се отдръпна от него, за да впие умолителния си поглед в неговия. Имаше нужда от помощта му и той практически беше нейният златен шанс... шанс, който не можеше да изпусне. Поне можеше да се опита да го придума да й помогне, въпреки че беше малко вероятно... сигурно щеше да я сметне за луда и да й каже да се маха, макар това да не й се виждаше най- приятното нещо. Нямаше шанс да го принуди, може би ако му покажеше какво всъщност беше станало с нея.
- Нищо лошо не ми се е случило, освен факта, че не се справям тук и всъщност... тези модерни дрехи не са мои.- поклати глава със съжаление, Дермах.- Това е просто плод на въображенията на хората, които подтиквам нарочно, да не мислиш че щяха да ме пуснат в този клуб с дрипи? Няма никакъв шанс.
Вентиш беше останала изключително заблудена, че илюзията й работи и върху него, затова бе решила да си признае, за да няма усложнения по- късно... беше я срам да си признае, че всъщност нямаше скъпи дрехи и косата й не бе приведена в такъв приличен вид.

[Анна дел Ла Вал]

Анна бе объркана. Много объркана. Бяха минали няколко дни от официалното й пробуждане и беше открила толкова много интересни, стряскащи и странни неща, които вероятно бяха присъщи за двадесет и първи век. Първото, което бе разбрала е, че се намираше във висока постройка, в която всяко семейство си имаше собствено 'отделение', в което да живее и общо взето мястото бе оскъдно. В банята й освен познатата вана, се извисяваше и плашеща автоматична машинка, която пускаше струйки вода и всеки път, в който Анна заставаше под тях винаги пищеше и започваше да се върти като пумпал с цел да избяга, въпреки че зловещо насочената течност винаги я достигаше. Може би се дължеше на надписът върху въпросното високо чудовище: сензорен душ. Значи се наричаше 'душ ' и бе сензорен, въпреки че девойката нямаше и понятие от това прилагателно. Все причини да сложи край на стресиращите си опити да се разбере с преследващото я водно животно и да използва приятелски настроената вана. И това не бяха единствените чудатости в жилището й. Кухнята - отне й доста време, за да осъзнае, че е такава - също криеше опасни капани и създания, като голямата бяла кутия, която бе твърде студена, за да не всее страх у Анна. И поради подозренията си относно произхода на 'нещото', тя не рискуваше да използва храната поставена вътре в него. Или поне взимаше достатъчно малки хапки от нея, че да не се отрови по някакъв начин. Като цяло, мястото, на което живееше изглеждаше така сякаш е предварително подготвено за присъствието й, колкото й неприветливост да излъчваше. А това, което привлече най-голяма част от вниманието й бе малкото листче хартия върху кухненската маса(недостатъчно голяма и дълга, но Анна се стараеше да не обръща вече внимание на странния вид на мебелировката). На него с красив и изтънчен почерк бе изписан адрес. Посланието завършваше с познатите за девойчето инициали: ИК. Игор Коральов. Не можеше да бъде сигурна дали е от него, но пък не можеше да си позволи и да не посети въпросното място, като се има предвид, че надеждата веднага бе лумнала в нея.
Затова сега се намираше пред интересната постройка, от която се чуваше твърде силен тътен, за да бъде приятен. Да не би това да бе вид съвременна музика? Не, не й се вярваше този примитивен звук да бъде наречен изкуство. Клуб "Огън и лед". Защо Игор щеше да иска да дойде тук? Какво можеше да намери на подобно място? През деветнадесети век клубовете представлявах места, в които мъжете се събираха, за да пушат кубински пури и да играят различни игри. Там не бе позволено наличието на съпругите им или младите дами. И сега от Анна се очакваше да влезе вътре? Тя преглътна шумно и внимателно огледа излизащите. Всички бяха облечени в онзи непристоен, разголен стил и притежаваха отблъскващи маниери на поведение. А девойката бе намъкнала копринена рокля до коленете, която бе достатъчно свободна, за да се движи, но не достатъчно прикриваща, макар да бе невинна и безобидна дреха на пръв поглед. По нея бяха нарисувани шарени цветя и разни забавни завъртулки, а по презрамките й бяха наредени блестящи пайети. Сладка, но различна от прилепналите облекла на останалите момичета, които бяха разпуснали косите толкова показно. Е, косата на Анна също бе спусната, но си имаше причина - да закрие голите си рамене. Това би я оправдало пред погледите на джентълмените или възрастните дами.
Тя въздъхна за последно и бавно се приближи до мъжете стоящи пред входа на сградата.
- Добър ден, господа. Казвам се Анна дел Ла Вал и трябва да вляза в клуба, за да отида при придружителя си. Той със сигурност ви е споменал, че тази вечер ще му правя компания - каза момичето с най-учтивия тон, на който бе способна. Не бе сигурна за говоримия език тук, където и да е, но тя бе използвала чист руски. Той не й бе роден, но бе отраснала с него. Това, което я изненада обаче бе празните и неориентирани погледи на мъжете, които вероятно се явяваха като охрана на това място. Девойката побърза да се извини за използването на чужд език и добави на правилен английски, макар да се долавяше акцент в него:
- О, извинете ме! Не се съобразих с народността ви. Исках да кажа, че придружителят ми е вътре и ме очаква.
Тогава въпросните господа се засмяха гръмко без, според Анна, да има някаква основателна причина.
- Нещо смешно ли казах? - попита момичето притеснено, чудейки се какво бе объркала този път.
- Трябва да си покажеш личната карта или оставаш тук.
На девойката й се стори много грубо да й говорят на "ти" при положение, че не я познаваха, но все пак подаде картата, която сутринта бе намерила в бюрото си. Странно, но притежаваше нейна снимка и данни, макар й подправени. Бе написано, че е на осемнадесет, а също и, че е родена през 1994 година. Идея на Игор, със сигурност.
- Влизайте - каза един от мъжете и й показа пътя, хвърляйки й доста недостоен и преценяващ поглед, който накара Анна да се обиди и ядоса. Затова тя без да се колебае зашлеви нахалника и просъска:
- Ако още един път ме погледнете по този начин, много скоро бихте могли да се изправите на дуел и да срещнете безмилостното дуло на револвера, надявам се.
С тези думи момичето се завъртя рязко и продължи към вътрешността на клуба. Твърде задушно място за вкусовете й или тези на любимия й. Започна да я обзема съмнение, че той в действителност се намира там. Може би просто бе объркала адреса. Тази ужасна мисъл накара очите й да се навлажнят, но тя устоя на порива да се разплаче толкова явно сред тълпата и започна бавно и внимателно да моли за път през нея. Противно на очакванията й, никой не обръщаше внимание на молбите й и й се налагаше да се придвижва с леки побутвания. Това "решение на проблема" я засрамяваше, но пък бе необходимо. Накрая просто се отчая и се закова на място изпивайки помещението с поглед. Колкото и пъти да търси, така й не откриваше познатия образ, познатия Игор. Нито следа от него. Колко глупава бе да си помисли, че той би я извикал тук!
Затова тя се насочи с клюмнала глава към единствените двама души, чиито разговор бе по-тих и спокоен от останалите присъстващи, с надеждата да й обърнат внимание и да й помогнат.
- Извинете, господине, госпожице. Бихте ли ми обяснили какво е това място? - попита тя непознатите настанили се на два високи и на външен вид неудобни стола.

[Джулиън Девънпорт]

В момента в който тя призна, че не се оправя особено добре в неговият свят, младият мъж усети как в него се заражда едно неопределено чувство. Какво можеше да е то? Сигурно поредното пробуждане на комплекса му за бащинство и взимане на разни неща под опеката на телепатичният му задник. Понякога наистина се ненавиждаше заради отдадеността си на обществото- което и да е общество- заради добрата му душа. Или сърце. Каквото там точно беше, Джулиън не винаги му бе благодарен. Редовно изпадаше в тежки ситуации, които го натоварваха прекалено много, но не можеше да се измъкне по гореспоменатите причини. Нещо сходно бе и с 'далго; съществото, заради което в момента не бе в настроение и празнуваше поредната година, в която са далеч един от друг. Човек сякаш ще каже, че... какво всъщност можеше да каже? Беше като в сълзлив романтичен филм, а Джулиън не беше особено голям фен на този тип филмография. За него документалните или само исторически филми представляваха по-голямо предизвикателство.
Както и да е.
Това между впрочем, като сравнение, бе просто съпоставка колко сериозно е положението, или нещо сходно като идея. Важното бе, че всичко протече вътре в младият професор а не навън и на повърхноста изплува само една меланхолична усмивка. Това бе, разбира се, преди Джулс да заговори.
- Модерни дрехи? Дрипи? - професорът повтори на глас, но реализацията дойде с няколко минути закъснение. О! Чакай, това не бе хубаво. Дамата явно искаше да изглежда добре, да не се показва такава, каквато в момента е, но... в случая Джулиън бе стоплил прекалено късно и бе на път да я оскърби. Бузите му лекичко се напоиха с кръв, изчервяването остана почти незабелязано на подобно осветление. И все пак, те бяха прекалено близо; Вентиш сигурно можеше да усети топлината, която се бе излъчила изведнъж.
- Аз, ами... - мъжът се оплете още повече. Последва въздишка. - Съжалявам, но... илюзията ти... ами тя не ми действа. Но така изглеждаш очарователно! - опитвайки се да замаже положението, Джулиън заговори по-бързо. - Наистина! Аз... - отново промяна на настроението, последвана от тъжна физиономия. - Съжалявам, наистина съжалявам.Аз съм ужасен човек, ужасен. Искам да се реванширам, наистина. Може ли да ти предложа помоща си?
Защо всъщност се извиняваше и искаше прошка? Не бе виновен, че случайно бе признал че я вижда естествена; такава я бе видял още от началото и благодарение на това я бе заговорил. Иначе нямаше да й обърне никакво внимание. Беше хубаво всъщност, защото дамата му се струваше наистина приятна.
Може би подсъзнателно с тази идея на ум бе предложил да й помогне? Тя имаше нужда от това. Беше го казала.
- O, по дяволите. Държа се като пълен идиот, нали? Дори не свързвам логични изречения, а съм абсолютно трезвен. Като че ли това е някакво проклятие точно на този ден. И все пак, брой желанието ми да ти помогна. И извинението, че си признах, че те виждам естествена, а не като илюзия. Сигурен съм, че обикновенно си спираща дъха, но сега те намирам просто за красива. - това между другото не бе свалка, макар и да приличаше на такава. Джулиън просто искаше да я увери в добрите си намерения и да я успокои, изглеждаше добре. Дори не знаеше защо първоначално се бе стреснал от вида й- сега му се струваше носещ собствено очарование.
И докато професорът мислеше над това, някакъв чужд глас достигна до него и остана регистриран. Той беше като свеж полъх на цветя- в него имаше нещо особено и в същото време... невинно. Това му привлече вниманието; Джулиън се извърна към източника и осъзна, че "невинен" е доста добро определение. До него и червенокосата му събеседничка стоеше младо на вид девойче с рокля на цветя. Не беше ли тя като нещо, което не се връзва с обстановката? Беше. Днес явно бе магнит за очарователни дами, които се отличават от масата общество със собствен стил и особености на характера. И вероятно... видовата принадлежност.
- Извинена сте. - мъжът се усмихна топло, едва ли не покровителствено. Автоматично съзнанието му прехвърли непознатата към много по-млада възрастова група и това отново подразни бащинските му инстинкти. - А това, госпожице, е клуб.
Интересен въпрос. Как така какво е това място? Беше очевидно. Да не би момичето да се бе изгубило? Джулиън погледна леко озадачено Вентиш.

[Анна дел Ла Вал]

Анна предполагаше, че е клуб, тъй като огромният надпис най-отпред показваше съвсем нагледно целта на постройката, но все пак тя не можеше да се убеди, че подобна обстановка бе присъща за клуб. Клубовете не представляваха ли средно големи стаи с мебелировка в късен викториански стил, картини на известни художници по стените, няколко маси служещи за различни игри и развлечения, както и специално помещение за консумация на алкохол и пури? Там свободното си време прекарваха джентълмени от отбрани фамилии, за да се забавляват, общуват и обсъждат светски теми, които не засягаха дамите. Този образ присъстваше в ролята на 'клуб' в главата на момичето и й бе доста трудно да възприеме тази смесица между бардак и кръчма за подобно изискано, градско място. Липсваха прозорци, удобни столове и кресла, а в средата бе открито широко място, което явно служеше за нещо като сбор на полуголи хора, правещи движения наподобяващи сношение във вертикален вариант. Тази гледка наистина отблъскваше младата девойка и тя се стараеше да не оставя погледа си върху това безумие с уж развлекателно приложение. Във времената, в които Анна бе живяла първоначално, със сигурност заглавието на входа щеше да намеква за колко пари се продаваха 'работещите' във въпросния бардак. Колкото по-млади и зелени, толкова повече клиенти щяха да посещават публичния дом. В този случай нямаше намек, но бе лесно да се предположи, че все някоя от жените в тълпата притежаваше срамна професия.
- Не прилича на такъв, сър. Сигурен ли сте, че той не се намира в една от стаите на второто ниво? Там би трябвало да ме очаква познат.
Анна се чувстваше объркана, когато млада двойка мина покрай нея, говорейки си за стаите служещи за усамотение. Същите стаи, които според нея бяха предполагаемия клуб. Явно бяха пригодени с друга цел. Което напълно обясняваше втрещените погледи на двамата непознати, които помоли за обяснение. Може би я бяха помислили за леко момиче. Всъщност, не 'може би', а със сигурност, съдейки по израженията на лицата им.
- Аз...Нямах предвид толкова лична компания. Просто предположения...Извинете.
Анна преплете нервно пръсти, осъзнавайки новосъздадената неприятна ситуация, която бе плод на разбърканите й мисли. Тя определено нямаше за цел да се продава, търсейки клиенти. Търсеше просто много специален човек, който да й разясни положението и да остане с нея както бе обещал преди години. Много години. Сега обещанието му беше просто празно ехо на фона на целия този цирк разиграващ се в двадесет и първи век. Девойката се чувстваше нелепо още когато се събуди преди няколко дни. Несигурна, беззащитна и подвластна на новооткрития свят. Дори външният й вид създаваше проблеми при общуване. Повечето хора не я взимаха на сериозно, както бе направила възрастната дама, работеща в кварталния магазин. След като Анна внимателно и повторно й бе обяснила положението, госпожата просто се бе засмяла и пощипнала момичето по бузките, хвалейки го колко е сладко и как умее да забавлява с тънкия си гласец, самотни и отдали се на скуката жени като нея. Девойката просто се бе отчаяла след поредния неуспешен опит да потърси помощ или просто предразположен човек, който да й даде нужните отговори и разяснения.
Тя въздъхна и се помъчи да се покатери на стола до господина и госпожицата, но това бе доста трудно начинание. Подобен висок и тесен стол доста възпрепятстваше стабилната стойка на девойката, която чак след няколко минути успя да се настани. Но как само...Нещо не бе наред и тя го усещаше, защото гърбът й бе облегнат на бара, а краката повдигнати на малката облегалка. Анна се чувстваше като в чаша, в която бе свита неудобно на дъното. После за пореден път се помъчи да промени позата си, но в резултат просто въздъхна и си остана в смешното състояние, което сама си бе причинила.

[Джулиън Девънпорт]

Добре, в крайна сметка колкото и силно да вярваш в нещо винаги ще се намери някой ентусиаст, който да те обори достатъчно качествено, че да се почувстваш наистина неловко от създалото се положение. В момента Джулиън наистина усещаше как тази ситуация се стоварва на плещите му и наистина, да си в ролята на погубилият вярата си не бе особено хубаво като състояние... с тази разлика, че освен изненадващо в момента му бе и смешно.
Винаги си бе мислил, че е малко старомоден и прекомерно... как да го каже? Възпитан. В модерното общество подобни неща се срещаха доста рядко и обикновенно хората го гледаха като настъпен носорог щом минеше на канал "Джентълмен". Не му пречеше, не го притесняваше, така бе възпитан. Щеше да оцелее.
Съмняваше се малко за младото момиче, което все още стоеше в компанията им. Всъщност се притесняваше. Тя бе по-тежък случай от него и можеше дори човек да повярва сериозно в това, че идва от друго време, защото като че ли имаше различна представа за термина "клуб". Може би бе от някое много загубено в провинцията селце, където наистина може да намериш възпитан млад човек, който да те нарече "сър". По-обичайно бе да срещнеш или цинизъм или някоя разновидност на "братле" и "пич". С подобно вежливо дете можеше да се държи само крайно позитивно, нали? Нямаше съмнение, така беше. Всичко по-различно би се приело за крайна и смъртна обида. Не можеше да е груб с толкова очарователно на вид дете, нали? Добре, може би бе грубо да я нарича в мислите си така, но очарователната й наивност вероятно идваща от високите нива на невинност подсъзнателно го караха да я вкарва в тази категория.
- Аз... - в отговор на нейните думи и новото й притеснение младият професор дори не можа да довърши своето изречение, защото се почувства крайно озадачен и подложен на лек стрес. Не знаеше как да успокои нейният и чертата от характера му, която го караше да е винаги услужлив на човек в нужда (а тя определено бе) го хокаше, че не може да й се подчини като хората. Какво може да каже всъщност за да премахне впечатлението й, че се е злепоставила? Да, тук имаше някакво недоразумение и Джулиън прощаваше малката й изцепка намекваща нещо крайно неморално. Но за бога, кой наистина би я вкарал в такава категория? Да, знаеше, че подобна невинност се цени наистина високо точно в тези среди, но не можеше да повярва, че би се отнасяло за нея. Че е част от подобна институция. Следователно, след като не вярваше... не бе така, поне докато го обореха, отново.
- Сигурен съм, че вашият познат трябва да е някъде тук. - младият мъж хвърли въдица с успокоителна аура и се зае да се подготвя да улови успешно нещо също така позитивно и от момичето, за да може да разсее неудобството й. - Можете да го опишете, ще...
Какво правеше тя, за бога? Джулиън се втрещи лекичко, когато видя нестандартният подход, който девойката извади спрямо стола, намиращ се до него.
Сега вече сериозно, ама наистина сериозно, се плашеше дали тя ще се оправи като цяло в тази среда.

[Анна дел Ла Вал]

Анна не знаеше как да отвърне на изненадания поглед на младия господин. Тя се почуди какво не е наред. Може би недоразумението, което бе станало преди малко? Да, възпитано момиче като нея досега не бе попадало в подобна толкова унизителна и смущаваща ситуация. Наистина непристойно от нейна страна да си позволи да намекне, пък макар и съвсем неволно и неосъзнато, за неща, които бяха забранени за обсъждане сред дамите в обществото. Е, тя винаги се е чувствала твърде малка на години, за да бъде наречена дама, но Игор непрестанно я бе убеждавал, че е напълно достойна за това обръщение. Физическата й структура може би бе по-различно устроена от тази на останалите девойки, но Анна отдавна бе свикнала да пребивава в подобно малко тяло с недостатъчен обем, в който да поема въздух. Но да, тя не можеше да вини, когото и да било за външния си вид. Можеше само да подражава на градските канони и общоприети норми за поведение. Изисканото държание стоеше някак странно върху нея, липсваше женственост в допълнение, но пък очарователно и въздействащо, ако бъде погледнато не прекомерно взискателно. Да, малката Анна представляваше необикновено явление дори през родния деветнадесети век. Какво оставаше за двадесет и първи? Вероятно се четеше в очите на двамата достатъчно любезни с нея непознати, които все още не я критикуваха за действията и думите й. Все още. Девойката не знаеше кое е засягащо и кое не, в съвременния свят. Може би начинът й на говорене се разбираше погрешно, въпреки че тя наистина се стараеше да скрие лекия си руски акцент, за да може да се впише поне донякъде сред околните. Макар че нямаше особен смисъл в цялото начинание. В повечето хора, с които бе говорила до сега, ясно си проличаваше немската намеса в английския. Явно бе в една от немско говорящите страни, въпреки че не бе чистия вариант на езика.
- Дали мога да ви попитам нещо, сър, мадам - започна отново Анна и обърна към тях вече почти схванатата си шия от неудобната стойка, която бе заела - Държавата, в която се намираме е Австро-Унгария, предполагам? Винаги съм искала да посетя някоя от европейските страни. Чувала съм доста добри неща за тях. За разнообразните им култури и изящни стилове в архитектурата, а също и облеклото...
Момичето твърде късно осъзна, че губи времето си в приказки, вместо да намери Игор. Ако той наистина бе в този клуб, вероятно все още я очакваше.
- О, извинете ме за отклоняването от темата! Веднага мога да дам описание на човека, когото търся. Той е висок с дълга почти до раменете черна коса и бледа кожа. Вероятно е облечен със сив елек и вталена бяла риза с добре подгънати маншети. Може би е прибавил и овална седефена камея.Не мога обаче да бъда сигурна за височината на ботушите му. Обикновено стигат почти до коляното.
Анна не бе и абсолютно убедена за сегашния му вид. Ами, ако се бе променил? Ако не беше същия мъж, който преди, и все още, боготвореше? Ала й се струваше нелепо да се преобрази до неузнаваемост, само за да е в крак с безвкусната мода на съвремието. Тя откровено не разбираше дързостта на днешните дрехи и нрави. Жените вече не изглеждаха толкова изискани и елегантни, а мъжете пък вероятно имаха дори и различни подходи за ухажване. Всички до един крайно обидни и вулгарни спрямо избраниците си. Та нали въпросните момичета бяха откраднали сърцата им, не заслужаваха ли по-добро отношение? Със сигурност трудно си намираха годеници по този начин.
Анна се помръдна леко с цел да разположи тялото си правилно върху високия стол, но вместо това той се завъртя няколко пъти и заплаши да я изхвърли на пода. Девойката просто стоеше като вцепенена, стиснала здраво въпросната мебел чак докато кокалчетата на ръцете й не побеляха. Тя пулеше очи ококорено и очакваше във всеки един момент "съществото" да се раздвижи отново и да я лиши от всякаква опора. Чудесно, не й стигаше злобен сензорен душ в жилището, а сега попадаше и на такъв стол! Не беше ли това ужасяващо? Да не би да съществуваше специално фабрика за подобни "хищни" пособия? Ако наистина това бе реалност, човечеството можеше да бъде под сериозна заплаха.

[Джулиън Девънпорт]

За момент убеждението, че може би става въпрос за някое девойче идващо от затънтена провинция успя да се разклати много сериозно, което никак не основа в него наличие на вътрешен мир. Какво би трябвало да значи това? Все едно, че момичето беше прескочило солиден период от време, но нямаше никаква логика, след като основните елементи от външният й вид намекваха за съвсем нормален жител на града. Все пак до преди малко бе проявявал впечатление как тази рокля й отива и подобни комплименти, които ако видеха бял свят сигурно щяха да се възприемат за някакъв вид свалка... а Джулиън не искаше това, защото все още държеше на сложната възразстова граница, която ги делеше. За момент мислите му го държаха далеч от ситуации, които изискваха възприемане на сложни идеи. Като нищо младото момиче можеше да е нещо не-човешко, също като приятната червенокоса дама, която бе млъкнала и проявила интерес към питието си и към него единствено. Голям скок- от прегръдки на игнор, но не можеше да я вини. Бяха си непознати, този факт не се променяше, въпреки, че й бе признал за дарбата си.
Сега вниманието му така или иначе бе насоено към Анна, което го отдалечаваше изцяло от идеята да се почувства малко изоставен. На лицето на младият мъж вече имаше сериозна физиономия, която издаваше, че е малко поставен пред напрежение. Веждите му бяха много леко събрани, така че на това осветление не се виждаше добре образувалата се призрачна почти бръчка по-нагоре. Младият мъж не знаеше как да процедира. Може би девойката имаше проблеми, страдаше от илюзорни представи за света? Не, това бе прекалено остро като коментар и сърцето му не даваше и дума да става за трайно възприемане на идеята. Джулиън преглътна и по този начин овлажни сухото си гърло.
И тогава го осени някакво прозрение, което накара почти-бръчката да се изпари и да остави място на променена физиономия. Новият избор бе на чиста изненада и горкият млад професор наистина се почувства смешно. Беше тук за да празнува личната си драма, а ето, че бе забравил изцяло за нея в последните десет минути. Чудо? Може би тази година най-накрая щеше да се отърве от всичко? Очите му парнаха обвинително пълната чаша с вече наистина неприятно топло питие, която го чакаше на бара и сигурно там щеше да си остане. Днес наистина нямаше никакво желание да пие.
За изненада на Анна, младият мъж внезапно скочи от стола си и застана пред нейният, или по-точно, от неговата странична част, за да общува със свитото й тяло не откъм краката. Подаде й галантно ръка.
- Да отидем при правилният човек тогава. Там ще може и да седнете удобно, а съвсем скоро ще ни помогнат да намерим вашият познат. Тук има една персона, която следи всичко и всеки, така че ще намерим някакво разрешение. - последва кимване и очакване. Дали щеше да му се довери и да подаде също ръка, за да я сложи в неговата? Това бе наложително, все пак си личеше, че със стола не се понасят и скоро може да се стигне до катастрофа. Нямаше как да се измъкне иначе сама, убеди се той и заличи изцяло изненаданата си физиономия, за да я замести с галантна такава.
- По пътя може да обсъдим къде се намирате и защо Австро-Унгария... е малко неправилно название.

[Анна дел Ла Вал]

Анна се вслушваше в непознатия господин с особено внимание. Наистина ли се бе намерил някой достатъчно добронамерен човек, който да й помогне? Когато си спомни предишните си несполучливи опити да спечели някакво внимание от странните съвременни хора, тя почти не се просълзи от радост заради новооткрития си късмет. А мъжът дори бе любезен, не вулгарничеше, не общуваше по неправилен начин и най-важното - изглежда нямаше за цел да я подведе, като я зареже някъде във вътрешността на това странно място. Анна наум си направи забележка за пореден път, че името му бе "клуб", колкото й нелепа мисъл да бе това и колкото и плашеща да бе обстановката.
- Изключително много съм ви благодарна, сър! Нямате представа колко!
Девойката се усмихна съвсем искрено и постави дребната си ръка в неговата, след което внимателно опъна единия си крак към земята с цел да я достигне. Ако не беше опората на непознатия със сигурност всичко щеше да завърши неблагоприятно за здравословното състояние на тялото й. Когато най-сетне се озова върху стабилната повърхност, момичето с отвращение погледна дяволския стол като за последно. Сякаш го изпепеляваше с очи. Нима наистина до преди малко бе стояла върху това неудобно и злонамерено приспособление? Побиваха я тръпки дори само от разстояние. Да, напомняше й за доста омразни предмети, които за съжаление бяха част от интериора на сегашния й дом. Разбира се, Анна изкусно ги отбягваше й дори бе започнала процес на избутването им към стената, за да не се извисяват злокобно по средата на стаите. Беше трудно и изморително начинание, но тя не би се предала. Не и когато това засягаше собствените й удобство и чувство за сигурност. А тяхните показатели бяха доста занижени за момента.
- Господине, заведете ме при въпросния човек, който е запознат със случващо се наоколо, моля. Освен ако не ви притеснявам, разбира се. Може би трябва да ви оставя с госпожицата да довършите разговора, който прекъснах.
Момичето се обърна към въпросната жена и се усмихна леко несигурно. И как да се усмихне, след като появяването й бе като гръм от ясно небе и с това попречи на непознатите да общуват на спокойствие? Анна се изчерви, но онази егоистична част от сърцето й се бе събудила при мисълта, че има голяма възможност да открие Игор. Това не й позволяваше да мисли особено трезво. Ентусиазмът й бе в прекалено високи количества й в съзнанието й прелитаха диви размисли и страсти. На фона на всичкия този вътрешен шум тя просто се усмихваше благоприлично и очакваше решението на младия мъж. А междувременно обмисляше какво толкова странно имаше в Австро-Унгария. Да не би да бе объркала държавата? Но невъзможно,по всичко си личеше, че се намира в точно тази страна. И все пак, имаше известно колебание по въпроса, което за пореден път я караше да се чувства глупаво и изцяло неориентирано. За Бога, бе изгубена някъде във времето и света без никаква представа за нищо. "Глупаво, глупаво момиче" - хокаше се тя безмълвно. Съвсем се бе оплела между вековете и колко странно - последната й надежда се криеше в любезния кавалер, който предлагаше помощта си. Анна премигна нервно, за да прогони сълзите си на възторг и запази бледата си усмивка, като една истинска, прилежна и добре възпитана дама. Ала очите й крещяха само едно: "Хаос, хаос!"

[Джулиън Девънпорт]

След като девойката се оказа безопасно стъпила с двата крака на пода, Джулиън сметна, че е време да пусне подадената ръка, която до сега лекичко бе стискал, за да осигури нужната опора. Леката усмивка, породена от учтивост и кавалерство все още разнообразяваше чертите на лицето му, постепенно се стопи. Споменът за нея остана, както и идеята, че емоциите, които бе показвала все още са приоритет, просто Джулиън не намери за нужно да продължи да извива крайчетата на устните си. От него се излъчваше доброжелателна аура и това бе най-важното.
Много внимателно той освободи нежната малка ръка и я "върна" на Анна, отказвайки се от всякаки суми срещу връщане на заложника. Очите му се стрелнаха в друга посока и потърсиха тези на Вентиш, която упорито се бе отдалечила от тях, заровена в мислите си. Прегледа набързо червената й коса, външният вид, който само той виждаше наистина и й кимна.
- Нека се видим по-късно? Или може би, някой друг път. Звездите би трябвало да са достатъчно благосклонни. - намигна й и цялото му внимание се насочи към Анна, поднасяйки й се на сребърен поднос с ордьоври и прасенце с ябълка в устата. Красота.
В този момент като че ли, за да не се чувства гадно тя от това, че го измъква, той излъчваше аурата "заповядвай господарке, всичко ще е твое". Беше сладко, грижовно и с нотка на бащинство в цялата история, което я буташе в представата, че е в сигурни ръце. НЯмаше защо да се притеснява, Джулиън наистина нямаше да я нарани и до колкото бе в силите му, щеше да й помогне.
- Не се притеснявайте, с нея ще довършим някой друг път. Имате нужда от помощ, аз ви я обещавам и сега просто ме последвайте.
Той я поведе през заведението с бавна и уверена крачка, давайки й по този начин възможността да хвърли един поглед наоколо. Преди бе гледала с очи на човек, който не разбира изцяло и не се чувства в безопасност; сега имаше кой да я държи, ако тръгне да пада и ако желаеше, можеше да го обсипе с въпроси. Не работеше ли Джулиън като професор? Работеше. Обичаше работата си, обичаше да образова и да е услужлив на млади умове и таланти. В случая Анна и нейната въпросителност просто му идваха като приятно разсейване и интересна задача.
- Нека споменем набързо Австро-Унгария, а? От първата световна война насам тя не съществува официално; войната я разкъсва, имаме и Сен-Жерменският договор, който ратифицира именно цялата тази история. Сега имаме отделни страни, едната от които е Австрия и в нея именно се намираме. Градът е Виена.- Джулиън използва жизнерадостен тон, обяснявайки всичко това. Така се разсейваше от размишления защо девойката не е наясно с общата Европейска история, която почти всички поназвайваха като обща култура.

[Анна дел Ла Вал]

Анна направи половинчат реверанс, за да се сбогува с непознатата, червенокоса дама, а после се присъедини към мъжа.Следваше господина точно както послушно кученце стопанина си. По необясними и неизвестни причини тя се чувстваше много по-спокойна и сигурна в присъствието му. Самият той сякаш излъчваше значително количество успокоителна и положителна енергия, която постепенно съединяваше обърканите частици от размития мозък на девойката. Съвсем размит, наистина. Бе претърпял твърде много неволи и несполуки и то за нищожен период от време. Все още се усещаше остатъчната следа от перманентна мигрена и стрес. Второто бе дори по-обезпокояващо и способно да накара момичето да трепери, но тя се опитваше да се приспособи към настоящите обстоятелства и да избута дразнещите притеснения настрани, поне доколкото е възможно. И докато се бе съсредоточила в оглеждането на мястото и всички, хмм...интересни персони, Анна загуби от поглед господина за кратко и й се наложи да се поблъска с няколко човека и разгорещено да се извинява след това. Най-сетне отново се приближи към непознатия и задъхано се усмихна накриво, за да оправдае поведението си.
- Първата световна война ли споменахте, сър? Имало ли е втора и трета? Аз не съм запозната за наличието на толкова мащабни трагедии.
Девойката поклати глава отрицателно и в миг предишната й лъчезарна усмивка погасна. "Световна" й звучеше повече от ужасяващо и зловещо. А тя през целия този отрязък от време бе спала. Как така е останала непокътната? Кой е помогнал? И най-важното - щом Игор го нямаше, значи нещо му се бе случило. Възможно беше дори да не е сред живите, а бележката, която се намираше на масата в жилището й да е долна измама. Анна се чувстваше заблудена, но нямаше да рискува да го казва на добрия мъж, който бе готов да й помогне. Все пак, притесненията й можеше й да се окажат необосновани. Трябваше да мисли позитивно, колкото й отрицание да се намираше в главата и сърцето й.
- Аз... Господине, от къде мислите, че идвам?
Анна нямаше представа как да му обясни случилото се с нея, но се чувстваше длъжна да даде нужното обяснение на човека, който бе замесила в проблемите си. Тя беше почти напълно убедена, че вероятно той бе преценил, че е момиче с трайни психични увреждания. Подобен извод не би я учудил. Тя се намираше в "бъдещето" и се държеше като жител на миналото, което все още й се струваше като настояще. Не знаеше как да го изтрие и да заживее нормално. Всички фактори сочеха за сериозен пробив във времевата система на реалността. Нейната собствена реалност - обърната с главата надолу.
Но тук идваше и един друг проблем - кака да разясни това на човек? Би ли й повярвал? Та Анна не бе нормално човешко същество. Изобщо. И патилата от предишните дни доказваха теорията й, че едва ли съществуваше виенски гражданин, който да разбере обстоятелствата и да остане равнодушен, без да се опитва да се обажда на най-близката психиатрична клиника, за да си приберат избягалата пациентка. Луда на свобода. Анна не бе поглеждала на себе си по този начин. А трябваше ли? Може би толкова години пребиваване в измислица бяха нанесли сериозни неизправности върху психиката й. Напълно възможно. При това логично. Да осъзнаеш, че не си със всичкия си беше...объркващо и болезнено. Анна си мислеше, че се намира далече от правия път и единственото правилно решение в момента за нея бе доброволно да постъпи в психиатрична клиника, за да успеят да й помогнат професионалистите. Това я съмняваше, но не го изключваше като вариант. А бе възможно да сънува дори и в момента. Откъде да бъде сигурна, че се намира в действителността? Че наистина съществува пълноценно? Анна сложи ръка на устата си и се ощипа няколко пъти, в опит да опровергае влудяващата мисъл. Заболя я, определено, но още се колебаеше. А междувременно за втори път изгуби господина от поглед. Тя продължи да се щипе докато не го откри в тълпата и се зарече, че от тук нататък стриктно ще следва траекторията му.
- Простете, сър. Докато размишлявах ви загубих отново. Няма да го направя трети път, обещавам.

[Джулиън Девънпорт]

Девойчето явно наистина се чувстваше впечатлено от това мащабно явление, което представляваше за нея клуба. Джулиън я усети как изостава, за това вежливо забави крачката си така, че съвсем случайно също да се окаже назад и тя да го намери наистина лесно. Подозираше, че ако я остави да забележи, че нарочно я чака ще засили нивото на притеснение в системата й, а това не трябваше да се случва, след като се опитваше отчаяно да я закрепи и да й помогне да се оправи в тежката ситуация, в която изглежда беше. Само да намереха нейният човек и всичко щеше да се подреди.
Джулиън се прозя, усетил леко изтощение и тялото му само се разтегна в котешко разтягане с ръце нагоре. Как бе успял да се измори, след като не бе правил нищо, всъщност? Може би просто остатъчна реакция от стреса, който всяка година му носеше точно този ден. Джулиън дръпна ръкава на лявата си ръка нагоре и на оскъдното осветление се опита да различи местоположението на стрелките. И те и циферблата на ръчният му часовник бяха тъмни и задачата не бе никак приятна; след като обаче се бе нагодил отдавна на светлината в клуба му отне минимално време да види, че едва минава десет. След полунощ, ако бе в някакво будно състояние, разбира се, всичко щеше да е минало и отново можеше да се върне към нормалното водене на Нормален Живот и всякакви мисли за 'далго щяха да са непозволен лукс, който по никакъв начин нямаше да го изкушава.
С това на ум Джулиън улови въпроса на Анна, когато тя отново се изравни с него и отново се зачуди какво точно бе причинило подобна огромна пауза в спомените, които се предполагаше, че трябва да притежава. Може би не я бяха образовали на такива теми? Не, струваше му се невъзможно.
- Да, има първа и втора. Доста грозни моменти от човешката история, прекалено много жертви и разрушения... не, наистина, темата е неприятна.- Джулиън се замисли за това и усети как го побиват тръпки. Хидалго му бе разказвал.. неща. Спомени. Все пак проклетото алу бе бродило по земята векове след векове; често го бяха въвличали във войни и други междуособици. Джулиън само съжаляваше, че бе проявил интерес.
- Третата световна сигурно ще дойде също до определен период от години и ще бъде най-мащабна от всички. В крайна сметка, колкото и черногледо да е, човечеството просто си умира да бъде изобретателно в опитите си за самоунищожение.
Въпросът на момичето, дошъл веднага след историческият такъв обаче го стресна и временно избута темата за войната от мислите му, давайки път на лекото притеснение и смущение, което го потопи целият под море от лепкава тиня. Какво да отговори на това? Как да се изрази? Дали да не...
Джулиън си удари въображаем шамар и реши просто да е искрен.
- Не знам какво да мисля. Първоначално се надявах да идвате от много забравена провинция и просто да не сте свикнала с живота в големите градове и всичко ви е непознато, но сега... може ли просто... - той преглътна бучката, заседнала в гърлото му и изплю въпроса скорострелно. - Кога си родена?
Джулиън се извърна лекичко, засрамен от това, че наистина я бе попитал и при това съвсем интимно, без досегашните уважителни обръщения и "вие". Лека червенина обагри бузите му, издавайки смущението. В момента се чувстваше и той като млада госпожичка.

[Sponsored content]