Re: Паркчето на центъра

[Freaky]

Смазващата тишина у дома убиваше всичките ми писателски напъни, затова без да се замислям грабнах ключовете си и излязох.
Нямах кола, защото шофьорските ми умения, макар да бяха сравнително добри, вървяха в комплект с вродена разсеяност, която понякога биваше замествана от изключителна невротичност, така че за благото на гражданите, се лишавах от удобството да карам каквото и да било, различно от колело. Не го имах за проблем обаче - вървенето ми доставяше удоволствие, а и не ме лишаваше от възможността да наблюдавам света около себе си и да черпя идеи от него.
Имах ясна представа къде искам да отида, затова се насочих направо към малкия парк в центъра, който ми беше фаворит от всички природни забележителности на Виена. Кипеше от живот, но по онзи вглъбен начин, присъщ на парковете. Вървях близо двайсетина минути, докато стигна желаната дестинация. Забелязах, че днес има повече представители на най-малката възрастова група от обикновено и се опитах да се сетя дали няма някакъв празник или нещо подобно. Паметта ми или беше прекалено слаба, или наистина нямаше нищо, но така или иначе мен не ме бъркаше особено.
Затърсих удобно място с очи, но като че ли всички пейки бяха заети. Тъй като не изпитвах кой знае каква загриженост за дрехите си, се настаних на една пейка под сянката на една плачеща върба, която сякаш само мен чакаше. Облегнах се, доволна от мястото, което бях открила. Слънцето все пак успяваше да се шмугне през листата на дървото и ме дразнеше неописуемо.
Отново се огледах, търсейки подходящо място, където да се преместя, макар че вече бях одобрила настоящото.

[Дориан Рейд]

Дориан и Лиса се отправиха към парка.
Водейки оживен разговор, двамата минаха по главната алея, запътвайки се към беседката до фонтана.
Навън леко захладня, задуха вятър и върху двамата се изсипа нова доза пороен дъжд. От силния вятър чадърът на Дориан се преви, така че се наложи той и Лиса набързо да сменят посоката. В беседката може би щяха да останат на сухо, но имаше огромна вероятност дъждът да забива и така или иначе да ги измокри. Освен това не се знаеше кога ще спре да вали, така че рискът да останат цяла нощ на мокро в парка бе огромен, а да се поема - напълно абсурдно.
След като двамата започнаха да умуват накъде да поемат, на Дориан му хрумна нещо.
- С риск да прозвучи двусмислено, искаш ли да отидем вкъщи докато превали ? Живея съвсем наблизо и ще ни отнеме по-малко от пет минути, за да стигнем, а ако тичаме - още по-малко. Какво ще кажеш ?

[Лиса Брейди]

На Лиса и беше много приятно с Дориан .Той я разсмиваше,разбираше,и най.важното изслушваше.
Тя не можеше да спре да го глед,имаше невероятни очи.
- С риск да прозвучи двусмислено, искаш ли да отидем вкъщи докато превали ? Живея съвсем наблизо и ще ни отнеме по-малко от пет минути, за да стигнем, а ако тичаме - още по-малко. Какво ще кажеш ?
-Не щом е близо да вървим! Изхили се Лис.
Двамата тръгнаха бавничко,продължавайки да водят различни разговори.Опознаваха се все по-добре и по-добре.Вървяха по една полуосветена уличка,от която стигна до къщата му.

[Амбър Стейлинг]

Сутринта ми беше скучна. Нямаше какво да се прави в апартамент, между стените и прозорците, които те задушават и потискат. Карат те да се чувстваш задушен от вериги, връзващи те за самия себе си.
Така аз обаче се отървах от тези чувства, които не бяха кой знае колко силни в моята стая.
Облечена в рокля с малка чанта, минаваща през рамото ми, аз се отправих насам с идеята да направя още някоя друга незабравима снимка. Това беше като някакъв навик, мания, и за това нямаше как в моите ръце сега да не бе в ръцете ми.
Обичах да снимам сред природата и по тази причина сега стоях на една пейка.
Очите ми шареха наоколо, търсейки нещо интересно.
Вдигнах фотоапарата и го оставих пред лицето си. Отново започнах да оглеждам наоколо, само че през обектива му.
Минавайки през хората забелязах момиче, не далеч от мен.
Извърнах глава на друго място, за да снимам. Хвърлих поглед към момичето, но то не беше там.

[Луциана-Мария Грайнер]

Каква скука! В този град ако си нов, то ти обръщат внимание в първия момент на твоето пристигане и след това ставаш незабележим, изчезваш.
Луциана крачеше със забързана крачка през парка на центъра, спирайки се на моменти да се огледа около себе си. Лус обожаваше такива места, където имаше тази зеленина, напомняща и за дома в Германия и брат й-Дейлиан. Потънала дълбоко в мислите си, това, което я прекъсна беше насочения обектив на камера към нея. Макар и това да беше само за миг, Грайнер веднага се осъзна и миг по-късно беше на другия край на парка. Но любопитството си е любопистство и Луциана реши да да отиде до момичето и да се запознае с нея.
-Здравей! Аз съм Луциана. Луциана-Мария Грайнер.-каза Лус, показвайки се из зад гърба на момичето с обектива.

[Амбър Стейлинг]

Не бях от най - общителните, но не съм и толкова интровертна.
Обичах да се запознавам с много хора и да имам доста приятели, въпреки че загадката кои от тях са истински и верни винаги си оставаше неразгадана. Държах да имам добри приятели и се ровех из случващото се, търсейки подходящият човек, на когото де се доверя. Нещо се промени и ме накара да спра. Оттогава се доверявах най - вече на себе си, но пак се доверявах лесно, колкото и ненормално да бе това.
- Ам...- измрънках. - Амбър...Амбър Стейлинг.
Отдръпнах се настрана и й направих място да седне до мен.
- Надявам се не съм те смутила?

[Sponsored content]