Re: Viennese coffeehouse

[Дориан Рейд]

Дориан се усмихна, когато най-сетне срещна погледа на събеседницата си. Поради свян или нещо друго, тя все избягваше този вид контакт. А младият мъж така обичаше да гледа хората в очите, докато разговаря с тях. Може би за това се усмихна, а може би и за да я окуражи малко. Каквото и да е, сработи - тя отвърна на усмивката му.
- Аз също обичам тази улица. - Отвърна Дориан. - Любимите ми местенца обаче са онези малки сгушени улички, пълни с уютни заведения, стари сгради и милион и една истории. Всъщност, разхождайки се из една такава уличка преди дни, открих едно прекрасно заведение. Казва се "cofee place". Била ли си там ?

[Лиса Брейди]

Лис ,както обикновенно се изчерви при крсивия поглед на Дориан
-Всъщност, разхождайки се из една такава уличка преди дни, открих едно прекрасно заведение. Казва се "cofee place". Била ли си там ? попита той , все така усмихнат
-Не не съм ,но много мой приятели са били там и искам да отида.
-Искаш ли да отидем ?попита Лиса,като отметна коста си от рамото.

[Дориан Рейд]

- Разбира се.
Дориан отново се усмихна.
- Но нека го оставим за друг път. Едва ли би ни било толкова приятно ако прескачаме от кафене в кафене, а и тъкмо ще има причина да се видим и след това.

Мъжът погледна през прозореца. Дъждът вече стихваше, като че свършил работата си вече. Поетично бе отмил виенските улици. Бързо и силно, както и се появи, а след него щеше да остане само онова очарователно влажно дихание във въздуха, което сякаш напомняше, че някога скоро тук е валяло.
Дориан се отърси от поредния си унес и погледна съм новата си позната.
- Лиса, обичаш ли дъжда ?

[Лиса Брейди]

- Лиса, обичаш ли дъжда ?-попита я Дориан
-Като малка го обожавах ,но една късна вечер ,когато се прибирах от балет валеше.
Подхлъзнах се паднах и си счупих крака
.От тогва не желаех да играя балет повече и започнах да не харесвам дъжда.
-А ти обичаш ли го ?- пита го Лиса тихичко.

[Дориан Рейд]

Дориан се замисли. Дъждът му бе давал толкова много през годините, че ... не можеше да си представи как неговия дар е проклятие за другиго. Просто ум бе трудна идеята, че дъждът би могъл да съсипе нечия съдба. Но на него му бе лесно - неговата страст бяха криминалистиката и пианото - дъждът само можеше да дава муза за това му занимание, ала не искаше и да си представя какво е да се откъснеш от страстта си. Та тя е част от теб. Важна и неизменна - без нея ти не си изцяло себе си.
На свой ред, мъжът отговори на въпроса, зададен от Лиса.
- Аз съм силно свързан с дъжда по някакъв абсурден начин, но мога само да си представя как си се чувствала тогава.

Да, един-единствен път Дориан бе гневен на дъжда. Той се появи един ден, а любовта на живота му вече я нямаше. Спомни си последният им щастлив разговор. Навън валеше, двамата се бяха свили уютно в лятната вила на Дориан и слушаха шумоленето на дъжда, красиво падащ върху някаква ламарина. Тогава тя му обеща, че ще е с него винаги щом завали. После изчезна ... дъждът се появи, ала нея я нямаше. Никога повече Дориан не посрещна дъжда с нея. Това обаче не бе от значение сега. Самозаблудата понякога бе приятел, а и той не обичаше да живее в миналото, така че просто се опитваше да оставя всичко след себе си.

- Хей, Лиса, искаш ли да се поразходим ?

[Лиса Брейди]

- Хей, Лиса, искаш ли да се поразходим ?-порита Дориан все така мил.
-С удоволствие.-каза Лис и стана от мястото си.Не можеше да свали усмивкта от лицето си,тази вечер докато беше с него.
Той я караше да се чувства различно,някак красиво.Но момичето не можеше да се надява на нищо,все пак можеше той да не я харесва.
Дали тя можеше ако нещата серазвият добре може да признае голямата си тайна.?
Дали той нямаше да избяга и да се ужаси от нея.Лиса реши да не мисли за това.
Двамата тръгнаха по малката уличка ,където се видяха з първи път.

[Sponsored content]