Френската цветарница

[Лили Мюлер]

Малката цветарница бе забутана далеч от главните улици и в това се криеше чара й. Тя като че ли се бе сраснала с паважа и приятната атмосфера на малката глуха пресечка. Заобикаляха я ниски жилищни блокове със стара архитектура и съответно на показ редовно имаше разни щастливи семейни двойки извели още по-доволното си потомство на разходка. В крайна сметка тук бе най-подходящото място за подобен малък бизнес и въпреки не особено мащабните продажби всичко вървеше перфектно.
От отсрещната страна на улицата винаги се носеше миризмата на току що смляно кафе; там имаше малко магазинче- кафене и на улицата дори бяха изнесени не една или две метални масички, които винаги бяха окупирани от стандартните псевдо-бохеми, които търсеха чара на старото в големият град.

- - -

Беше все още сутрин и слънцето лениво пълзеше по всяка една повърхност. Лили току що бе отключила и сега чакаше доставка. Минаваше осем; след около петнадесет минути малкото бусче щеше да се спре и да се покаже ухилената физиономия на Антон, нейният доставчик. Обичаше тези сутрини. Миризмата на кафето, което току що си бе купила от магазинчето срещу нейното се смесваше с апетитната арома на кроасана закупен от пекарната на ъгъла. Той бе все още много хрупкав и топъл, бяха го извадили тъкмо когато бе прекрачила прага. Сега трябваше само поява на последното парче от картинката и това непременно щеше да се яви в ролята на буса пълен с цветя. О, Лили обожаваше да застане отзад и когато Антон отвореше скърцащите врати като вълна я заливаше прекрасната и свежа арома, действаща почти като опиат.
Младата жена се усмихна и долепи устни до керамичната си чаша върху която имаше малко притеснителна рисунка на нещо като крава. Дори не помнеше как се е сдобила с нея; просто я държеше в магазинчето и редовно ходеше отсреща за да й я пълнят. Днес наистина бе хубав ден, нямаше никакво съмнение. Усещаше го с всяка една фибра на тялото си. Дори не чустваше прекалено силно телесната си слабост, не беше уморена. За момент дори можеше да се наслади изцяло на някакво специално спокойствие, което я караше да забравя, че е болна и че няма почти никакви перспективи да се излекува.
Лили вдигна ръка и разроши днес начупената си коса. От играещите в нея слънчеви лъчи тя изглеждаше по-руса от колкото рижава и не се връзваше изцяло с бледите лунички шарещи по бузите на дамата. След миг последва и прозявка, сякаш все още не се бе разсънила изцяло, макар и да не беше от скоро на крака. Трябваше да досипе вода на някой от по-малките вази, но това не бе спешна работа. Щеше да се заеме след като си получеше доставката.

[Дориан Рейд]

Слънцето и свежия, доколкото е възможно, утринен въздух за сетен път се разходиха по сетивата на Дориан. Младият мъж се събуди напълно свеж, а в себе си усещаше само желание. Желание за жизненост, за разходка, за нещо ново ... Както си го помисли, така и скочи от леглото, а не след дълго вече затваряше вратата на апартамента си с края на каиш в ръка.
- Стой мирно, Бокачо.
Бокачо. Абсурдно сякаш име, а едновременно носещо толкова смисъл. Италия,класика,литература ... и всичко това, събрано в името на едно голямо рошаво куче. Най-страхотното куче, ако питате Дориан.
Двамата най-добри приятели напуснаха жилището,отправяйки се към парка. Разхождаха се известно време, когато Дориан реши, че му се пие кафе. Недалеч от мястото, на което се намираха, имаше едно приятно кафене в тиха и сгушена уличка - любимите места на Дориан. Младият мъж инструктира Бокачо да стои отвън и после влезе в кафенето, купувайки си кафе по бразилски. Първоначално младият мъж замисляше да го изпие в кафенето, но косматият симпатяга отпред бе на друго мнение. Хукна след някакъв камион, а Дориан, като идиот, тичаше след него с чаша кафе в ръка. Добре че бе "опаковано", иначе кой знае какво щеше да се случи.
Слава богу, камионът не спря далеч, а Бокачо застана до него, сякаш редом.
- Браво бе.
Извика Дориан след кучето и хвана каиша му. Точно срещу него имаше малка симпатична цветарница, от която се носеше свеж аромат на цветя. Фрезии. Дориан ги обожаваше, а бе време за нещо ново - отдавна не се бе грижил за цвете и реши да види как ще му се отрази.
Влезе в цветарницата, а там, измежду цветята, стоеше една приказна фея. Сякаш събираща цялата светлина в помещението, тя сияеше, а русите й коси играеха със слънчевите лъчи, прокрадващи се през стъклата.
След като звънчето, поставено на вратата обяви нечие влизане, красивата цветарка повдигна глава.
- Добро утро. - Усмихна се Дориан. Влезе с мисълта да си купи фрезия, но тази му задача сякаш се изпари при вида на красивото видение. Почувства се като в приказка - някакъв начертан филмов сюжет ... нравеше му се обаче.

[Лили Мюлер]

Госпожица цветарката нямаше да крие позорно ясният факт, всъщност дори не бе тръгнала да прави опити. В момента в който Дориан я заговори тя изкара физиономия на чиста изненада, покрай предстоящата доставка съвсем бе изгубила потока на мислите си и се бе загубила някъде далеч от реалността. Дори кафето й бе изстинало, а това вече бе нещо наистина сериозно като престъпление. Младата жена наистина не бе очаквала клиент толкова рано и може би не бе съвсем учтиво почти да го прогонва с видимата си изненада. Чертите на лицето й видимо омекнаха, при това за някакви броени секунди и се появи усмивка. Очите на Лили светнаха и в този момент наистина имаше някакво особено очарование, което подкрепяше мислите на Дориан, че пред него стои фея. Може би именно благодарение на това, че бе под въздействието на силно първо впечатление, той не забеляза бледността на девойчето и прекалено крехката й фигура. Лили трябваше да благодари на хубавият ден; боледуването й не бе очевидно и само добре запознато око можеше да извади някакво доказателство.
- 'утро. - учтиво отвърна тя на поздрава и усмивката й стана съвсем лекичко по-широка. - О, той изглежда наистина харесва горките слънчеви цветя?
Тези думи се отнасяха за Бокачо, който Дориан в ентусиазмът си бе вкарал в магазина. Кучето в момента душеше с интерес една ваза със слънчогледи. Лили намери ситуацията за забавна и се чу лек и въздушен кикот, който отекна приятно сред стените на помещението. Младата жена се смути от вероятно грубата си постъпка няколко минути след като я бе предприела и по бузите й плъзна лека руменина. Устните й се разтвориха, отдалечавайки се едни от други, но преди да се чуят думи жизнерадостен клаксон огласи улицата и Лили се надигна лекичко на пети, за да съзре ухилената брадата физиономия на Антон пред магазина. Мъжът минаваше четиридесетте и бе доволно женен, със съпругата му бяха в много мили отношения, а децата им често я посещаваха с някое лакомство, за да я зарадват.
- Извинете, това е за мен. Може ли да изчакате малко?- забравила какво искаше да каже преди малко, Лили се извини и на лицето й се изписа леко неудобство от това, че караше клиента си да чака. Всъщност той беше ли купувач? Не бе казал нищо..

[Дориан Рейд]

Фееричното излъчване на продавачката още по-силно се подкрепяше от крехкото й тяло, на което в онзи момент Дориан сякаш не обърна внимание. Понякога действаше твърде импулсивно и сега, без дори да се замисли, бе вкарал Бокачо в магазина.
- Съжалявам много. - Усмихна се той.ч
- Аз ...
Всъщност нямаше обяснение защо не бе оставил кучето отпред, така че леко повдигна каиша в ръцете си и се засмя.
Тъкмо възнамеряваше да се отправи към изхода, когато младата цветарка изпревари думите му. Навън се чу клаксон, явно оповестяващ нечие присъствие, и тя излезе навън. Дориан я последва, за да завърже Бокачо на един стълб отсреща. Този път нямаше да го остави да чака свободен, понеже последния път бе малко инцидентен, нищо че именно той го доведе в този сгушен цветарски магазин.
- Ела, момче.
Двамата излязоха навън и Дориан се зае с каиш, междувременно леко проследяваше с поглед цветарката и доставчика, които усмихнато сваляха цветя от един камион. Каква уличка само ! Замечтана, тиха, приказна сякаш ... интересно, младият мъж не бе попадал тук преди.

[Лили Мюлер]

До десет минути кофите с цветя се оказаха стоварени пред магазинчето и в момента Лили бъбреше свободно на немски с доставчика. И двамата изглеждаха доволни от нещо и думите им се прекъсваха само и единствено от смях. Беше приятна и освежаваща картинка; цяло чудо, че по света има все още хора, които си общуват толкова топло и в същото време неангажиращо. Или това бе просто засилено впечатление от чара, който уличката притежаваше? Е, каквото и да бе нямаше значение. Важното бе, че впечатлението, което оставяше в Дориан бе позитивно и другото нямаше значение.
Няколко минути по-късно бъбренето се преустанови и девойката помаха на своят доставчик, той вече се качваше в малкото бусче. Това значеше едно- сега вниманието й бе изцяло насочено към Дориан и леките й стъпки го отведоха обратно към него. За негова изненада точно в последният момент Лили се отклони и клякайки се обърна към Бокачо. Същата топла усмивка озари лицето й, кучето пък получи възможността да подуши ръката й. Това бе търсене на позволение за осъществяване на допир и по-нататъшен контакт.
- Очарователно животно. - възкликна тя и погледна Дориан с крайчетата на очите си. - Има ли си име или е просто незнаен почитател на слънчевите цветя?
Свободната й ръка отметна кичурче непокорна и прекалено светла коса от лицето й и го напъха зад по-близкото ухо. Трябваше да се заеме с разтоварените цветя, заемаше прекалено много пространство на улицата, но първо идваше евентуалната клиентела.

[Дориан Рейд]

След известно време Лили се се приближи до Дориан и Бокачо и погали рошавия сладур. Чак тогава Дориан забеляза някаква немощност у нея ... Дали беше просто отпаднала или някаква болест я мъчеше, Дориан не можеше да знае със сигурност, ала явно и Бокачо усети състоянието на новата си позната.
Тя подаде ръката си, за да може Бокачо да свикне с миризмата си и попита за името му.
- Казва се Бокачо. - Усмихна се Дориан. - Бокачо любетелят на цветя.
След като се поопознаха, кучето дари цветарката с една голяма лигава целувка. Дориан леко се смути и се извини на Лили.
- Много съжалявам, не прави така по принцип. Младият мъж побърза да извади пакет мокри кърпички от чантата си и ги подаде на красивата цветарка.

[Лили Мюлер]

Жената се изкикоти, когато грапавият влажен език на кучето облиза едната страна на лицето й с много старание и топло чувство. Като изключим елемента с цапането усещането бе много приятно и допирът й допадна. Винаги си бе мечтала за куче, но никога не бе имала такова, което да е изцяло нейно. Котки да, но само това. Веднъж дори бе гледала папагал, Уилям й бе направил този щедър подарък и... да, но това беше отдавна. Птичката не бе живяла дълго, някакво заболяване я бе повалило и до там. Колко ли години бяха минали? Лили вече не помнеше, макар и спомените й все още да пазеха възхищението, което животинката бе предизвикала у нея при първото им запознанство. Зелените й блестящи пера - девойката все още пазеше едно от тях - имаха свойството да пречупват светлината по много интересен начин и да се разграждат на множество други нюанси. Понякога Лили се изненадваше на дарбата си да помни всичко и всеки, стига да спазва условието да е напуснал живота й благодарение на среща със Смъртта.
- Името му отива. - почти-блондинката се пресегна и взе подадените кърпички, но не си извади една. Остави ги в скута си и те късметлийски се задържаха, но това бе само бонус от факта, че девойката беше клекнала. Вниманието й отново се насочи към кучето и със светнали очи се проведе ожесточена обмяна на любов; Лили разроши козината му и го разчеса точно зад ушите, действие, което изглежда допадна много на кучето.
- Мисля, че с него си допадаме. Дано това не даде повод за ревност, романсът ни е истински, но невъзможен. - след тези си думи, насочени шеговито към Дориан, девойката отново се изкикоти и продължи да се забавлява от комуникацията, която се осъществяваше между нея и Бокачо.

[Sponsored content]