Терпсихора (Терези Удолфо)

[Terezie]

Cate Blanchett

Име: Терпсихора / Терези Удолфо
Възраст: Достатъчна.

Муза на танците

Трябва да се движа. Това е като закон за мен, откакто се помня. Но не просто какви да е движения - моите винаги трябва да имат точно определено място в пространството, за да не се изгуби магията. Всяка стъпка е точно премерена, всеки жест е изразителен... Да се научиш да говориш чрез тялото си е умение, което малцина успяват да усвоят. На мен то ми е дадено по рождение.
Аз съм Терпсихора, музата на танците. Водя началото си от дълбока древност, когато хората са имали нужда от богове и са ги създали за свое удобство. Живеех ефирен и безгрижен живот; танцувах с вятъра в маковите поля и вдъхновявах и други да го правят.
Но настъпиха тежки времена за боговете. Обезверяването, което беше естествено продължение на появата на философията и науките, ни остави забравени и жалки - небесното царство вече не ни харесваше, задушавахме се в него. Всеки пое по своя път, приел човешки облик, сред тези, които ни обрекоха на изгнание от божествените палати. Напуснах сестрите си, всички. Беше трудно във времената, в които жената не означаваше нищо, но аз търпеливо чаках да дойде времето, в което нещата ще се променят. И оцелявах.
Минаваха години, векове, хилядолетия. През това време живеех скрит и самотен живот сред гористите местности, които ми отваряха достатъчно възможности да оцелея, но и да чувствам свободата да съм господарка сама на себе си. Постепенно настъпиха мирни времена - светът бе преживял революции, две световни войни, чума, глад, тирани и диктатори, научен прогрес... Аз знаех за това, благодарение на факта, че съм богиня, но не се намесвах, докато не усетих, че е безопасно да се влея в потока на живота.
Присъединих се към пътуваща група актьори под името Терези Удолфо. Нямаше значение откъде съм и коя съм - всички бягаха от закона, миналото си или от самите себе си. Имаха нужда от танцьорки и ето, че ме намериха. Обучавах другите, защото имах силата на вдъхвам увереност и любов към танца. Представленията ни се харесваха достатъчно, че да получаваме задоволителни суми, но не толкова, че да се прочуем надлъж и нашир. Не мисля, че някой го искаше. Бяхме щастливи с бохемския си, скитнически живот.
Тогава срещнах Девън.

... Той се страхуваше да я погледна; боеше се, че увлечението му си личи. Имаше нещо странно в нея, което едновременно те караше да я гледаш, и да се страхуваш от нея. Притегателна сила, обаяние, почти свръхестествено. Червената й коса се стелеше по гърба й, гладка като коприна и Девън се питаше как би изглеждала разпиляна по възглавницата сутрин, когато се събуди до нея. Не смееше да се надява прекалено много, защото тя беше толкова трудно обределима, че често го оставяше объркан. Ту го гледаше гневно и насмешливо със сапфирените си очи, ту проявяваше изненадваща нежност.
Чудеше как би могъл да я опише най-добре, но каквото и да помислеше му се струваше недостатъчно.
Но сякаш думата, която търсеше... да, именно... Меланхолия. В начина, по който гледа, в начина, по който накланя главата си на една страна, в отнесената й усмивка... всичко това носеше привкус на меланхолия и човек внезапно изпитваше усещане за загуба и тъга. Сякаш тя провокираше онези отдавна погребани спомени да се пробудят и да зачовъркат съзнанието ти като ухапване от насекомо.
Но тя беше и магия. Когато тялото й разказва истории, когато се смееше, когато го обичаше...

Девън почина на 37 години от свръхдоза наркотици. По това време вече се бяхме разделили, защото се появиха непродолими различия помежду ни, които не можах да приема. Занесох орхидеи на гроба му и повече не се върнах. Не знам дали още го обичам или обичам спомените си от миналото, но искам всичко да остане така, както го помня, затова има ли смисъл от съжаления?
Вчера пристигнах във Виена. Сега трябва да се установя, да си намеря работа, приятел, може би. Започвам нов живот под неувяхващата си външност.

p.s. може ли да ми смените името на Terezie?

[Джулиън Девънпорт]

Добре дошла, одобрена си.
Сега ще ти сменя и името.