Макс Фрей

[Макс Фрей]

Коди Смит-Макфи.;

////////////////////////

Макс Фрей.
14;35.
Вампир.

///////

Имам леко дълга къдрава кестенява коса. Очите ми са тъмно кафеви, но често в тях може да се забележи дяволита искра, която само подчертава характера ми. Кожата ми е мека, но не ми пука особено. Винаги имам лепната някоя злобна усмивка. Устните са ми тънки, като така допринасят студенина към моята личност. Висок съм, за разлика от повечето момчета на моята невампирска възраст, като съм също и слаб.

//////

Сухарче съм си. Все пак спя 4 месеца...
След загубата на Аби се промених ужасно. Не съм онова дете което използваше 'пискливата топка' , беше го страх от Йони и Мике, четеше комикси, ходеше из мазетата и имаше проблеми с ушите.
Обичам да е по моята. Инат съм, държа на своето. Трудно раним съм. Мразя когато не съм чул или незнам за нещо. Ужасно е. Не се държа арогантно, но не ми пука за мнението на другите.

////////

Аби. Аби която си отиде, Аби заради която съм в това положение.
Какво ли не върши любовта...

Швеция, Стокхолм, Блакеберг, 1981г.

***
След училище си оставих раницата, преблякох се, взех си ножчето и тънката пръчка.
Излязох и започнах да рисувам на снега. Йони и Мике мъртви.
Изведнъж усетих присъствие на някой. Обърнах се. На люлките имаше човек. Леко телце със син пуловер.
- Какво правиш? - попита ме то. След като се доближих повече разбрах, че е момиче.
- Рисувам. Т...
- Върху снега? - пръкъсна ме тя.
- Да. Проблем?
- Не.
- Тогава?
- Искам да знаеш, че с теб не можем да сме приятели.
- Е мен какво ме интересува? Да съм изявил желание да съм ти приятел?
- Не.
- Тогава?
Тя скочи от люлката и се доближи повече. Косата и беше кестенява, тъмна. Доближаваше черна, с бели косми и ми изглеждаше някак.. стара.
- Къде живееш? - попитах, защото тя не си тръгваше.
- Там. Точно до вас.
- Откъде знаеш къде аз живея?
- Видях те вчера на прозореца.
- Аха.
Тогава дойде мъжът, който беше вчера с нея. Тя тръгна след него, бяха до входа и я чух да казва: 'Носиш ли?'
***
Излязох. Нямаше я. Перфектно.
Седнах на люлката и започнах да въртя, въртя...
И пак. Усетих присъствието. Как идваше толкова незабелязано?
Обърнах се. Тя се наклони към вратът ми е твори широко уста.
Не се здържах.
Докоснах я. Тя веднага се отдръпна. Кожата и беше мека...
-Какво направи? - леко изръмжа момичето.
- Извинявай...
- Искам да остана сама. Махай се. - кресна тя.
Изглеждаше ми още по-зле...
- И аз искам да остана сам.
- Тогава се прибирай.
- Ти се прибирай!
- Напротив ти.
- Няма.
- Какво е това в ръцете ти?
- Не те интересува.
- Някакъв вид пъзел?
- Рубик куб. Не си ли чувала?
- Не.
Сега се държеше по-добре... Започна да ми.. харесва.
Поех си дълбоко въздух. Усетих миризмата. На умряло, на старо. На мърша.
Мирише ужасно.
- На колко си години?
- Някъде на 12.
- Кога е рожденният ти ден?
- Незнам.
- Не го ли празнуваш.
- Не.
- Майка ти и баща ти сигурно знаят. Не получаваш ли подаръци?
- Не.
- Вземи. Това може да е подаръкът ти, ако искаш. - казах и и подадох куба.
- Не. Твой си е.
- Вземи, щом не искаш, поне си поиграй. Утре ще ми го върнеш.
- Утре може да не съм тук.
- Тогава вдруги ден.
- Добре...
- Аз трябва да тръгвам вече. Ще се видим вдруги ден. Чао! - Беше станало време за вечеря. Щяхме да гледаме телевизия и да пием какао.
- Чао...
***
На връщане от училище спрях под двата прозореца на нейния апартамент. По-близкият се намираше само на два метра
от моя прозорец. Щорите бяха спуснати, а прозорците - светлосиви правоъгълници на фона на тъмно сивия бетон.
Стори ми се съмнително. Вероятно бяха някакво... особено семейство.
Наркомани.
Но, пък тя беше нормална.
През това време се бяхме сближили. Разбрах името и. Казваше се Аби...

***
Стоях в леглото си, загледан в тапета. Не можех да заспя.
С майка ми гледахме мъпетите, но изобщо не внимавах в действието.
Едно от сърдитите страчета падна от балкона. Защо? Незнам. Мислите ми бяха другаде.
След това пихме какао със много сметана. Говорихме. Не помня за какво. Май да пребоядисаме кухненската пейка?
Взирах се в тапета.
Цялата стена до леглото ми беше тапет, който изобразяваше цяла, голяма гора. Дебели стволове и зелени листа.
Обичах да лежа и да си представям човечета и създания които си живяха в гората.

Сега доби ново значение. Отдругата страна, отвъд гората, живееше Аби.
Лежах притиснал ръка на зелената повърхност, и се опитвах да си представя какво е оттатък. Дали там е стаята и?
Дали сега е в леглото си? Представих си, че стената е бузата на момичето, която беше мека като бебешка кожа.
Погалих стената.

Чух гласове.
Спрях да галя тапета и се заслушах. Един тънък и един по-груб глас. Аби и баща й. Като че ли се караха,
така звучаха. Притиснах ухо до стената за да чуя. Дявол да го вземе! Да имах сега една чаша... Не смеех
да стана и да взема, да не би междувременно гласовете да секнат.
Какво си говорят?
Бащата на момичето беше ядосан, нейния глас едва се чуваше. Напрегнах се за да чуя по-добре.
Чух само няколко ругатни и тупване. Сякаш някой падна. Дали я беше ударил?
Да не е посмял да я бие! Ще го убия ако и посяга.
Жалко, че не мога да минавам през стени.
Там вече беше тихо. Единствено усещах ударите на сърцето си.
Станах, взех една чашка от бюрото ми, в която имаше две гумички. Изсипах ги. Взех чашата. Долепих отвора до стената - ухото
си до дъното.
Притаих дъх.
Внезапен гръм.
Изтрел с пистолет!
Той е измъкнал от някъде пистолет и... Не. Беше трясъка на входната врата.
Скочих на прозореца. Видях баща и, носещ една чанта, бързо крачеше към портала.
Какво да правя? Да го проследя? Защо?
Легнах. Прекалявах с фантазиите. Тя и баща и просто се бяха скарали. И аз се карах с майка ми понякога...
Дори се случваше и тя да трясне вратата така.
Но не и посред нощ.
Лежах в леглото си, притиснал длани и чело към стената.
Там ли си? Как си? Нарани ли те? ...
Аби, Аби...
**
- Хайде Прасчо, ще си направим едно състезание. 5 минути под вода. Ако не издържиш ще ти избода окото.
Братът на Йони лепна грозната си усмивка, хвана ме за косата и ме потопи колкото му стигаше ръката.
Затворих очи, свих крака си. Бузите ми станаха огромно, поне успях да си поема въздух.
Знаех, че ще си умра. Аби избяга, защото полицията разби домът и', и вече нямаше да я видя повече.
...моля те...
***
С периферното зрение сякаш видя нещо да пада от покрива вън. Чу да се чука по стъклената врата, тя чак се разстресе в пантите.
Той се надигна на пръсти, надзърна през прозорчето с обикновенно стъкло отгоре и видя малко момиченце. То вдигна лицето си към неговото.
- Кажи: влез!
- К...Какво?
Мике обърна очи към ставащото край басейна. Тялото на Джейс бе спряло да се движи, но Джими все още седеше наведен над него, натискаше главата. Гърлото го заболя когато преглътна.
Каквото ще да е. Само да свърши.
Отново се почука по стъклото, по-силно. Той погледна в мрака навън. Когато малката отвори уста и му изкрещя, той успя да види ... зъбите й... а и нещо висеше от ръцете й.
- Кажи, че може да вляза!
Каквото ще да е.
Мике кимна, отрони едва доловимо:
- Може да влезеш.
Малката се дръпна от вратата, изчезна в мрака. Онова дето висеше от ръцете и проблесна и нея вече я нямаше. Мике пак се извърна към басейна. Джими бе издърпал главата на Джейс от водата, взел си бе обратно ножчето от Йони, насочи го към лицето на Джейс, прицели се.
На черния прозорец в средата се появи светлинно петно и една микросекунда по-късно то се натроши.
Закаленото стъкло не се пръсна като обикновенните стъкла. То гръмна на хиляди малки заоблени парчета, които се посипаха със звън до ръба на басейна, полетяха във водата, в залата, заблещукаха като безброй бели звезди.
***
Аби, къде си...

///////////////

- Имам алергия от силни миризми (слини парфюми и т.н.) и цигарен дим.
- Бисексуален съм.
- Обичам шапки - чорапи.

[Доминик Уинтър]

Страхотен герой...
Одобрен! Добре дошъл и приятно прекарване във форума ^^