Chinese Restaurant

[Freaky]

[Джоузеф Шулц]

След поредния ден прекаран на улицата, свирейки реших да отида на китайски ресторант, за да поглезя малко рецепторите си. Бях дочул, че готвачът е добър, но реално не бях ял качествено китайско от няколко десетилетия, когато бях в Китай, но това е друга история.
Мястото изглеждаше изискано и скромните 24 евро, които бях събрал през деня от туристи, не бяха достатъчно дори да си поръчам питие. Знаех това, а и исках да си ги запазя за по-късно вечерта, когато пак щеше да се играе покер с другите бездомници като мен. Въпреки че от много време не бях ходил на изискано място в нормален вид, за случая се бях облякъл прилично, а преди това си взех душ в нечии апартамент на първия етаж, чийто прозорец беше забравен отворен. Бях изучил до перфектност да се промъквам в празни апартаменти. Бях се спретнал и не приличах на бездомник, който живее от 20 години в кашон.
Изчаках да излязат няколко клиента на заведението, като си харесах един, чийто портфейл стърчеше от джоба. Уж случайно се блъснах в него извиних се и се насочих към вратата. Глупакът дори не усети как измъкнах портфейла от джоба му. В момента, в който отворих врата, пред краката ми се промъкна една немска овчарка, това беше моят верен другар - Джак, който бях отгледал от кутре влязох в заведението и застанах с лице към вратата. До мен, сякаш е на пост, седна моят приятел. В този момент до мен се приближи някакъв сервитьор и каза:
- Извинете, но тук домашни любимци не се допускат!
- Ако го оставя отвън, нищо чудно да ми го сервирате опечен в чиния! - казах саркастично.
- Но, господине... - каза отново нещастникът.
Сграбчих го за вратовръзката, приближих го до лицето си и вдигнах очилата си. Студът, който излъчваха, го изплаши и той се разтрепери.
- Кучето остава! Ясно?! - казах през зъби.
- Ддддооообре, господине...- каза той, заеквайки.
- А сега ми донеси 200 милилитра от най-доброто ви уиски и една порция панирани зеленчуци. - казах троснато и вметнах накрая. - И една обикновена пържола за моя приятел тук.
Сервитьорът кимна само уплашено. Аз отново върнах очилата си на обичайното им място и забелязах, че в това време влезе една девойка с леко начупена, кашмирено мека с приятен шоколадов цвят коса, която определено привлече погледа ми. Добре, че имах очила, за да не личеше прекалено много че я гледах...

[Хелена Салвадор]

Хелена никога не бе била по-самоуверена от сега. Напоследък можеше да се отдаде на капризи, след като вече можеше да се похвали с що-годе добър живот. Е, Хелена по принцип рядко страдаше от липса на каквото и да било, защото винаги намираше начин да се оправи, но пък не веднъж се бе опитвала да спестява каквото и да било и често клонеше към дребни кражби... Но и това време бе отминало в нейния живот, поне засега. По-интересно бе какво я бе накарало да отиде в китайски ресторант. Хелена не си падаше по тази кухня или разочарованието й от нея се появи след като някакъв самонадеян готвач твърдеше, че прави най-добрата китайска храна и въпреки че факта, че той работеше точно на улицата я караше да откаже това предложение, Хелена все пак опита тази кухня и наистина остана разочарована. Но явно тук нямаше такива капани. Имаше прекалено много хора, но все пак Салвадор си оставаше със съмненията, надявайки се, че онзи самонадеян готвач все още промотираше кухнята си някъде из улиците в Германия, където го бе видяла, а не бе достигнал до Австрия и не бе получил работа точно в този ресторант. Но пък с нейния късмет, можеше и това да се очаква. И все пак многото заети маси я караха да се задържи в това заведение, а и доколкото познаваше Виена, наоколо нямаше друг ресторант, а Хел не я биваше за готвачка. Освен това тя силно вярваше, че е по-лесно да поръчаш нещо готово вместо да платиш за няколко неща и след това да имаш допълнително разходи на енергия и приходи за проготвянето им във нещо достойно за изтънчените й рецептори. Такива мисли се въртяха в главата й, докато си търсеше свободна маса, което се превръщаше в неизпълнима задача. Точно в този момент една катастрофа за нейния свят привлече вниманието й. На една от масите стоеше куче. Куче в китайски ресторант? Въобще куче в ресторант... А Дора мислеше, че това е забранено, но явно собственикът му бе доста влиятелен човек, за да си позволи свободни своеволия без да получи забележка от персонала. За първи път от доста време късметът се усмихна на Хелена, щом не само си откри свободна маса или по-точно маса, която освобождаваха в момента и то не коя да е маса, а такава, която бе близко до този кучешки феномен. Демонката се забърза към масата, за да не изпусне късмета си, дори да знаеше, че нямаше за какво да бърза, тъй като след нея не бе влязъл никой друг освен една млада двойка, които очевидно вече си бяха запазили маса и това не бе тази, която тя си хареса. Щом се настани, един сервитьор веднага й предложи меню, което за първи път Хелена не изучи наизуст, докато си хареса нещо.
- Едни оризови спагети със сирене и задушени зеленчуци. - каза Салвадор, докато подаваше менюто обратно на сервитьора, когато той я попита дали ще желае и нещо за пиене.
- Чаша червено вино... - каза замислено тя, но точно това не бе нещото, което й се пиеше, затова поклати глава и отново се обърна към сервитьора. - Не, нека бъде изненада. Каквото реши заведението.
Този отговор й хареса повече и Хелена се усмихна на себе си, след което се обърна към съседната маса и се загледа в собственика на кучето, сякаш се опитваше да го разпознае, но какво ли очакваше, след като тя нямаше никаква представа за йерархията на Виена и едва ли някога бе познавала някой от влиятелните личности тук.

[Джоузеф Шулц]

Изненадващо за мен привлекателната девойка седна на масата, която се намираше точно до моята. Усмихнах се леко на късмета си и се направих на разсеян, че гледам в друга посока, за да мога да използвам прикритието на слънчевите си очила, за да я оглеждам отново и отново. Имаше нещо странно познато в нея, но аз бях видял множество хора от различни епохи, различни обществени прослойки и различен произход. Размислите ми се насочиха към различни мои познати от вековете, което ми върна някои приятни спомени, някои моменти, които искам да забравя, както и доста забавни моменти, което ме накара отново да се усмихна леко.
В този момент дойде сервитьора и ми сервира чаша уиски, но с лед. Мразех уискито ми да бъде с лед.
- Мразя, когато в чашата ми с лед има уиски. - казах през зъби. - Искам чаша чисто уиски СЕГА!
След това излях съдържанието на тази в лицето на изплашения до смърт сервитьор. Той започна да пелтечи неразбираемо, взе празната чаша и се запъти към барът за нова. Страхът, който умеех да всявам, определено вършеше чудеса. След секунди човекът се върна с чаша чисто 200-милилитрово уиски. Вдигнах чашата и го изпих на екс. Това определено дойде добре на организмът ми.
- Сега, ако обичаш, бъди добро момче и кажи на госпожица от съседната маса, че е най-любезно поканена да прекара вечерята в моята компания. - казах, съзнавайки напълно, че тя ме чува. - А и ми донеси още 200 милилитра, но този път замени господин Уокър с господин Даниелс. И донесете пържолата на моят другар, защото виждам, че започва да му стана скучно, а когато му е скучно... Е, нищо сериозно просто ще си пусне бълхите из клиентите ви.
Сервитьорът преглътна тежко. Страхът от мен беше видимо изписан на лицето, като се примесваше идеално с останалите чувства в него, които той намираше за маловажни като факта, че не искаше да ме обслужва, проклинаше наум часа, в който влязох в ресторанта, като нямаше да се изненадам и ако теглеше една "майна" и на Рекс. В крайна сметка обаче нямаше избор и се насочи към съседната маса, на която стоеше привлекателната девойка с кашмирено меката коса. Същата госпожица, която прикова вниманието ми още с влизането си в заведението и която ми се струваше позната от някъде.

[Хелена Салвадор]

Нещото, което Хелена най-много мразеше бе нахалните сервитьори. Едва преди минута си бе поръчала нещо, а сега отново я притесняваха. Нима бе толкова трудно просто да изберат нещо за пиене вместо нея? А и досега не я бяха питала повторно какво би желала, щом бе дала такава поръчка. За съжеление, тя имаше навика и да прибързва със заключенията си. Сервитьорът съвсем не бе дошъл, за да пожелае повторна поръчка от нея страна, а това дори май не бе същия човек. Може би бе, Хелена не отдели от ценното си време, за да го запомни първия път и това също не бе новост за нея. Човекът пред нея едва задържаше някаква празна чаша в ръцете си, а тя едва успя да разбере част от това, което се опитваше да й каже, но поне схвана основната част от думите му. Бе нещо за непознатия на съседната маса и някаква компания, затова Салвадор веднага погледна в тази посока. Усмихна се леко и кимна към сервитьора, който само и това чакаше, за да се отегли към бара. Милият човечец, мястото му определено не бе тук, щом наоколо можеше да има толкова сурови хора, които да изкарат целия му страх наяве и да го лишат от здрави нерви. Сега пред нея стоеше една дилема. Една част от нея я подтикваше да приеме отправеното предложение за компания, но от друга страна Хелена не бе толкова доверчива, за да постъпи толкова наивно и просто да се премести на съседната маса. Огледа се наоколо, където всички се забавляваха по време на престоя си в ресторант, надявайки се, че ще открие решение в действията на другите, но пък бе достатъчно умна, за да осъзнае, че нямаше начин да има този късмет. Накрая се предаде на любопиството си и стана от своята маса. Кой би повярвал, че след като си бе научила урока от предишните прояви на подобна наивност, Хелена отново щеше да постъпи толкова безразсъдно? Демонката седна срещу непознатия и кучето му и огледа новата си компания.
- Благодаря за покана. - каза съвсем просто тя и отново леко се усмихна. Тези думи й бяха достатъчни за момента. По начало тя не обичаше да говори много или поне в повечето случаи важеше това правило, а и какво можеше да каже, след като дори не знаеше пред кого седи.

[Джоузеф Шулц]

- Благодаря, че я прие поканата ми за тази така прекрасна вечер, която все пак нямаше да бъде същата, ако не беше прекарана в компанията ви или предпочитате ти... - казах с типичната елегантност и стил на австро-унгарски благородник от 19 век.
Исках да продължа разговора си с нея, но бях прекъснат отново от сервитьора, който ми донесе чашата с уиски и пържолата за Джак.
- Толкова ли си тъп или го направиш нарочно?! - казах аз с досада на човека, работещ тук. - На мен ми даваш питие, а на дамата, която седи до мен не, така ли?! Е, хайде сега да си размърдаш ленивия задник и да донесеш напитката, която тя си е поръчала, незабавно, ако не искаш да се ядосам... Ясно?!
Сервитьорът отново тежко, но този път беше по-тежко и от преди. Тръгна отново към бара, но аз не се сдържах и казах иронично:
- Тичай, келнер, тичай!
Въпреки иронията в гласа ми той го прие сериозно и почти на спринт донесе чаша червено вино.
- Благодаря! - опитах се да го изрека максимално мило, въпреки че глупавия сервитьор ме дразнеше толкова. След това се обърнах отново към привлекателната млада дама, която стоеше срещу мен, и продължих:
- За да пропуснем формалностите, ще кажа, че аз съм Джо. Това е моят приятел Джак, но не този в чашката, а онзи, който яде пържолата си. Ако искате да питате нещо друго млада госпожице, с удоволствие ще ви отговоря, но стига първо да науча името ви, което предполагам ще е красиво и благозвучно, за да подхожда на изящният ви и неотразим външен вид.
Цялата тази моя галантност, придружена с неандерталското ми отношение спрямо сервитьора, определено имаше за цел да обърка мнението на девойката, който стоеше срещу мен, за моят скромна персона, която аз толкова обичам.

[Хелена Салвадор]

Хелена бе поласкана от думите му. Рядко някой се държеше толкова мило с нея и дори бе готова да си затвори очите за ужасното държание на Джо към сервитьора. Все пак се случваше да си малко по-суров към някого, дори и тя не съвсем невинна в тази сфера, колкото и това да не се свързваше с нейното така невинно излъчване.
- Милият човек, ще полудее от вашите внезапни реакции. - поклати глава, когато сервитьорът се отегли, забелязал, че клиентът му вече не се интересуваше от него и дори по лицето му премина вълна на отдих и надежда, че скоро няма да бъде повикан отново на тази маса.
- Приятно ми е да се запознаем, Джо. Аз съм Хелена. - продължи демонката и се замисли, че използва толкова дъгло изречение, за да сподели едно толкова простичко на пръв поглед име. Рядко отделяше време, за да украси по подобен начин представянето си и определено не бе типично за нея за използва такива дълги изречения. Бе свикнала с начина на живот през този век, но все още имаше моменти, в които старите й обноски проявяваха своя характер и се бореха да се завърнат в ежедневието й.
- Нека пропуснем всякакви формалности, дори може да не ми говорите на Вие. - допълни Салвадор, загледана в кучето, което не отделяше поглед от чинията си. Цялата тази среща й се струваше все по-абсурдна. Стоеше на една маса с човек, който бе помислила за някоя влиятелна личност, но вместо да узнае някое завъртяно и трудно за запомняне име, бе чула едно съвсем обикновено име, при това дори й се струваше като съкращение от име, а пък кучето придаваше още по-голяма абсурдност на цялата ситуация.
- Мога ли да попитам какво те накара да поканиш точно мен за покана? - попита Хелена след като върна сериозността в тона си, но тя бе смекчена от лека усмивка, в която се извиха крайчетата на устните й.

[Джоузеф Шулц]

- А... Хелена, какво прекрасно име, напълно описващо твоята същност, защото и ти като един слънчев лъч донесохте топлина на тази вечеря, правейки я по-специална. - казах аз и се усмихнах. - Антична Гърция беше толкова приятно място защо ли свърши така... а да сещам се, но това е друга история.
След като за момент се загледах в празното пространство, сякаш мислех какви бяха причините за края на античните полиси.
- А иначе присъствието ти на тази маса беше така жизненоважно за мен, както е водата за цветята. Разбираш ли обграден съм от толкова много обикновени личности, които не изпъкват с нищо друго освен с обикновеността си, което в момента се е превърнало в такава пошла мода, че чак се радвам, когато видя хора, като теб, искрящи с необикновеност. - продължих аз рецитала си, сякаш бях от онези сладникави поети, живели преди няколко века... А може би бях наистина такъв... някога.
Отново погледнах лицето и прочетох, че е поласкано и същевременно някак объркана. Реших да продължа с играта и казах:
- Хелена, държиш ли да ти викам така или си има някакво по-кратко обръщение към теб, защото все пак никой не иска да хаби напразно красотата на името ти?
В това време Рекс се доближи до мен и ме бутна с глава. Беше свършил с пържолата си и това означаваше само едно.
- Келнер... - извиках аз.
При нас отново се доближи разтреперан човекът от преди малко.
- Заведи моя другар до тоалетната! Той има нужди. И не се притеснявай по-умен е от теб ще уцели дупката. - продължих аз с нужната доза сарказъм от страни да изглежда смешно.

[Хелена Салвадор]

- Наричай ме както пожелаеш... - отговори съвсем непринудено Хелена. Всеки й викаше по различен начин. Бе свикнала, че хората постоянно измислят някакви съкращения от различни имена и въпреки че през годините някои от тях се бяха повтаряли и сигурно вече бе редно да ги смята като нейно си кратко обръщение, но тя упорито продължаваше да не ги приема и разрешаваше на всеки сам да реши как ще се обръща към нея. А и по този начин винаги можеше да провери изобретателността на всеки един индивид.
- Това не те затруднява, нали? - попита след секунда демонката и отпи от виното. Хм, не можеше да каже, че бе най-доброто, но определено бе стойностно за мижавия патент на ресторант. Как ли пък успя да реши, че китайския ресторант имаше толкова мижав патент? Не бе само от виното, но и от нивото на компетентност на персонала. Те трябваше да знаят как да се държат във всяка една ситуация, независимо от това какъв бе клиентът им, а поне от нейните впечатления този сервитьор едва ли би издържал теста, ако имаше такъв за проверка на компетентността им в отношенията с клиентите. С тези си разсъждения Хелена убедително можеше да бъде приета за известен критик и сигурно някой ден щеше да се опита в подобен бизнес, но сега не бе времето.
- От последните ми наблюдения, Джо, ти си една крайно интересна личност. В теб има толкова галантност и финес, но и такава грубост и власт над останалите... - продължи Салвадор, след като бе приела въпроса си за реторичен и нямаше начин нещо да я задържи над него, въпреки че е обичаше да пренебрегва думите си, били те и един въпрос, който въобще не е трябвало да се изрича. Хелена направи кратка пауза между думите си и след това продължи. - Та, какво те води във Виена, защото едва ли има смисъл да питам подобен въпрос за ресторанта, след като е очевидно, че си тук, за да получиш една хубава вечеря и се надявам да бъде такава.

[Джоузеф Шулц]

- Ще те наричам, Хел... Предполагам знаеш какво значи дума на английски. Избрах точно тази, защото без теб тази вечеря щеше да е просто един ад. - казах и отново се усмихнах.
Знаех много добре как да се държа с различните типове хора просто защото бях срещал всякакви. Сега знаех, че ще задържа нейното внимание, ако продължавам да се държа галантно и с финес, които бяха така нетипични за този век. Последва въпрос какво правя във Виена. Това ме накара да се замисля. Дълго мислих, защото наистина не бях подготвен за този въпрос. Можех да направя всичко тук: да купя града, да направя бунт, да се издигна в него, да съм всичко и все пак бях предпочел да съм един нищо и никакъв уличен музикант, който спи в кашон. След неловкото мълчание добавих просто:
- Тук съм, за да убия време. Има цяла вечност пред мен и цяла вечност зад мен.
Отново се усмихнах, но този път беше по-скоро заради онова приятно чувство, което те гъделичка, когато намериш отговор на трудна за теб загадка.
- Омръзна ми да водя бърз и динамичен живот. Исках да се нося просто по течението и то ме доведе тук във Виена. Сигурно за млада дама като теб е абсурдно как на някого може да му писне да живее, но аз съм този тук. Изпитал съм всичко, което ми е било предлагано до сега и чакам момент, в който ще изникне нещо ново, но за съжаление това все още не ми се е отдало като възможност. Но да не те занимавам с философските бръщолевения на един старец кажи ми повече за теб и животът ти във Виена... допълних отговора си.
Осъзнавах, че сигурно изглеждаше абсурдно в нейните очи един привидно млад изглеждащ мъж да говори за себе си като старец, но както всички сме се убедили, не всичко е така, както изглежда.

[Хелена Салвадор]

- Не ми изглеждаш като старец. - поклати отрицателно глава Хелена и го погледна. Не, нямаше начин да се съгласи в твърдението му. Вярно, думите му бяха мъдри, но външността никога не лъжеше. Всъщост лъжеше, но нямаше как да кажеш, че някой е стар, щом не изглеждаше така, само защото изричаше такива мъдри думи, а и Хелена не обичаше да мисли толкова философски. Отдаваше й се, винаги бе чувала колко е зряла за годините си, дори и когато бе по-млада, но прекалено разумните решения и действия определено не бяха по вкуса й, затова и рядко оставаше за толкова дълго насаме с мислите си.
- Не се обиждай, наистина изглежда, че имаш доста опит в живота, но определено не си стар. - допълни демонката. Без да има смисъл се впускаше в словестен бой, а Хелена обичаше да спори. Сигурно нямаше да се стигне до подобна развръзка на разговорът, защото всичко в Джо показваше, че щом тя мисли така, то той щеше да се съгласи с думите й. Не, че Хелена щеше да откаже лек спор, но май и тя нямаше огромно желание за това в момента, така че искрено се надяваше, че не се бе подлъгала. В същия момент осъзна, че тя наистина не знаеше нищо за този човек. Абсолютно нищо и колкото и въпроси да задаваше, той все пак си оставаше една мистерия за нея.
- Не е ли против етикета да стоиш с очила в ресторант? - попита с интерес Салвадор, но този факт въобще не я учудваше. След като можеше да сподели масата с кучето си, то сигурно можеше да стои в ресторанта както си пожелае. Но точно този въпрос послужи на Хел като спасителен пояс. Тя не обичаше тишината, освен в някои редки и съвсем определени случаи, а след последните й думе бе настанала такава неловка тишина, която я дразнеше и я караше да се чувства не на място.

[Джоузеф Шулц]

- И все пак съм старец... - промълвих тихо, като това беше по-скоро за мен от колкото за компанията ми. Продължих. - Стар съм колкото света, следователно съм много стар.
След това се замислих за очилата. Не ми беше проблем да ги махна, но не исках да ме гледа в очите.
- Нека да оставим тази мистерия неразкрита. - казах аз загадъчно. - Нека не заслепявам околните с очите си. Няма да го понесат.
След това се замислих. Не исках да се говори за мен, защото честно казано бяха минали толкова много години, че чак ми беше писнало да се казвам Джо и да свиря на китара.
- И все пак не ми каза за живота си във Виена. Да не би да криеш нещо? - загатнах.
Като втренчих поглед в нея, чакайки дори и най-дребното движение да издаде дори и най-малкия опит за скриване на истината. Смут беше първото, което се изписа на лицето и, защото определено не очакваше тази рязка смяна на темата. Замислих се за причините една млада дама да е във Виена и те бяха много някои съвсем логични, други от абсурдни, по-абсурдни. Цялото ми внимание беше насочено към нейната реакция, когато тя отвори уста и тръгна да казва нещо. В същия момент обаче дойде сервитьорът и поднесе вечерята и - оризови спагети със сирене и задушени зеленчуци- както и моите панирани зеленчуци. Момента беше наистина неподходящ по мое мнение и това ме ядоса. Запазих обаче контрол и казах грубо:
- Искам да отидеш при готвача и да му кажеш да ми сготви най-вкусното си ястие за мен и ако не го направи добре ще се ядосам, ясно?!
Сервитьорът определено нямаше да забрави този ден. Изчезна с бърза крачка.
- Е...- казах аз в очакване на отговор. - Ще ми отговориш ли ?

[Хелена Салвадор]

- Какво бих могла да крия? - зачуди се Хелена, но по-скоро въпросът бе какво можеше да каже пред някой, за когото знаеше прекалено малко. Ако бе някой стар неин познат, тогава не само, че нямаше да има нужда да разкрива каквото и да било, но дори бе сигурна, че щяха да имат много повече теми на разговор и нямаше тя да е център на всичко. Но пък от друга страна Салвадор обичаше чуждото внимание, не веднъж бе показвала, че харесва да е център на внимание, а и бе толкова добра в измислянето на съвсем обикновени и достоверни истории.
- Всъщност съм във Виена от около година или по-малко. Не обичам да се застоявам на едно място за дълго, но пък не съм си определила точен лимит, в който да пребивавам в дадена страна. Живея на дадено място, докато не открия, че вече няма какво да ме изненада. - продължи съвсем самоуверено Хел, осъзнавайки, че ако не друго, то думите й можеха просто да объркат събеседника й за самата й скромна, или не чак толкова, персона. И ако в момента можеше да каже, че е ходила едва в още две страни, радвайки се на нормалния си живот, за който подозираха и всички около нея, които бяха разговаряли с нея, то реално те живееха в цялата заблуда, която тя можеше да създаде само с думи. Никой не изискваше от нея доказателство за тяхната достоверност и ако пожелаеше, Хелена дори можеше да каже, че се казва Мона Лиза, колкото и не реално да звучеше.
- Предполагам, че ти си тук от по-дълго, щом смяташ себе си за старец и сигурно вече наистина няма какво да се изненада във Виена? - попита на свой ред, но ако сметнеше, че Джо нямаше намерение да й отговори, то щеше да приеме въпроса си за реторичен и търпеливо щеше да очаква нов въпрос от негова страна, насочен изцяло към нея.

[Джоузеф Шулц]

- В момента в целия свят няма какво да ме изненада... - казах с гробовен глас, сякаш лежах на смъртен одър и все пак цялата вечност беше пред мен. - Разкажи ми за страните, в които си била... Кои са ти направили най-голямо впечатление? А кои най-лошо?
Изричайки тези въпрос, аз се отдадох на мислите си. Нито ме интересуваше къде е била, нито какво е правила. По-скоро ме интересуваше да стои на моята маса и да говори нещо, за да не се чувствам като социопат. От 20 години стоях тук и все още се чудех защо съм тук и в крайна сметка не знаех, но сякаш външна сила ме задържаше тук.
- И все пак с удоволствие бих те придружил, ако искаш да отидеш някъде... Мога да бъда отличен екскурзовод. - казах и отново се усмихнах.
Замислех си и върху още нещо какво щяхме да направим след вечеря. Имах доста опит във всякакви видове завършеци на вечерта, но като че ли след вечеря беше най-добре да се запазя в мистерия, за да запазя мистерията около себе си, като най-много можех да си позволя да я изпратя, но определено не можех да си позволя да разбере, че съм бездомен клошар. Играта в момента ми харесваше и исках да я поиграя още малко, а безпогрешното ми чувство ми подсказваше, че тя си мисли, че съм повече, отколкото съм... И може би беше права, а може би не. Но определеното и двамата бяхме повече, отколкото представяхме. Двамата бяхме демони, но незнайно защо никой от нас не искаше да вдигне завесата относно тази очевидна новина.

[Хелена Салвадор]

Предложението за екскурзовод бе примамливо, но Хелена бе достъчно наясно в повече страни, така че спокойно можеше да го отклони. Не, че не би се радвала на малка компания, ако някога реши да тръгне нанякъде, но сега не бе момента да прави толкова дългосрочни планове. Хел не бе някой, който би прекарал вечността в търсене на ново занимание, плануване на предстоящите векове или други толкова мисловни дейности. Да, понякога отделеше време и за такива дейности, но главно от скука. Тя предпочиташе действията... Носеше се по течението и правеше това, което й поднасяше живота, умело избягваше пречките и продължаваше напред без никаква представа какво й предстои. Дори сега бе постъпила така, когато прие поканата на Джо. Не се замисли дори за миг какво да очаква, просто стана и се премести и отново бе доволна от решението си, след като той се оказа доста добра компания.
- Винаги ли си толкова мил? - попита с интерес Салвадор, щом почти привършваше спагетите си. Още едно добро решение, тук наистина предлагаха стойносттна китайска храна, което бе добре както за околните, така и за персонала, защото вече не бе толкова изплашена от това, което бе и без проблеми можеше да си изкара гнева върху първия срещнат. Постепенно Хелена осъзнаваше все повече и повече, че не седи пред обикновен човек, било то и някоя влиятелна личност, но нямаше намерение да споменава това си наблюдение. Понякога дори малко мистерия не бе в излишък, а и не бе ли по-добре да приеме, че те бяха двама непознати, запознали се в един китайски ресторант, носещи обща тайна, която никой от тях не смееше да издаде? В същия момент Салвадор пожела да прогони тези мисли, след като това й се стори като някаква странна случайност, а китайските ресторанти винаги бяха обгърнати от онази странна потайност и връзка със съдбата, което я накара да помисли, че това не бе случайност, а част от нейната съдба, а подобни мисли бяха чисто суеверие. Суеверие, което не се вписваше с характера или същносттна на Хелена. За нея нямаше суеверия, само случайности, а понякога дори и те не съществуваха.

[Джоузеф Шулц]

- Винаги съм мил, когато съм в компанията на такива привлекателни и ерудирани личности като теб. - казах със същия галантен тон, с който се представях цяла вечер. В това време от кухнята се зададе зададе изплашения сервитьор с поръчката - специалитета на готвачът. Бях изял едва половината си панирани зеленчуци. Отново се убедих в некомпетентността на персоналът тук. Определено трябваше да изчакат краят на предястието и тогава да сервират основното, но... Е, явно това бях съвременните разбирания за бърз хранене. Определено не ми допадаха.
- Благодаря! - казах, оставайки сервитьора да гледа в недоумение от сравнително милия ми тон.
Реших да опитам от този специалитет. Отрязах си една хапка, лапнах я и изведнъж ръката ми падна като на мъртвец. Целия пребледнях, сякаш са ме отровили. Преглътнах тежко и хвърлих чинията със специалитета по сервитьора.
- Вие, нормалните ли сте как може да сложите в това ястие щипка и половина сол, след като трябва една.!!! - разкрещях се. - Не, вие ми паднахте в очите изключително отвратителен ресторант, в който няма да повторя визитата си.
След това метнах портфейла си на масата, от там падна лична карта с името Тимо Гебхарт и определено друго лице. Видях, че Хел забеляза това.
- Ето ви пари за моята сметка и на младата дама, като и за кулинарна книга за онази горила-идиот, който наричате готвач! - продължих разпален, а Джак вече беше до вратата.
На излизане се наведох и целунах леко и нежно по бузата Хелена.
- Надявам се да се видим отново. Сега трябва да вървя, ако не искам да се превърна в една обикновено личност за теб и да загубиш интерес ще запазя мистерията, като ти кажа, че наистина се казвам Джо и портфейлът е краден. До нови среща прекрасна Хел. - казах все така галантно, както се държах с нея цяла вечер, и излязох от ресторанта, оставяйки я да гледа в недоумение.

[Sponsored content]