Re: Purple Coffee

[Тран Дюбос]

Част първа премина успешно. А сега?

- Здравей! - казах й. Това беше единственото нещо, за което бях убеден, че трябва да изрека тази вечер. Останалото тепърва щях да определям дали е правилно или грешно. Може би трябваше просто да мълча и да я оставя сама да продължи разговора. Това нямаше да е много джентълменска постъпка, но поне щях да се измъкна от евентуална конфузно положение. Не исках да изпадам в неловка ситуация, която щеше да ме принуждава да загубя още мисловна дейност, в търсенето на изход от нея. Ох, сега правя именно това. Какво ми става!

Погледнах я спокойно и зачаках да каже нещо, понеже аз със сигурност нямаше да го сторя.

[Ейми Джонсънс]

- Здравей! - изрекох и се усмихнах, колкото и да не исках това. Какво ли ще стане сега? Погледнах го, но бързо отклоних поглед от него. Чувствах се много неловко.. Реших да си мълча и да оставя всичко в неговите ръце. Не исках да избързвам с нищо...

[Тран Дюбос]

Страхотно! Тя явно използваше същата тактика. Е, да видим кой ще издържи по-дълго. Надявам се, че достатъчно дълго съм играл тази игра, за да успея да спечеля срещу непознат противник. Продължавах да я гледам в очите без да отделям поглед дори за миг. Лицето ми не показваше нищо, освен чиста сериозност. Не бях нито уплашен, нито уверен, нищо. Просто я гледах.

Не знам защо, но започваше да ми се струва, че мозъчната ми активност намалява. Все по-често усещах, че мисля за глупости, а това не беше никак добре. Вместо да се съсредоточа върху случващото се в момента аз се обърквах все повече и повече. Сякаш се оплитам в собствената си мрежа.

[Ейми Джонсънс]

Плахо погледнах към него и с изненада открих, че той ме гледа. Усетих как бавно започвам да се изчервявам. Тръпки побиха цялото ми тяло. Поех дълбоко въздух. Чудех се дали да си поръчам едно кафе, за да се разведря или да си остана неподвижно на мястото. Продължавах да го гледам, чудейки се защо не казва нито думичка...

[Тран Дюбос]

Хайде! Знам, че ще се предадеш. Кажи нещо. Ох! Какво правя! Говоря й наум, сякаш тя ще ме чуе. Нещо наистина става с мен и трябва незабавно да го спра. Извих леко врат и усетих как гръбнака ми мощно пукна. Всъщност, усещането бе донякъде замъглено от шума, защото звука, който издадох беше доста силен. За да й покажа, че това е нещо нормално за моето тяло се усмихнах. Не исках да я изплаша и да ме гледа с широко отворени очи. Наведох леко глава и с ръка продължително почесах тила си. Обикновено правех това, когато чакам нещо да се случи, но не беше признак за загуба на търпение. До този етап имаше още доста време и се надявам да не се стига до него. Тя трябваше да се предаде и първа да каже нещо. Минаха само секунди от нейното "Здравей!", но вече започваше да става малко неловко.

[Ейми Джонсънс]

Вече не издържах. Напрежението в мен нарастваше ли нарастваше, но не исках аз да започвам първа разговора, тъй като съм тук, защото той ме покани... Продължавах да го гледам, а през това време нервно изпуках пръстите на ръцете си. С тази моя постъка исках да го предизвикам да започне някаква тема за разговор, но едва ли щях да постигна това, което искам.

[Тран Дюбос]

Сервитьорката мина и аз вдигнах ръка.

- Едно кафе, моля - казах и се обърнах към Ейми. - А за теб?

Проговорих, но не и по важната тема. Играта продължаваше, но трябваше да си осигуря занимание, докато играя. Всяка секунда, която спечеля отпивайки от кафето или безцелно въртене на чашата, щеше да ми бъде от полза в състезанието, което бях убеден да спечеля. Не знам колко дълго щеше да издържи, но аз бях решен да бъда два пъти по-упорит. Победата трябваше да е моя и щеше да бъде.

[Ейми Джонсънс]

- И за мен - кимнах и се усмихнах на сервитьорката. Забих погледа си в Тран и премигвах плахо. Не можех да кажа нищо... След малко поръчката ми бе доставена. Поех чашата и отпих от кафето. От толкова много напрежение устата ми бе пресъхнала. Докато свалях чашата от устните си забелязах, че ръката ми леко потреперва. Поставих внимателно чашата до себе и бавно се облегнах назад...

[Тран Дюбос]

Времето течеше бавно, ужасно бавно, а аз вече започвах да наближавам фазата, в която търпението ми щеше да се изчерпа, но имах още един коз в ръкава, който бях принуден да използвам по-рано от очакваното, но това нямаше ни най-малко да намали ефекта му.

- Няма ли да кажеш нещо? - запитах я и в очите ми блесна дяволит поглед. Сега тя трябваше да отговори. Беше притисната до стената, щеше да се обърка и да допусне грешка, от която да се възползвам. Играта все още беше равностойна, но аз бях на път да взема нещата в свои ръце. Бях на път да спечеля.

[Ейми Джонсънс]

- Чакам ти да кажеш нещо - погледнах го предизвикателно и повече не обелих и думичка. Имах чувството, че иска аз да започна тази дискусия, но просто не бе познал. Отпих от кафето си и отново поставих чашата настрана. Продължавах да го гледам втренчено... "Дали ще проговори или просто ей така ще си мълчим и измъчваме с поглед?"

[Тран Дюбос]

О, това беше хитро, но и аз владея това изкуство.

- И какво очакваш да кажа? - запитах я и хвърлих един предизвикателен поглед. Леко притворих очи, за да си придам допълнителна увереност. Бяхме като в уестърн и аз бях убеден, че първи ще проведа точен изстрел срещу противника, но в момента се състезавахме за друго - кой ще извади оръжието си. Исках тя да го стори, за да имам повод и оправдание да стрелям, но в момента тя упорито отказваше да го стори. Колко наивно. Не знае, че когато си наумя нещо, то рано или късно се случва. Нейното упорство е просто загуба на време.

[Ейми Джонсънс]

Повдигнах рамене в знак на незнание и също присвих очи. Усмихнах се и леко повдигнах едната си вежда. "Явно водим война! - помислих си - Какво ли очаква да кажа?" Леко се почесах зад тила и сведох поглед. Останах така известно време, след което огледах наоколо. Нямаше особено много народ и това бе добре. Усещах ужасна горещина, а сърцето ми биеше лудо и всеки момент щеше да пробие гръдта ми...

[Тран Дюбос]

Загледах се в пълната чаша с кафе, която все още не бях удостоил с вниманието си. Протегнах се, хванах я здраво за дръжчицата и отпих една малка, но достатъчна глътка. Оставих внимателно съда върху чинийката и отново я погледнах. Наведох се напред и подпрях ръце на коленете си.

Погледнах я с въпросителен поглед и зачаках да предприеме нещо. Вече започваше да става глупаво, но не исках да се предавам. Тази игра започваше да ме нервира, обаче загубата щеше да бъде още по-неприятна.

[Ейми Джонсънс]

Гледах внимателно всяко едно негово движение. Явно не мислеше да започва някакъв разговор и това ставаше изнервящо. Въздъхнах тежко и започнах да потропвам с нокти по масата. Отпих поредната глътка кафе и сведох отчаяно поглед "Така ли ще мълчим? Изнервящо е! - помислих си." До кога ли щяхме да продължаваме така? Изобщо не ми бе интересно, а и напрежението в мен нарастваше с всяка изминала секунда...

[Хенри Фицрой]

Прекрасна есенна нощ Хенри реши да се разтъпче навън из града все още живееше на хотел и време бе да си потърси собствено място макар че не бе му необходимо.Така той вървеше по осветените улици и минаваше покрай хората и някакъв го бутна дори без да се извини на всичкото отгоре.Та той повървя още малко и се свече на земята мъртъв.Хенри не го погледна дори а си продължи по пътя.По едно време спря пред едно кафе и влезе в него и седна на една масав тъмните ъгли.Дойде една сервитьорка да му вземе поръчката и той си поръча чаша капучино.Тя се усмихна и се отдалечи.Той се огледа наоколо и видя хората как се смееха и говоре.След малко вратата се отвори и от там влезя някаква жена.

[Настя]

Беше късно вечерта, когато реших да се измъкна от местенцето, което наричах свой дом и за пореден път да се отдам на нощният живот. Облякох любимата си блуза и тъмни джинси и се запътих към първото място, което изникна в съзнанието ми.
Purple Coffee имаше слава на посещавано заведение и дългата опашка от посетители тази вечер го доказваше. Шумът от токчетата ми отекваше по улицата.

Влязох в кафенето с уверена и грациозна крачка. Както предполагах, беше тъпо, долнопробно човешко кафене. Настаних се на една от масите и кръстосах крака. Бавно плъзнах погледа си наоколо. Този път нещо привлече вниманието ми.. На една маса стоеше мъж, с красива и незабравима фигура. Изгледах го заинтриговано и се запътих към масата му.
- Може ли да седна? - попитах с подкупваща усмивка.
Не изчаках отговора му и седнах на столчето срещу него и го огледах целия - от златистата му коса, през дрехите му, чак до обувките.
- Ще ми кажеш ли името си? - попитах аз и се усмихнах загадъчно.

[Хенри Фицрой]

Хенри си стоеше в стоеше в сепаренцето и гледаше хората в заведението.По едно време към него се приближи някой,той виде че това бе някаква жена.Тя го попита да е свободно при него.Той я погледна с крайчице на окото си за миг и после около минута стоя в мълчание и след това направи знак на момичето че е свободно.В този момент сервитьорката донесе капучиното му.Той само я погледна леко,но не каза нищо,Дори не отрази момичето което седна, явно имаше нещо ма предвид спрямо него и щеше да се изненада доста.След това той си пи от кафето и чак тогава я погледна.
-А вие сте-каза той
-По принцип хората първо се представят преди да питат за чуждите имена-продължи той и пак отпи от чашата си.

[Настя]

- Не знам..Попринцип не се представям на всеки втори... Не си заслужава е повечето пъти... - не получих отоговор от негова страна, затова продължих да говоря - Може би сега си струва! Според мен трябва да се рискува! Иначе аз съм Настя! - отвърнах аз и подадох ръка на блондина с ризата.
Изглеждаше сравнително млад.. Определено не беше човек, но все още не знаех какво точно е, затова реших да си играя кротко, поне до като се обедя с какво си имам работа.
- Хей ти! - извиках сервитьорката - Донеси ми едно дълго ирландско кафе без захар! И побързай!
Не си падах от хората които обичат да чакат, затова би било много добре за нея ако не се мотае много много с поръчката ми.

[Хенри Фицрой]

Хенри не каза нищо дари я само с поглед и нищо друго и спокойно си пи от кафето
-Не е възпитано да се подвикваш на обществени места-каза лаконично той без да поглежда момичето.Понякога хората бяха толкова дори нямаше точна дума в момента с която да определеи момичето в момента.Той спокойно си седеше и наблюдаваше наоколо
-С какво се занимаваш-попита той без дори да се представи.Искаше да разбере повече за нея преди да си съобщи името.Повечето безсмърни го познаваха от далеч и се страхуваха повече или по малко от него.Хората повечето от тях бяха доста невежи и затова трябваше да се внимава с тях в определени случай.Затова той сега я погледна в очакване на отговор

[Настя]

Значи така ще си играем.. хм.. И аз можех да играя тези игри... Сега ще се видим.. Такова поведение бе присъщо само за демон или за бог. Имаше късмет че днес бях в добро настроение, и пренебрегнах хапливата му забележка за подсвиркването.
- Вие Боговете се имате за много хитри нали? - предположих че е Бог, повечето демони не можеше да ги видиш в кафене, по сред бял ден освен, ако не са там по някаква работа или насила.
Сервитьорката ми донесе кафето, а аз и набутах 5 евра в ръката. Отпих си от него и ме лъхна приятния аромат на уиски примесен с кафето.
Обърнах се отново към седящия срещу мен мъж и го заговорих:
- Какво ще кажеш да си поиграем на една игра? Искаш да питаш нещо, но преди това трябва да кажеш нещо за себе си? Или иначе казано въпроси и отговори?

[Хенри Фицрой]

Той тъкмо пиеше от чашата си когато тя го попита дали е бог и той едва не се задави.Остави чашата си и започна да се смее ама много да се смее,че чак повечето хора започнаха да се обръщат за да видят какво става.Така се смя в продължение на 5 минути след като престана стана сериозен.
-Никога не съм се смял така и в същото време не съм обиждан така-каза той и някаква светлинка се появи в очите му.
-Колкото до твоята игра ще е забавно донякъде,но сигурна ли си че ти искаш да играеш момиче,защото после няма връщане назад щом веднъж си се хванал на хорото-отвърна той с лек зловещ тон и я погледна.Той обичаше игрите даже много при това и винаги печелеше независимо от играта
-Все още ли искаш да играеш-попита я той и пак я погледна

[Настя]

Ооо... милият... Обиден... как да не го съжали човек? Хахах.. Поредния бог с твърде високо самочувствие. Днес ми беше ден за забавления, и някои определено щеше да си го отнесе.
- Искрено ме зарадва факта че те обидих! - съвсем откровено му отвърнах аз. Засмях се леко, само и единствено за да го подразня. Почти бях сигурна че ще го постигна.
Трудно ми беше да повярвам че има същества, които се имат за нещо толкова висше...
- Виж сега - започнах отново аз - Още искам, да! Играта се играе, и загубилия определено ще плати скъпа цена... Повярвай ми!
Той бе поредния, силен на приказки, а слаб на действия.. Победата ми беше в кърпа вързана!
- Ти започваш!

[Хенри Фицрой]

Той я погледна,тя явно не бе разбрала кой е той.Това щеше да му хареса много той се усмихна лукаво на момичето
-Чакай малко ти ме мислиш за бог,но ще те разочаровам скъпа ми Анастасия Николаевна не съм никакъв бог аз много по стар от тях0каза той и почна ди пие от кафето си.
-А колкото до въпросите аз знам всичко за теб за до последния ти час,права си това е толкова забавно-продължи той
-Но нека са първо дамите имаш право на три въпроса задайги мъдро дете-каза накрая той и я погледна

[Настя]

Явно ме познаваше... и явно не бях чак толкова неизвестна колкото си мислих.. Ако се бях напрегнала малко, 100 на 100, щях да сетя кой точно е това...
Взех кафето си от масата и много съсредоточено започнах да го разбърквам с лъжицата. Концентрирах се върху кръговете които описваше тя, в чашата с мътна течност. Едно кръгче, още едно..
Ето го... Древният.. Знаех си че мога да постигна много, с малка концентрация.. Можех да си поиграя с него.. но.. не знам.. не ми се виждаше достатъчно забавен, или пък онази моя страна се наддаваше, която не ми даваше да се опитам дори да го унизя по начина по който ми се искаше..
- Хенри.. отпусни се няма да те ухапя.. - усмихнах се аз с възможно най лукавата ми от всички усмивки, които и без това бяха малко..
- Искам само да се запознаем, нима това е проблем за теб?

[Хенри Фицрой]

Той я погледна със студения си поглед
-Не се притеснявам че ще ме ухапеш защото това едвали ще стане-каза той и отпи от напитката си.
Някои смърните понякога ставаха доста арогантни и бързо трябваше да бъдат смъквани долу.
-За мен нама никакъв проблем защото както вече ти казах знам всичко за теб от самото ти раждане-отвърна той и това си бе така като Смърт той знаеше всичко за всеки и понякога това бе доста скучно.
-Едвали съм сигурен че ти искаш да знаеш всичко за мен,може да не ти хареса това което ще научиш.Но щом си решена имаш три въпроса и не повече-продължи той и пак я погледна с безизразните си сини очи
-Е какво ще е.Ще играем или не-попита той накрая сяакаш това не беше кой знае какво ново за него

[Sponsored content]