Южните части на Норвегия; 1925 година...

[Хелена Салвадор]

Хелена се намираше в някакво подобие на сграда. Доста мизерно, за да е нечии дом, но можеше да го приеме като временен подслон. Често прекарваше нощта из различни изоставени бараки, фабрики и какво ли още не. Стига да имаше стени и да бъде накаква сграда, то това място се превръщаше в идеалното убежище. Като се замисли май нямаше много спомени да е идвала тук, но кой ли можеше да я вини, след като често откриваше тези места сред тъмнината на нощта, когато нямаше идеалните условия, за да направи добър избор. Е, не че тя имаше претенции. Бе приела, че отдавна са минали славните й дни като дъщеря на стъклар, която всички възхваляваха почти като принцеса. Сега нямаше никакво богатство. Първо, защото парите от онова време бяха обезценени и второ, че нямаше и голям имот. Като новороден демон бе направил голяма глупост да избие цялото владетелско семейство, а веднага след това й се наложи да напусне Италия и нямаше време да вземе каквото и да било от родния си дом. Също в началото бе склонна да изпълнява нечии заповеди, но скоро сама започна да си ги създава, докато накрая окончателно не се отдели от останалите си събратя, поради което и често си имаше проблеми с тях. Когато най-накрая спря да се самосъжелява, че отново е избрала толкова порутена постройка и тръгна към врата, установи, че беше заключена. Хм, досега не бе заключвала временните си убежища. А и как бе открила ключа? Дали случайно някой не й бе предложил подслон или пък я бе упътил към тази мизерия. Дора се огледа, но самото помещение й изглеждаше пусто.
- Да видим къде може да съм оставила този ключ. - измърмори си тя и още веднъж се огледа. Тръгна да обикаля из пространството. Така като го гледа не й се стори толкова мизерно. Вярно, че не бе някоя луксозна хижа, но пък си имаше всичко необходимо. Даже успя да открие и стар хладилник. Е, въпреки това откритие, Хел не откри същественото - ключът. Нямаше и след от подобно нещо, а най-малко желаеше да загине в подобен капан. Докато продължаваше да обикаля из сградата, чу как някой се приближи към врата и миг след това я отключи.
- Ето къде е бил ключът... - въздъхна, но сега започваше да се чуди защо ключът бе в друг.

[Доминик Уинтър]

Доминик нямаше никакво търпение, за да чака този тъпанар да отключи проклетата врата. Вече си искаше полагаемото и предчувстваше как ще си го получи, а Луцифер и Белфагор ще го оставят да си живее спокойно и мирно с няколко простосмъртни мацки, които можеше да убива когато му се поиска. О, така блажена свдобода и разврат до дупка, как му бяха сладки и му се искаше да си ги получи веднага, но не! Белфагор искаше едно, Луцифер друго и докато не изпълнеше и двете нямаше да го пуснат като свободен демон, движещ на всякъде из света на простосмъртните и тормозещ обикновените хорица, които представа си нямаха какво ще ги сполети.
- Дръпни се, труп такъв!- изсъска Доминик и избута мъжа набързо, забивайки лакътя си в ребрата му.
Миг по- късно ръката му се стовари върху дървената врата и тя със същия трясък целуна пода по особено красив начин, надигнал известно количество прах. Стъпките му отекнаха в, на пръв поглед, празното помещение на сградата. Снегът падна от обувките му и започна да мокри паркета, но това не го притесняваше ни най- малко. Сините му очи зашариха с такава надежда наоколо, докато сваляше палтото от себе си, което го караше да изглежда доста внушителен, какъвто всъщност беше, но изглеждаше определено не толкова мускулест без него. Погледа му се спря на крехка, нежна фигура, която очевидно бе замръзнала за миг. Дълга черна коса се спускаше по раменете й, а очите й бяха впити в него. Лицето й имаше меки черти, на които би отивала една радостна усмивка, а кожата й изглеждаше толкова идеална, че за миг на Доминик му се прииска да я докосне. Обаче същото това мигновено чувство бе изместено от друго. Влезлият след него състарен мъж с руса коса и кристално сини очи стоеше с усмивка зад него.
Демона се извърна крайно ядосан. Изпусна палтото на земята и сякаш не забеляза този факт. Една вена запулси на слепоочията му и го накара да изглежда още по ядосан, а сякаш цялото му същество се уголемяваше.
- Ти, тъпанар такъв, знаеш ли каква е разликата между тъмна и руса коса?!- изкрещя в лицето му Доминик, приближавайки се към него заплашително.
Извади от джоба на панталона си остър джобен нож, който проблясна срещу човека и миг по- късно бе порязал гърлото му дълбоко, оставяйки главата му да се държи на кожата на тила му.Кръвта се разсипа по дървения под и го оцвети в ярко червено. Доминик хвана тялото за рамото и миж след това го изрита, изкарвайки го навън пред стълбите. Главата му се откъсна и се търкулна по- напред, докато туловището някак лениво се спускаше по стръмните, заледени стълби. Демона, видимо ядосан, вдигна вратата и я върна на мястото й, забивайки ножа в нея и се извърна с някаква мазна усмивка към жената.

[Хелена Салвадор]

Хелена все още стоеше вцепенена на мястото си. Въобще не разбираше защо се намираше тук. Кои бяха тези мъже и защо, за Бога, се избиваха? Май я бяха объркали с някой друг. Сигурно непознатия бе заръчал нещо на другия и тя просто бе попаднала на грешното място, в грешния момент. След като се съвзе, Хел огледа младия мъж, сякаш се опитваше да прецени шансовете си за бягство. Не й се стори като лесен изход, но си струваше да опита. Та кой човек би бил по-силен от нея? Дора направи няколко решителни крачки към него, след което тактично се опита да отвлече вниманието му и се стрелна към врата. Поне този път нямаше да е заключена и определено щеше да е лесна за отваряне. Все пак вече бе откъртена. Тъкмо бе готова просто да я избута и предчувстваше сладостта на свободата си, когато усети как някой я дръпна назад.
- Само посмей да ме докоснеш отново. - изсъска съвсем гневно демонката и се отдръпна към стената. Сигурно можеше да е и по-мила, но обстоятелствата не го позволяваха. Все още нямаше представа какво прави тук. - Ще те питам само веднъж. Какво, по дяволите, правя тук?
Никога досега не бе усещала подобен пристъп на гняв. Не бе продала душата си, за да я държат в плен. Никой нямаше право да отнема свободата й, освен ако не бе по нейно желание, че дори и тогава това право бе спорно. Хелена отново огледа непознатия от главата до петите и скръсти ръце. Нямаше никакво намерение да изпълнява нечии заповеди, така че ако похитителят й целеше това, то дълбоко грешеше с този си избор. Другият вариант бе да е някой от хайката на Луцифер, на когото е била възложена задачата отново да я проследи. Бе запозната с тези номера. Можеше лесно да ги заблуди, а след това просто отново им се измъкваше и докато се осъзнаят, Хел отдавна бе преминала границата и всичко започваше отначало. Докато очакваше отговор, Дора бе приковала поглед към мазната усмивка, която все още се разливаше по лицето на мъжа. Явно той не смяташе да й отговаря, а просто бавно започна да приближава към нея. Хелена поклати отрицателно глава и се отдръпна към противоположната стена. Първо дължеше да си изяснят грешките и да се опита да си извоюва свободата с добро, ако не станеше по този начин, то винаги можеше да заложи на втория.

[Доминик Уинтър]

- О, скъпа ми, зимна лейди, недейте така, аз не мога да ви пусна.- поклати отрицателно глава Доминик, което накара снега посипал се по главата му да завали в полещението.
Продължи с все същата бавна, дразнещо бавна, крачка да се приближава към тъмнокоската, сякаш всеки момент би й предложил цветя, ирландско кафе и закуска в леглото, но май единствената пречка за това бе липсата на легло в това помещение. Значи по презумция, дамата му щеше да мине без закуска в леглото, но закуска на стената все още оставаше като оферта.
Демона остави жената да опре гръб в стената, за да няма на къде да мърда повече. Беше съвсем на ясно с какво си играе и че ако Луцифер го хване ще му види сметчицата без време заради подобни изпълнения с негови хора. Белфагор би бил по- милостив, но, разбира се, щеше да го накаже по някой безболезнен, супер гаден начин. Като се замисли, предпочиташе въобще да не го хващат и всичко да остане толкова тайно, колкото е била тайната вечеря преди да я разкрият. Ала отново можеше само да си мечтае за такова спокойствие, особено когато знаеше, че заложницата му е себеподобна на него, обаче за разлика от самородното му потегло, най- вероятно бе продала душата си.
Ръцете му се увиха около кръста й. Преметна я през рамото си, а ръката му неволно попадаше на дупето й, което сякаш не му правеше абсолютно никакво впечатление и го намираше за нещо съвсем ежедневно. Тръгна по малкия коридор, която завършваше със стълби към мазето. Отдавна не бе слизал в проклетото мазе и предполагаше, че няма да му хареса нито мириса, нито източника на мириса. Заялата дървена врата представляваше лека пречка, но след втория опит, Доминик се справи с нея и въведе симпатичното миньонче вътре. Тръшна я на стоманен стол по средата на помещението.
Беше голямо. По стените бяха разположени големи лавици с книги и етажерки с някакви стъкленици, пълни със слузести течности във всякакви цветове, а в някои можеха да се видят дори животни. Една, меко казано отвратителна, гледка, от която можеха да настръхнат косите на обикновен човечец. Пода бе прашен и оставаха стъпките им, личеше си, че тук отдавна никой не бе стъпвал по каквито и да е причини. Имаше малка дървена маса в единия ъгъл, върху която бяха разположени папки и листа с някакви не знайни писания, които от далеч не се разчитаха.
Доминик се пресегна към пода и взе веригата, която се мъдреше там свободно. Погрижи се елена да не мърда от мястото си дори и да иска. Сякаш магически желязото се превърна в жива плът, зелена с люспи, движеща се непрекъснато по тялото й така както бе увита около нея. Змийските зъби минаваха на милиметри от нежния й врат и сякаш я караха да настръхва.
- Знаеш ли колко добре ще си прекараме с теб?- зарадва се Доминик и седна на прашния под пред нея, кръстосвайки крака по турски.

[Хелена Салвадор]

Хелена леко потрепваше при студения допир на змията, но запази спокойствие. Това не бе начина да я сплаши и да възспре упоритостта й. Дора нито се страхуваше от змии, нито от собствената си смърт. И вместо да започне да се моли за живота си, както повечето страхливи демони, тя просто се усмихна към похитителя си, сякаш бяха стари приятели. Вече и бе пределно ясно, че няма да се измъкне от това място, ако не следва неговите правила. А как мразеше подобни ситуации...
- Този път поне Луцифер има ли добре основание, за да те прати? - попита съвсем непринудено Елена, а в тонът й дори се откриваше леко досада, показваше колко позната й бе ситуацията. Е, имаше разлика - досега никой не бе успявал да я задържи толкова дълго в плен, но рано или късно Хел отново щеше да се опита да избяга. Демонката се загледа в пленяващо сините очи на непознатия, които напомняха за сковаващата зима извън четирите стени, но освен това разкриваха толкова много за него. Не й изглеждаше като някой от адската хайка, чиито членове винаги бяха по петите й, но от личен опит Хелена знаеше, че външността в много случаи може да те подведе.
- И сега какво? Кръстосан разпит ли да очаквам или малко гостоприемство от твоя страна? - продължи леко изнервено, но честно казано не се надяваше на нито едно от двете. Мразеше да й задават въпроси, а определено не й бе нужно гостоприемство. Едно бе хубавото при нея - винаги се приспособяваше лесно. Независимо от условията. Докато очакваше някакво развитие, Хелена отдели време, за да огледа мазето. Ха, та тя дори не очакваше тази порутина да разполага с нещо подобно. Изглеждаше толкова празно и мизерно помещение, че имаше чувство, че се състои само от четири стени и вече откъртена врата. А и как не бе видяла коридора, след като три пъти обиколи всеки кът, докато смяташе, че ключа е у нея. Е, явно доста детайли щяха да си останат неясни за нея. Всъщност нямаше да е зле да й се сподели защо точно бе тук. Нямаше значение как се е случило всичко, само я интересуваше какво се очакваше от нея, но след като демонът нямаше желание да я разясни целта на похищението, то Елена нямаше да пита повече. Като се замисли, май и това не я интересуваше. Изведнъж всичко изгуби смисъла си. Желанието й да бяга се изпари или поне за момент изчезна. Нещо я накара да се примири с всичко. Или това бе реалната й демонична същност. Хелена вярваше, че началните й действия от части бяха реакция, породена от типичния човешки характер, с който трябваше да се примирява, за да се слива с хората. Но нямаше нужда от него в тази ситуация, така че можеше съвсем спокойно да се държи както обикновено, когато си бе съвсем сама и нямаше опасност да разруши илюзията, в която живееха милите човешки същества. Змията все още се увиваше около крехкото й тяло, но нервите й вече бяха толкова спокойни, че единственото, което усещаше бе студеното животинско докосване до кожата си. Дора се загледа в змията и най-неочаквано в един момент просто я хвана и я захвърли върху прашния под. Стана от стола и се разходи из мазето, оглеждайки различните книги и разхвърляни листи, чиято роля все още не разбираше, докато накрая не спря поглед върху демона.
- Не зная, но се надявам, че ти би могъл да ми покажеш. - каза тя съвсем невинно и спокойно, сякаш дори не я интересуваше как бе замислил. Нея наистина не я интересуваше, защото вече сама започваше да измисля какво ли не. Всяка една от идеите й я караше да се усмихва все по-широко и по-широко, сякаш се гордееш от това, което бе измислила и тя наистина се гордееше. И въпреки че бе отговорила на въпроса му с толкова обнадеждаващи думи, все пак Хелена трудно щеше да се предаде.

[Доминик Уинтър]

От устата му се изтръгна жален стон, когато влечугото се просна на пода.Демона седна на петичките си и се протегна, за да вземе животното. То се стрелна така сякаш щеше да го ухапе, но някак светкавичкото й движение я превърна в много по- малък индивид, с размера на молив и същата дебелина. Запълзя по дланта на Доминик. Намести се удобно около китката му и захапа опашката си, което я превърна в сребърна гривна с облика на змия, каквато всъщност трябваше да е, но с помощта на Урсул и
Миранда, неговите почти лични вещери, се бе превърнала в истинско змийче. Пръста на Уинтър погали главата й грижовно и с някакво съжаление от случилото се. Тя се размърда, но си остана някак все така неподвижна с останалата част на тялото си.
- Милата, Сараби!- простена Доминик и я приближи до лицето си,
отърквайки я в едната си буза, за да изрази привързаността си към животинката.- Зимна лейди, трябва да сте по- внимателна с тези красиви същества.
Изправи се и прегърна китката си защитнически. Обърна се с гръб към жената и отново замилва змийската гривна, сякаш за да я успокои. Беше доста грижовен към нея поради простата причина, че приемаше всякакъв облик стига да бе метал или влечуго. О, да, определено имаше големи проблеми със Сараби, когато приемеше формата на базилиск. Тогава смаляването изискваше повече усилия и определено внимателност от страна на Доминик, за да не се прости с човешкото си тяло, защото я е погледнал директно в очите. Това бе най- лошото. Разбира се, имаше и случаи, когато просто не искаше да се връща на китката му и се опъваше до последно, докато демона не й обещае обилна закуска с човешко месо. Дам, Сараби обожаваше живата, мърдаща плът, която да се опитва да се освободи от устната й кухина, но никога не успяваше. Тогава чувстваше как доминира над тези прости същества хората, но в същото време знаеше, че мястото й бе под демоните и не трябва да се опъва на тях.
Неговата гордост най- накрая застина напълно и спря да се движи, което го накара да се обърне отново с лице към заложницата си, която дори бе по грешка тук, но очевидно нямаше намерение да бяга за сега. Това някак си го учуди. Дори и демон би се опитал да заслужи свободата си на момента, но уви, неговата колежка индивидка явно нямаше желание да тича волно в снежните полета, заедно с вятъра. Въздъхна и я огледа още веднъж хубавичко, но това като че не му даде много повече информация за нея, освен продаването на душата.
- Аз, лейди, не работя за Луцифер, а за Белфагор. Вие сте тук по грешка, но не мога да ви пусна просто.- обясни Доминик просто.- Обаче съм изключително сигурен, че можем да се позабавляваме без проблеми.

[Хелена Салвадор]

Хелена съжали, че не се възползва от момента, в който Доминик бе с гръб към нея. Можеше й да не успее да избяга, но поне щеше да е опитал и то за втори път. Самият демон й се стори толкова вглъбен в грижите си за змията, която очевидно бе изключително важна за него, че дори я бе дарил с име.
- Луцифер, Белфагор... Все едно и също. Заповеди и нищо свястно. - поклати отегчено глава Хелена. Добре й бе позната цялата история с различните рангове в подземния свят, но определено не желаеше да се замесва в тази политика. Все още силно ценеше свободата си, въпреки че в момента леко я подценяваше, и твърдо отказваше да спазва каквито и да било правила.
- Кажи ми, само едно нещо. Защо си пропиляваш хубавия живот в изпълняването на безсмислени заповеди? - Дора погледна съвсем искрено към похитителя си, но бе твърде наивно да се надява, че само един въпрос би я измъкнал от това мазе и от това неясно за нея помещение. Но пък и тя не бе чак толкова мила по характер, за да се предаде толкова лесно. Първо - беше изключително коварна, що се отнася до нещо, което силно желае, затова и винаги го постигаше и второ - умът й бе остър като бръснач и винаги бе готова с резевен план.
- Можеш просто да ме пуснеш. Сам призна, че това е грешка. Аз няма да спомена на никой, а ти можеш да излъжеш, че нужната жертва е напуснала страната. Така никой от нас няма да има проблеми и всички ще сме щастливи. - продължи да говори Хелена, осъзнавайки че думите й нямаха огромен смосъл, но все пак бяха думи. Думи, които да разсеят Доминик, докато тя бавно пристъпваше към вратата на мазето. Очите й не се отделяха от демона, следейки всяко едно негово движение, очаквайки всеки момент да усети, че се опитва да го излъже, но така опасност поне засега не съществуваше. А и той леко се замисли над думите й, сякаш започваше да се колебае дали предложението й не бе добро, но точно това му изигра лоша шега. За пореден път Хелена се стрелна към врата, като този път никой не успя да я възспре, и се заизкачва по стълбите. Лошо бе да подценяваш демон, но пък бе странно кой ще надделее, след като и двамата се опитваха да надхитрят собствения си вид. Естествено Хел бе сигурна, че Доминик бе доста по-силен и по-стар от нея. Простосмъртни като нея не става слуги на по-велики демони. Те бяха нисши, щом приемеха да се включат в общата група или бяха отшелници като нея. А той бе по-нагоре в йерархията, щом го пращаха на подобни мисии или каквото там го наричаха демоните, които даваха подобни разпоредби. Но в момента Хелена нямаше време, за да мисли какви бяха шансовете й за бягство, какво следваше, ако демона отново я заловеше и кой какъв е в демонската йерархия. Повече я вълнуваше, че и оставаха само две стъпала, след това мина пред тъмня коридор, докато не достигна входната врата, където внезапно се спря. Не знайно по каква причина и дали бе целенасочено или не, тя просто се спря, сякаш се опитваше да даде малко преднина на Доминик. Но в никакъв случай не очакваше да се остави да я залови, именно затова Хелена избута врата, която отново стовари цялата си тежест върху дървения под и най-сетне усети студения въздух. Северният норвежки вятър моментално нахлу в топлото помещение, заплитайки няколко снежинки в косата на демонката, а студа я накара да потрепне, въпреки че се намираха доста на юг. По принцип Хелена мразеше студа. Мразеше северните ветрове, но сега те я караха да се усмихне, сякаш със снежинките водеха и мириса на неподправената свобода. Погледа й се спря върху безжизненото тяло на втория непознат, именно който подозираше в реалното си отвличане и с гордост можеше да го подмине без грам съчувствие за нелепата му смърт. А и тялото вече почти не се забелязваше, тъй като бе покрито със слой сняг. Хелена постоя още няколко минути, чудейки се дали да последва свободата си или да остане в помещението, където нямаше да я тормози студения вятър, но не намираше положителни черти и в двата избора. В първият случай севернякът щеше да я тормози, а във вторият отново щеше да се предаде пред Доминик, което бе непростимо за нея. Хелена Салвадор никога не се предаваше повторно. Бе склонна да допусне тази грешка само веднъж и вече го бе сторила, което не я остави с друг избор, освен да избяга, но и вторият й опит бе толкова успешен, колкото и първия. Нямаше как да сбърка нечие присъствие, а и дъхът на демона, който съвсем слабо достигаше до нея, подсказваше, че Доминик се намира на няколко сантиметра зад нея. Точно в този момент Ел се досети, че не бе нужно да си прави труда да изкачва онези стълби и да преминава през онзи коридор, след като бе наясно, че всеки демон можеше моментално да премине едно толкова кратко разстояние, без да се мъчи като обикновените хората.

[Доминик Уинтър]

- Мислех, че си прекаваме изключително добре, драга- заговори Доминик с някак жаловит глас след миг мълчание.
Гласът му достигна до слуха й, коварно обви цялото й същство в една много по- ледена хватка, отколкото би я обвил студа навън, сякаш стисна съществото й до пръсване, предизвиквайки странно налягане в главата й, може би прекалено опасно, за да се приложи на човек и той да оживее, поне не и без последствия за здравосовното му състояние. Бе болезнено и в момента Хелена чуваше само онзи пищящ звук в ушите си, известяващ повишилото се налягане в тялото й. Чувство, изключително побърквващо за повечето същества, очевидно включително и за нея.
Доминик бе някак хладнокръвен, докато я наблюдаваше, бореща се с изтъпената болка в главата си, почнала да се разпространява по цялото й тяло. Гледаше я някак от високо, демонстрирайки за първи път величието си, мястото си в йерархията, което хич не бе ниско. Бе стигнал до длъжност пълководец на първи отряд за моментално реагиране в двореца на Белфагор. Беше съвсем наясно, че малко демони стигат до този пост и още по- малко оцеляват повече от седмица на него, ала нашия герой вече втори век се подвизаваше под тази длъжност и носеше с гордост позлатените си роби, изтъкани от най- фини нишки злато и сребро. Налагаше му се да носи робата си само в присъствието на своя господар, макар да не обичаше да го нарича така. Бе изключително унизително да си признава, че не управлява сам живота си, обаче ако не бе под опеката на Белфагор вече щяха да са видяли тънката му сметчица. Вече премисляше варианта да изчака всичките си врагове да измрат и да започне прелестен, спокоен живот с простосмъртните, без да бъде закачан от никого и без да закача никого. Щеше да е къде къде по- лесно, ако не се перчеше и си държеше езика зад зъбите, нямаше да искат само стотина демона да искат да го убият.
Прекъсна болезнения контрол върху Хелена и се наведе над нея с усмивка. Подпъхна ръце под тялото й и я вдигна на ръце. Понесе я обратно към мазето с бавна и лавна охотка, достойна а иизвисено същество, може би не като него. Хелена можеше да усети колко напрегнати от първична ярост бяха мускулите му и как искаха да освоодят цялата тази сила, но въпреки това придържаха тялото й съвсем лекичко и нежно, сякаш не искаше да й причини болка, което беше в разрез с предишните му намерения.
- Не бягай, за да бъде олеснена моята работа и за да не прибягвам до драстични мерки.

[Хелена Салвадор]

Хелена все още усещаше онази притъпена и пулсираща болка или не бе сигурна, че я усещаше. Може би си въобразяваше или тялото й я подвеждаше, но в едно бе сигурна. По никакъв начин не можеше да намери изход, което я подтикваше все повече и повече към един единствен изход - да се предаде. Но тя бе инат, имаше буен нрав и трудно можеше да приеме нечия власт или да покаже такава слабост, че да се предаде. Именно за този буен нрав говореха и миналите й постъпки. Още преди да стане демон се бе борила докрай за живота си, дори това да значеше, че бе пожертвала семейството си, за което именно бе приела тази сделка. Сега, когато си спомни онези години, осъзна, че бе направила най-голямата грешка в живота си. Бе жертвала себе си за нещо, което след това жертва в опит да се спаси, а това бе чиста загуба на време и най-вече загуба на това, което си. В един момент Дора бе решила, че се е променила след смъртта си, но истината беше, че се е променила преди това. Елена отново се изгуби сред своята лична трагедия, но в момента не бе време, в което да мисли над това. Трябваше да намери начин да се измъкне, въпреки че нямаше никаква идея къде би могла да отиде. Не познаваше никого в Норвегия, а да не говорим, че сама не знаеше как точно се бе решила да тръгне към тази страна. Опита се да разсъждава трезво и предпазливо, защото очевидно прибързаните решения не помагаха в този случай. За съжеление тялото й все още упостваше и й припомняше оново предходно чувство на болка и Хелена единствено можеше да се откаже от мислите си.
- Добре, няма да бягам. - каза накрая тя. Поне с нещо се примири. Истина бе, че не смяташе повече да опитва с бягство. Вече втори опит се оказваше неуспешен, а по принцип в кръвта й бе да се отказва от нещо, ако още при първия опит не успееше. И това не я правеше по-малко своенравна, защото на всяка цена бе готова да се измъкне по някакъв начин и сигурно щеше да се откаже от тази идея, чак когато осъзнаеше, че наистина нямаше изход.
- Поне не може ли да разбера защо съм тук? - попита тихо и погледна към Доминик. Не очакваше да получи отговор, защото вече веднъж не опитала да разбере, но така й не получи нужния отговор. Нямаше представа с какво точно се занимаваха последователите на Белфагор, но бе сигурна, че не залавяха себеподбни. Може би се очакваше на нейно място да е някой обикновен човечец, но след като вече й бе ясна тази грешка, повече я интересуваше за какво точно им трябваха хора. По-късно като се замисли, Хелена не бе сигурна, че желаеше да разбере това, но май в този момент и тя не знаеше какво точно иска.
- И то път няма да приема някой завъртян отговор от твоя страна. - повиши леко тон Елена и настоя да я пусне. Не бе наясно колко контрол имаше над самата себе си, но бе сигурна, че има желание да влезе отново в онова мазе по собствено желание. И ето, че отново започна да проявява своенравност, като дори си би позволила да слага изисквания за отговорите на Доминик, въпреки че по всичко личеше, че той командваше.

[Доминик Уинтър]

Доминик пусна новата си играчка да стъпи на краката си, чак когато влезе в мазето. Искаше да се увери, че щом я пусне тя няма да избяга пак. За секунди се озова до вратата и я трясна някак припряно и ядно. Чу се неприятен, силен звук от удрянето на дървото в рамката на вратата. Цялата й конструкция се разтрепери и сигурно щеше да свърши като входната врата, ако демона бе използвал малко повече сила, обаче годините на тренировки го бяха научили на две неща:
1. Премерената сила е по- ефективна.
2. Много внимавай с домашното ирландско уиски на бабата на колегата си- изключително главоболно е.
Това второто може би не му влизаше често в употреба, защото повечето му колеги въобще нямат баби и това затрудняваше прилагането му. Имаше една колежка там, обаче тя пък изконсумираше всичкото уиски самичка и рядко предлагаше на нашият изстрадал герой, чиято любов към огнената напитка бе вечна и толкова силна, че едва ли би се появил някой или нещо, което да накара Доминик да измени на единствената си истинска любов- огнената ирландска напитка. Ах, Доминик, Доминик, нима никоя жена не бе хванала сърцето ти в здрава клопка? На подобни въпроси обичаше да отговаря с приличен британски акцент, способен да влуди всяко същество, и с думите "Жените са за забавление, не за любов. Любов има към родината, към приятеля, ала не и към жената.". Такива ми ти работи се въртяха в главата на безотговорния демон. Не бих могла да го съдя, все пак, Доминик Уинтър не се славеше като същество, способно да мисли особено логично.
Запристъпва от крак на крак със замислено изражение, противно на това, което се въртеше в главата му. Може би повече щеше да му отива отвеяното изражение, което го караше да изглежда толкова сладък и нежен, че не можеше да му се откаже нищо.
- Мила ми, красива милейди, не мога да Ви дам отговор, който да не съдържа факта, че се нуждая от забавление и съм си набелязал Вас за потенциално средство за осъществяването на това ми желание.- сви рамене някак нехайно Доминик.- Този отговор удовлетворява ли Ви?

[Хелена Салвадор]

Хелена за момент просто го гледаше, докато не избухна в неудържим и истеричен смях. Тя доста често менеше насторенията си, но никога не напълно. Гневните чести все още държаха в плен очите й, но пък никой нямаше да отрече, че й придаваха някакъв чар. Без тях, тя бе просто едно невинно същество, което криеше своята мрачна същност вътре в себе си, където никой не можеше да я намери, а като всеки себеуважаващ се демон, Хелена се гордееше с това, което е, макар и да не го приемаше както останалите. При нея всичко бе на етапи, понякога се гордееше, че се е разделила с миналото си Аз, ходеше гордо и бе готова да съчиня всякаква история за себе си и своето велико съществуване, а друг път, просто се опитваше да скрие новата си същност от света, надявайки се за нов нормален живот.
Салвадор продължаваше да се смее, когато седна на стола, ако можеше да се използва глаголът "седна" за това, което направи тя, защото тя по-скоро се строполи върху твърдата мебел. Значи с това се занимаваха великите демони? Винаги си бе представяла животът им. Представяше си онези големи палати сред Ада, милионите войски, които пазят и как всичките тези, родени от пепелта и огъня и създадени от самия Луцифер, демони угаждат на своя господар, измъчвайки невинните човешки души, а кой да предположи, че те по-скоро използваха хората живи и то за собствено забавление. Е, ако нямаше хора, явно стигаха и до себеподобни, какъвто бе този случай.
- Този отговор определено не бе нещо, което очаквах от устата на демон. - едва успя да промълви Хелена, докато се бореше със смеха си. Колко ли полудяла изглеждаше от страни? Но това не я интересуваше. Тя правеше това, което вътрешно искаше и никога нямаше да се откаже от нещо, защото другите биха я помислили за луда. Дори на няколко пъти някой по-консервативни личности бяха се опитали да я вкарат в лудница, но все пак тя винаги се измъкваше.
- Нима не приемаш изтезаването на хора в Ада за забавления, че търсиш такова тук? - попита демонката, когато най-сетне успя да събере мислите си и се досети каква точно бе ситуацията, но вече май нямаше желание да бяга. Вече знаеше, че няма начин да открие изход, защото Доминик винаги бе зад нея, а и разговорът й се струваше все по-интересен. Той не бе като останалите. Вярно, че нямаше как да съди по външността, защото това бе просто човешка обвивка, но тя нямаше да отрече, че определено имаше вкус. Повечето демони не полагаха никакъв вкус или старание в избирането на тяло. Та как после очакваха да се впишат в човешкия свят, след като сигурно и хората, чиито тела използваха, също си бяха задавали този въпрос? Хелена осъзна, че прекалено за дълго се бе втренчила в похитителя си и плъзгаше поглед по тялото му. Напълно несъзнателно действие или поне за такова го приемаше тя, след като нямаше спомен защо постъпваше така. Може би пък започваше да страда от онзи синдром, в който жертвите се влюбваха в похитителите си, но тази версия веднага бе изключена, след като Салвадор, не бе момичето, което щеше да се влюби в първия срещнат, а и тя никога не бе зачитала това чувство. Освен може би веднъж, когато бе човек, но й тогава не го оценяваше напълно. Хел леко се изкашля след дългия смях, който бе потушила преди време, въпреки че това не й бе нужно, след което вдигна поглед към Доминик и стана, срещайки неговия поглед.
- И какво е твоето разбиране за забавление? - Дора наруши неловката тишина и се направи, че нямаше представа за какво говореше демона. Гневът постепенно се бе изпарил от погледа й, но не напълно. Там винаги оставаха дяволитите и закачливи нотки, които всеки момент бяха готови да предизвикат нов буреносен гняв, но сега просто придаваха онзи чаровен демонски вид на лицето й, частично измивайки невинните и женствени черти.

[Sponsored content]