Императорският театър

[Xavier Deveraux]

Spoiler:

edit:позволих си да сложа снимката в спойлер, защото разпъва страницата

Доминик Уинтър

[Ивайло Смирнов]

Хвърли поглед през рамо сякаш само, за да се увери, че няма никаква опастност, нищо, което да прекъсне скъпоценната му работа. Плащаха му за това и трябваше да работи съвсем чисто. Между устните му си бе намерила място поредната димяща цигара, чийто никотин сигурно се опитваше да съсипва тялото му, но уви, при него не ставаше толкова лесно. Пръстите му сръчно свързваха жичките на странното устройство с прекалено много механика в него, за да е обикновена бомба, но пък имаше вид точно на това. Пък и, ако беше нещо друго, нямаше какво да прави под сцената в залата. Императорския театър бе едно от най- посещаваните места във Виена и бе идеално за атентат, може би поръчителите на престъплението не бяха толкова глупави и определено искаха смъртта на половината посетители на театъра, не просто на тази незначителна зала, в която днес щеше да се състои пиеса.
За секунди нагласи таймера за половин час и изчезна от мястото си така както се бе появил.

*******

Точно няколко секунди след това се присъедини към гостите на театъра като се отправи към входа, облечен с тъмен, офицален костюм, който не предполагаше какво може да се крие под него и какво бе направил преди секунди.

[Riley Simms]

Райли не бе успял да откаже на поканата на министъра на културата. Той като цяло трудно отказваше на когото и да било, какво да се прави, беше добра душа, а и приемът в Императорският театър беше знаменателно събитие.
Беше идвал на подобно мероприятие преди векове, но като гост, а сега, меко казано беше звездата на вечерта. Да можеше Завиер да го види сега - щеше да умре от завист.
Облечен прилично, като за пръв път от стотина години, Райли седеше зад пианото, което лично бе наредил да домъкнат чак до тук - какво да се правеше, имаше емоционална привързаност към него и свиренето на друго пиано можеше да се счете не само за неуважение, но и за изневяра.
Залата беше пълна с официално облечени хора, които се разкарваха насам-натам с чаши скъпо шампанско в ръка и бърбореха за някакви сериозни неща, изглеждайки до смърт отегчени от сивото си и безинтересно ежедневие.

[Ивайло Смирнов]

О, нима можеше да стане по- добре? Сигурно можеше, но това бяха изключително редки случаи, в които нещата се подреждаха по още по- добър начин. За сега бе доволен, нямаше кой да го разкрие, а след двадесет и пет минути щеше да се омете от това място и да гледа от някой далечен булевард фиаското, което бе спретнал за по- малко от десет минути. Залите бяха пълни с човешки същества, каквато бе и целта. Нямаше нито един необикновен, способен да го разкрие... за сега. Ивайло Смирнов влезе в голямото помещение, в което бе заложил бомба, с младата си дама, под ръка. Бе я срещнал току що и не се подвоуми да я омае, както само той си знаеше. Все пак, би било протвопоказателно мъж като него да се окаже сам на прием от такава класа. Обществото просто не го позволяваше и тогава определено щеше да привлече внимание.
Погледа му бе впит в подиума, където бе малкото нещо, което отброяваше половиния час, след който щеше да вдигне във въздуха половината театър. О, колко сладки звуци издаваше на всяка минута и само като си представеше как те ще зачестят му идваше да се разтопи. Ръката на Ива се протегна и взе чаша с бяло вино от първия служител с поднос, който му се изпречи на пътя. Доближи ръба на чашата до устните си и тогава забеляза нещо, по- скоро усети. Силно, чуждо присъствие, може би дори божествено, идващо от към сцената. Вдигна малко погледа нагоре и тогава забеляза мъжката фигура, която стоеше плрекалено спокойно, за да е разбрала нещо, но опасността от това напираше да побърка Иво. Чашата в ръката му се пръсна със силен, чупещ звук.

[Riley Simms]

Тъй като до официалното откриване на вечерта имаше около половин час, а Райли бе известен с това, че не може да стои на едно място повече от две минути, ако не свири или не пее. Ето защо той стана и започна безцелно да се мотае наоколо сякаш си беше изгубил главата и беше се заел с нейното намиране.
Уви, когато си бог, нещата не стоят толкова просто, колкото когато си човек. Да, не говорим, че в неговият случай емпатията и чуването на чуждите мисли бяха убийствена дарба, особено на място като това. Когато изпълняваше музика той беше в състояние да заглуши дарбите си, но когато не правеше нищо в главата му настъпваше своеобразна какафония от мисли и чувства, които не бяха негови.
Така усети и малкия пъклен замисъл на един от гостите. Той беше един от малкото не-човеци в просторната, препълнена зала.
Райли си проправи път през тълпата и застана пред "терористът". Реши да го нарече така за себе си, защото му се стори уместно....и някак прекалено забавно.
- За саботьор си доста нервен. Знам как е, понякога и най-добрите страдат от сценична треска.

[Ивайло Смирнов]

- Същества като Вас обикновено са доста влюбчиви в хората, за да ми позволят да саботирам расата им. Нима Вие бихте ми позволил?- погледна го искрено изненадан от думите на пианиста.
Новата чаша с вино, намерила си място между пръстите му бе все още здрава и имаше намерение да остане такава за дълго. Инкуба побутна дамата си в знак, че й е време да се разтъпче на някъде и че в момента определено не му бе нужна. Отпи от кехлибарената на цвят течност съвсем малка глътка и се загледа след апетитно движещото се тяло.
Имаше големи увлечения по жените от време на време, но точно сега не бе момента, в който бе редно да се отдава на такива фриволия, за да не гръмне набързо, заедно с всички останали жалки човешки същества.

[Riley Simms]

- Хммм... - произнесе гърлено Райли и сви рамене, а на лицето му се появи безразлична физиономия, която нямаше намерение скоро да слиза от там. Вярно, обичаше хората, беше свикнал с тях, но тези тук не ги познаваше, а и като чуваше мислите им и усещаше чувствата им, те все по-малко му се нравеха. Бяха някакви подомолни мижитурки, които са успели да заемат високи постове в държавата, тъпчейки с марковите си обувки гръбнаците на простолюдието по своя път към върха.
- Единственото нещо в тази зала, за което наистина ми пука се казва Моли и е моето скъпоценно пиано. Ако то не пострада ще съм безмерно щастлив. - изрече отчетливо богът и се пресегна към един от сребърните подноси, които минаваха покрай него, взимайки от него чаша пенливо шампанско.
- Прав сте за едно. - допълни Симс преди да отпие глътка от чашата. - Обичам хората, но онези, които го заслужават. Тези тук дори аз не мога да нарека "човешки същества".

[Sponsored content]